Форум КАРАКАЧАНСКО КУЧЕ

ЖИВОТЪТ МИ Е КРЪВЕН БРАТ
Боян Митков Паничаров

Животът ми е кръвен брат.
Отгледа ме. И той хлапе осиротяло -
пораснало без време, без баща,
ала под ярките звезди прозряло,
че няма непрогледна тъмнина.

Животът ми е кръвен брат
и неговата кръв промива мойте рани
дори когато ме убива любовта,
дори когато врязва се в гърба ми
отровната приятелска стрела.

Животът ми е кръвен брат
и никога не ще се отрече от мене
дори когато аз го отрека,
дори когато падна на колене -
ще ме последва и в смъртта.

Животът ми е кръвен брат
и моето пределно земно основание
да бъда себе си, да продължа
и да науча свято своите деца
да бъдат на живота братя.

ЗОРА

Зора. Събужда се града.
Сиренен вой.
След туй покой
и пустота...
Това е може би минута,
о, не минута,
то е миг.
И после пак отново тътен.
Денят разгонва с слънчев щик
стадата черни на нощта.
Зора.
Събужда се града...

Събуждаш се тогаз и ти
от своя сън.
Отвън -
сирените надуват
прегракналите си гърла.
Денят във стаята нахлува
през помътнените стъкла.
И ти неволно се усмихваш
на тази бодра светлина,
която тъй упорно плиска,
шуми в зелените листа.
И тръгваш. Накъде?
Не знаеш.
Вървиш към непознат завод,
защото там остави всичко,
остави целия живот.
Ти чувстваш - още маховика
облъхва те с приятен хлад,
сирените - те тебе викат,
те непрестанно те зоват.

Но где? На - пътя е заприщен:
навред затворени врати...
В гърдите ти, като в огнище,
като в вулкан, протест дими.
Разбираш цялата нелепост
на този див, объркан свят
и тръгваш като вълк напреко
със твърди стъпки. А зад теб
ти чувстваш здраво как напира,
обгръща със ръце града
метежен порив. И разбираш:
- Зора. Събужда се света.

Никола Вапцаров
София, юли 1936

ДНЕС ЗА ВАПЦАРОВ

Убиха те рано, поете. И ти не дочака
да видиш как пролетно време изсъхват цветя.
Да чуеш как твоят мотор не запя, а заплака.
Как всеки неволно на вярата ти завидя.

Как пак във агония твойта родина се мята,
и дракони колко в небето отровно летят.
И хората как се обичат!! - досущ като братя,
що двора си бащин до стръкче коприва делят.

Другарите пак си отиват от кашлица тежка.
Децата се раждат на завет... и тръгват на път.
Не пише история простата драма човешка...
Едва я живеем, а нямаме право на смърт.

Къде си сега? Тъй си нужен сред нас - да ни учиш!
Към някаква кървава пролет светът е поел
и трябва борбата да стане за всекиго участ,
макар да ни плюят в душите - шрапнел след шрапнел.

И твоите песни тепърва да бъдат запети,
и с вярата ти дух по български да накладем.
За да стане животът по-хубав от песен, поете!
За да стане животът по-слънчев от пролетен ден!

Румяна Веселинова Фалк

СЪН

Земя, сънувах те красива
със въздух лек, като прозрачна дреха.
Моретата искряха в светло синьо,
блестеше в топли цветове небето.

В горите ти - безкрайни и зелени
бушуваше животът многовидов.
Вибрираха листата с птичи трели,
а вировете бяха пълни с риба.

Планински склонове с реки студени
обкичени с гирлянди сякаш бяха.
На птиците възбудения полет
изписваше в небето свободата.

На цветен дъх ухаеше полето
и оживяваше на вятъра с играта.
Такава - свежа, чиста, млада беше,
като във приказка - богата.

Земя, сънувах те Безлюдна.

Зорница Стойчева Биячева-Димитрова

АКО

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш краха – зъл предател
еднакво със триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш мъж!

