От Извора

[Mad Max]

Искам да благодаря на Дънди, че ме заведе при бай Минчо Гърбела! Та имах щастието да се докосна до този човек и до малка част от това, което е преживял.. Да му видя стадото, да ми напълни душата. Също и на Атила, че ми помогна да го реализирам. Сега ще ви представя това, което ми разказа бай Минчо.



Когато отидохме и на небето се появи дъга..



Валеше дъжд и град, и слънце беше напекло.. Овчарите тъкмо накарваха стоката в обора. Каматен бюлюк. От всичко избирано най-хубавото. Много се изкефих.





После вързаха кучетата..









Бай Минчо си свърши шетнята по стоката и ни покани най-дружелюбно да влезем.. Дълго разказва. В началото не знаех какво да го питам, откъде да започна. Изпитах уважение към тоя човек само като видях животните, които преминаха покрай мене. Но лека полека всичко си дойде на мястото.. Нямам търпение отново да идем и пак да говорим.. Да го слушам и да гледам тези животни..

Ето и как започна:

[Mad Max]

   Започнах да ходя с овцете още от дете. Бях едва десет годишен. Тогава ходехме по Батак, Широка Поляна, Перелика, Васил Коларов язовира и нататък.. И то не като чирак, а с мои си овци. От там по Малка Жреба нататък.. Около десет години в тези райони. След това пак тук се върнах. По моя си край.
   Първите ми овце бяха чисто родопски овци. Имах и каракачански обаче от едновремешните каракачански. Родопските овце са с по-къса вълна, дребни такива. А каракачанските са с дълга вълна. По физиономия са горе-долу същите, разликата е основно във вълната. Имат приблизително еднакво живо тегло. Предимствата на тези две породи са, че по-малко ядат, по-издържливи са на зима, по-ходят – навсякъде вървят; по-оперени овце са. Докато другите са по-тежки овце, по-чорбаджийски. Та аз започнах с две-триста овце бюлюк от родопски и каракачански. Все съм си подбирал овцете по мой тертип. 77-ма, 78-ма година ги отимах седемстотин-осемстотин овци. Тогава станах и кехая. Имах си 4-5 души овчари и пак с тях си ходех. Слизахме по полето, нагоре-надолу.. Пеш. Десет – дванайсет дена ни беше прехода само в едната посока. Голяма сюрия, не може да върви бързо. Не мога да кажа кой ми е бил най-дългият преход. Преходи много - като почне човек от Харманли, Хасково, Димитровград до тук, в Арда, че от там отиваме пак на Батак, на баташката планина, над Пазарджик отгоре по високото, Осиково, Персенк, Смолянския край.. Много години има.. Много случки.
   Тогава имах три, четири кучета. Не исках да стават много, щото хранене трябва. За това си подбирах Кучета, а нее.. кученца. Куче да влезе в овцете и някой нещо да вземе беше абсурд! Няма мечка, няма вълци, няма нищо пред него, НИЩО! Няма човек - само да го свали някъде на земята, до там е. Някой друг колега да го срещнеха с кучета да върви и да оставят живи кучетата – невъзможна работа.. В бюлюците влизаха и за 2-3 минути ликвидираха другите кучета. Още пазя техни снимки.
   Винаги бюлюка ми е бил мешан с кози. Едно време имах повече еркичи – скопени пръчове дето се гледат специално за водачи. Те си ми водят овцете. Свикват си и най-напред вървят. От тук ще ги прекарат, от там.. И за това цял живот съм си държал и имам еркичи с овцете. 13-14 броя и към двайсетина кози си поддържам в стадото. Те ми носят и чановете. Едновремешните, гръцки чанове. Сега не могат да ги правят така както някога ги правеха. Аз си запазих моите, ама дали след мене ще ги пази някой.. Не вярвам вече. То на леката кола не й трябват чанове.