Ръдиард Киплинг

 :clap:

Слушайте, България! Тя надава писък
не защото включена е в оня черен списък
не защото още на вратата хлопа,
сякаш е във Азия, а не във Европа,
не защото днеска чуждите търговци
идат като тигри. Бягат като овци,
не защото вече слагат ни намордник –
вместо хляб – инфлация, вместо борд – набордник,
даже не защото бедната държава
всеки я купува и я препродава...
А защото бавно и без съпротива
малката ни нация почва да загива.
Мъките не свършват. Бягствата не спират,
младите не раждат, старите умират,
няма го отдавна българският трепет,
чужди ни командват, своите ни трепят.
Сякаш озверя човешката природа,
где е покаянието, где е милостта,
едни чрез властта ограбиха народа,
други чрез народа заграбиха властта.

Затова да махнем всичките бездария
и не Бог, а ние да пазим България!

Недялко Йорданов

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

КЪЩА
На паметта на Йордан Йовков

Твойта тиха жеравненска къща,
във която ти не си се връщал
тъй отдавна, тъй отдавна вече,
аз се връщам в тази тиха вечер.
Аз се връщам тъжен вместо тебе,
а пък в мене твоят свят вълшебен
като в своя къща се завръща.
Всичко пак си е едно и също,
както някога си го оставил –
портата, чардакът, онзи бавен,
много бавен калдъръм до входа.
Аз вървя по него. Той ме води
към живота, що е минал тука,
към Моканина и към Калмука,
към Шибил и Рада, и към всичко,
към оная тъжна божа птичка –
лястовица бяла, бяла, бяла,
в сънищата само прелетяла,
в сънищата само оздравила
болни и сакати, и немили…
Тази тиха жеравненска къща
във вселена мигом се превръща,
във вселена светла и безкрайна,
сбрала мъки, радости и тайни,
сбрала толкова съдби човешки.
Аз затварям портата й тежка.
Аз, безбожникът, мълвя в тъмата:
„Боже, колко радост по земята!”

Безсмъртния Дамян Дамянов

Село ли си, или си картина?
Жива ли си, или си икона?
Кой зографин те е зографисал
от дърво, от камък и самобитност,
та неизтриваема с години
си седиш на синьото на фона?
. . .
Село ли си, или си вселена?

Дамян Дамянов

 :naughty:

Европа, млада и непохитена,

четеше своя рицарски роман,

когато, във зора незазорена,

загина рицарят Иван-Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,

Европа се прехласваше по Бах...

А, с вълчи вой, в тракийските полета,

вървяха глутниците на Аллах.

Когато обкръжена от слугини,

тя тънеше в охолство и разкош,

във Солун, на пазара за робини,

гяурките вървяха пет - за грош.

Когато тя строеше катедрали,

и замъци... Във стария Балкан

скърбяха тънки липови кавали

и плачеха за Алтанлъ Стоян.

Въздигаха се кървави калета,

градени със отрязани глави.

И, всъщност, си остана непревзета

страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,

широка колкото следа от лъв,

но се превърна в страшна вълча яма,

покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,

със камък и стрели от бучиниш,

дедите ни завардиха Европа

и турците не стигнаха Париж!

 :biggrin:

На приятеля ми

 Да,
каквото и ще да се случи,
ти едно запомни от мене:
ние трябва да се научим
да не падаме на колене.
Да не падаме нито във боя,
нито в похода, нито в покоя;
да не падаме пред подлеците
на неважни и важни служби,
пред лъжците по дълг,
пред глупците с благородни
изгодни дружби,
да не падаме пред ония,
дето искат с ботуш да ни сгазят,
дето нощем по вълчи вият,
дето денем по змийски лазят...

Георги Джагаров

ГОРА

Къде се губех толкоз дни?
Къде тревожният живот ме мята?

Гора,
безгрижието на сърцето ми върни,
спокойствието на душата.

Да не сънувам всяка нощ
полета с буренясали пшеници,
размътени реки и вятър лош,
и паднали сред пътя птици.

Да не сънувам зли сърца
и викове, и сгънати колени,
присвити устни и навъсени лица,
и погледи студени.

На топъл мъх от мисли и тревоги да почина,
да ме опие сладостният дъх
на здравец и малина.

Зора зори!
Грей, младо слънце!

Аз глава навеждам
и слушам как шуми вековната гора
като разлистена надежда ...

Георги Джагаров

Откъс от "Отговор"
...
Аз душата си в слаби ръце не съм никога носил,
не са били за мене годините прашни тъмници,
нито дните ми хладен таван от въпроси,
нито мислите бедни простреляни птици...
...

България

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя, като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна - радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема.

Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!
 
Георги Джагаров

http://www.monitor.bg/article?id=78368

Елегия

Хора, ех . ..
огорчиха ме тежко,
Сякаш вбиха в сърцето ми трън.
Нараниха ме тежко.
За какво?
Просто тъй по човешки ...
Замълчах.
И излязох навън.

А навън
едно слънце огряло,
едно синьо небе засияло,
едни чудни цветенца наболи
по рътлини и припеци голи,
светът станал тъй хубав и чист,
че извадих тетрадка
и молив
и заплаках
над белия лист...

Георги Джагаров

Признание

Творци на вицове и сплетни,
шумяхте вие до зори,
присмивахте се над Вапцаров
и с Ботев спорехте дори.
Един за друг крещяхте браво"!
Лютеше от тютюнев дим.

Вбесявах ви, но ме търпяхте,
защото бях необходим.
Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
сразявах ви с усмивка зла.

Георги Джагаров

...
Ще бъда аз корен,
заровен дълбоко в земята,
мъзга под кората на стволите крепки,
ще бъда светулка
през хладния мрак на гората,
и топла роса
върху вашите клепки ...
...

Георги Джагаров

* * *
На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

 Добромир Тонев

* * *
Смърт, често те наричат Адска паст,
но ти не се гордей, не си такава.
Косата ти телата покосява,
но да убиваш всъщност нямаш власт.
Дори сънят, на теб подобна гледка,
те надминава, вярвам, по наслада.
Умирайки, добрият дух не страда,
а само хвърля костната решетка.
Слугиня на крале, крадци, зла слука,
ти шестваш сред отрова, чума, битки,
ала от мак упойните напитки
приспиват по-добре. Недей се фука!
Смъртта е миг на сън, след туй съзираш
безкрайността. Не аз, ти, Смърт, умираш.

Джон Дън

ВЪЗРАСТ

Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Завържат ли се спорове горещо,
полека да отстъпвам. Без тъга.

Полека всичко аз да намалявам -
и виното, и хляба, и солта.
Големи крачки вече да не правя,
защото си отива младостта ...

По дяволите късните съвети,
по дяволите мъдростта дори ! -
Предлагам аз отново на сърцето
в пожарите от чувства да гори.

Предлагам ветрове неукротени
и пътища с далечен, звезден бряг.
Предлагам му аз цялата вселена
и искам всичко да улавя пак.

И стане ли му тясно зад стените
на лявата ми пазва в късен час,
като зърно да се взриви в гърдите,
поискало да пусне житен клас.

Евтим Евтимов

ПРИМИРЕНИЕ

Примириш ли се, пристига старост.
Примириш ли се, пристига мрак.
Примирявах се. И не изгарях,
както някога, при първи сняг.

И си казвах тихо : есен иде.
Забрави горещите слова.
Но когато вчера чух обида,
закипя отново в мен гнева.

Запламтяха кротките зеници,
блесна огън в тихия ми глас
и ударих яростна плесница
на един подлец, израснал с нас.

Ей така. Пред всички. Без пощада.
Стига подлеци на тоя свят.
Тръгнах си направо през площада
и усетих, че съм още млад.

Евтим Евтимов

Само плодни дървета се брулят.
Безплодните – не.

Мевляна Джеляледин Руми

* * *
Не всяко „Браво!“ е достойно.
Не всяко „Долу!“ е позор.
Не всеки химн - заупокоен.
И не хвалебствен - всеки хор.
Не всички лаври са победа.
Не всяка загуба е крах.
Не всяка истина - последна.
Не всяка грешка - смъртен грях.
Не всяка прошка е пощада.
И не надгробен - всеки кръст.
Най-истински когато пада
човек доказва своя ръст.

Надежда Захариева

ЕГН
Войната, която вчера беше при другите, днес е при всички
— Gigia Talarico

Родината е само мит,
отживелица незрима.
Гражданите на света
са само номера без име.

ЕГН - това е всичко.
То не е личност, няма дух.
Без корени, като лиани,
живеят същества на "уж".

Отскубнати от дом и вяра
и разпилени по света,
като бройлери, от рано,
оставени са без крила.

Нима човешки същества
едва прочитат свойто име
и с поглед вперен във носа
напред вървят, без род, без смисъл?!

Те граждани са на света!
Светът така ги е орисал -
да бъдат птици без крила,
без азбука, без род, без мисъл.

Камен Илиев

ЦВЕТНИШКО

В очакване на "новият" спасител,
тълпата е размахала цветя.
"Осанна" викат - божият служител
на избори ще оди пролетта.
Какво от туй, че Лазар е подслушван -
това е само клюка и мълва.
и нек'ви прокурори малодушни
се бъркат у светейшите дела.
Пет сухи хляба сложил във торбата
и две рибета, дето си мълчат,
те тоз "спасител" знае си играта,
ще бъде във властта и втори път.
Народ наивен - пак ще се надява,
че мутрата ще бъде нов Христос,
но нека за закуска магистрала
си хапне вместо топъл вкусен тост,
а после, с изпопадалите зъби,
излезе на централния площад.
Разбойникът Варвара ще пребъде -
Христос ще си остане непризнат.

Камен Илиев

* * *
Въпросът е
мълчание,
очакване,
съмнение,
страдание,
зад устните
барикадирано стенание,
околовръстен път,
навярно кален,
здание със хиляди врати,
и изпитание за волята,
терзание,
заседнало във гърлото,
дихание,
оксиморон от преносно вълнение.
Мълчи!
Не питай!
Липсва вдъхновение!
И не мисли!
Въпросът е въпрос,
когато е зададен
/н./а. себе си дори!/

или...
...или?

Ако не питаш,
замълчи!

Камен Илиев

ПРИЯТЕЛ

Приятел, казват, в нужда се познава,
но честно, аз не вярвам във това.
Приятел ли е, той ще озарява
с усмивката си твоята душа.
Приятел ли е, ще ти е приятно,
дори да чуеш неговия глас.
Ей тъй да го попиташ - "Как си братко?
Хайде да запалиме по фас.
Кафенце да си пийнем, после сладко
две думи да си кажем, анекдот."
Приятелят се среща много рядко -
и може да го търсиш цял живот.
Приятелят не е линейка, банка,
не е прислужник, нито елтехник.
Приятелската нужда не е жажда,
която със вода да утолиш.
Та казват хора "Има интереси.
Те вечни са! Приятелите - не!"
И истина е туй, но за принцеси,
за истински приятели- не е.

Камен Илиев

ГЛАДНА МЕЧКА

Гладна мечка, кучета я яли.
След лъв ловят отбор хиени.
Ако сме в Сахара, мили брате,
всяка капка дъжд ще е безценна.

Всяка болка има пик и праг.
Не боли ли? На кого му пука.
В пръв приятел се стаява враг,
грешката не води до поука.

Безстрашието има си цена.
Плащаш - получаваш доза смелост.
После, ужас, сякаш на шега
виждаш, че въжето се оплело.

Ритваш стола, без да искаш, знам!
Гладна мечка планина повдига.
По-добре да си гладувам сам,
Лъв съм, но не нося лъвска грива.

Камен Илиев

ЛАЕЩО КУЧЕ

Когато разкопчана е душата ми
и песента ми е изпята наполовина,
когато любопитно са вторачени
в съдбата ми "приятели" мнозина,
когато ден след ден се осъзнавам,
и времето се килва отмаляло,
когато за провала обвинявам
проклетото си его, посивяло,
когато си мърморя заядливо,
разчоплил съкровените си рани,
когато безпардонно ме подритват
и слагат ми в устата думи разни,
тогава, ми се пишат странни рими,
и стихове, подадени ми свише.
Запалвам папиросата последна
и цялата мътилка с кеф издишам.
Ръмжа настръхнал, сянката си лая.
Пробивам дупка с поглед в небосвода
и казвам ви, че лаещото куче,
дописва често премълчаното от Бога...

Камен Илиев

ИСКАМ ДА СЕ НАУЧА

Искам
да се науча
да не се страхувам
от собствената си искреност
и да не се преструвам.
Искам
да се науча,
да вярвам повече в себе си,
да преплувам сълзите си,
да се боря за целите си.
Искам
да се науча
да чета мислите на хората.
не за да споря с тях -
за да им говоря.
За да
мислим заедно
и да се усмихваме.
Не да крещим в душите си,
а да се обичаме.
Не знам ще се получи ли,
но искам да се науча!

Камен Илиев

ВЯРА

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

 
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

 
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

 
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

 
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

 
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

 
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

 
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

 
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Никола Йонков Вапцаров

ЕДИН СЛЯП

Един слеп
свири на чело
в кварталното кино.
И теб
ти се струва,
че чуваш
на тройка в степта необятна звънци
и виждаш дори
как мъж и жена се целуват.

Облечени в боброви шуби,
снегът ги милува...
А те са сами –
далече от хората груби.

 
О, колко различен
е нашият слух
и колко далече
сме с тебе сега!...

 
Аз виждам: разкаляна вечер.
Тъга
притиска квартала...
И знам,
че там –
зад всяка стена
и ограда –
страда
един
отхвърлен син
на живота.

 
Притихва последната нота
на този миньорен пасаж.
Ти още живееш със своя
далечен, загубен мираж.
Не чувстваш, че вече покоя
е само привиден. Сега
за мене дори е обида
да креташ със куха тъга,
да хленчиш, задето умира
в Испания рицар. Защо,
когато светът е миниран
със ново идейно ядро;
когато над твоите степи,
покрити от белия сняг,
преминал е пролетен ветър,
преминал е бързия влак
на новите хора, донесли
слънца от Кавказ и Урал,
и няма ни спомен далечен
от дивата степна печал.

 
Послушай,
и в свежия ручей
на този съсзвучен поток
умий си очите,
и гледай –
светът е широк!
Светът е в тебе и мен
и в тази тълпа,
която наричат безлична.
Но аз я обичам,
защото тя крачи нагоре,
към новия ден,
защото се бори!

Никола Йонков Вапцаров

Не, сега не е за поезия...

Не, сега не е за поезия,
ни за римите с звънкия смях,
под дебелата броня железна
ще достигнат ли будно сърце?

 
Ти започваш да пишеш и ето –
вместо рима избухва снаряд,
озаряват небето ракети
и пожари обхващат града.

 
Позатихва. Но в твоя бележник
вместо нежни, парфюмни слова
на листата в полетата снежни
се строяват ловджийски ята.

 
Те се впускат далече задружни,
помирисали някъде стръв. –
И тогаз забелязваш със ужас:
не с мастило, ти писал си с кръв.

 
Не, сега не отива поезия,
и да искаш, не мож я изпя.
. . . . . . . . . . .

Никола Йонков Вапцаров