   Ако ме питате сега тоя мерак лекува ли се..Педесет години стока.. Не. То се лекува, ама няма изкореняване. Три недели не идеш ли до овцете и се разболяваш. А само като си помислиш.. Овчар заможен има ли? Е, да. Сега се навъдиха, ама тея сега дето почнаха те не са овчари, те са кредитари. Казват че ще вземат овце, а вземат кредит и до там. Вземат кредита, ползват кредита и таа будала държава дава пари колкото щеш на такива хора. Да си чувала някога по телевизията да дават забогатял овчар, милионер от стока? Не. Но има и друго. Овчар гладен не е останал. Храна винаги си има, но и парите никога не стигат. Щом един човек с триста-четиристотин овци трябва да чака на 5000 лева субсидия и да се реди по цяла година на всякакви опашки за тях, прави му сметката колко може да се издържа. В момента всичко ти е без пари: агнета, мляко, вълна, месо.. Човек да ти остриже овца иска 3 лева, а вълната я купуват на 70 стотинки и как да покриеш тоя разход? С какво? 70 стотинки ти е фуража, 2.50-3.00 лева ти е агнешкото, ако продадеш някоя друга бройка за по 4.00-5.00 лева по празниците и това е.. Другото? Хванеш сто лева, а харчиш двеста. Самоизяжда се стоката, та и тебе яде. Ама пустия му мерак! Мина ми живота покрай животните.. Ако мисли някой че от животни се печели и да кажем си вземе някакви. Ще може да ги гледа два-три месеца, докато разбере, че не се печели. На третия месец ще търси някой да му ги купи. Това не е да вземеш един самосвал, да го заредиш и да отидеш да печелиш. При овцата е обратното. Купуваш я днес, закарваш я вкъщи в обора и почваш да губиш – трябва да я храниш всеки ден, а дава продукция веднъж в годината. Например роди ти агне и умре, какво ти остава? Да я храниш. А ти където и да си трябва зоб да им даваш. Аз и по полето съм карал зимите и пак съм им давал.
   Една година, ако ти кажа, че едно стадо овци ми измряха.. Тогава имаше много сняг та трябваше да ги превозя с коли – няколко пъти ми се е случвало. При превозването ми измряха трийсе, смачкани. После ги остригахме, май месец и хвана сняг – деветдесет бройки от студ. И то такъв студ беше, че овцете се събираха като някъв мравуняк – една върху друга. Та така.. За четири месеца се простих със 120 овце. После пък два вълка ми бяха нападнали йоза. Кучетата рипнаха връз първия, втория по еркичите.. Та хванал един и го убил в бързината. И него прежалих. Всякакви дни има и лоши, и празници. Най-големият празник за мене си е овчарският. Гергьовден. Това си е традиция, той си е празник за животните. Ако ти не уважаваш този празник, значи ти не уважаваш и животните. А от мен да знаеш – един човек, който не харесва животните, той не харесва и хората. Няма случай – животновъд да не харесва хората. Такива сме ние – залъка си от устата вадим за тези, на които държим.
   А колко животни и породи са минали през мен през годините.. И меринос овце съм гледал, и цигай, и черноглава плевенска съм гледал, и всякакви. Но най-са ми останали на сърце родопските и каракачанските овце. По-красиви от тях няма! И по-държеливи за нашия балкан. Тежката, голямата овца не може да ходи по тия стръмни камъняци. Докато нашите държат навсякъде – и по чукари, и по полета. Няма район и време, в което да не издържат и да не надживеят. Едно време се опитваха да въвеждат тук чужди породи, месодайни – не са лоши, но те са чорбаджийски овце. Искат много храна, повече внимание, по са кекави. Каракачаните са минавали оттук с големите си бюлюци – Доганово, Пещера, Рожен и нататък, и са продавали по някоя друга бройка. Ние тук сме точно на пътя между Гърция и България. Аз не съм ги заварвал, до 44-та година се е случвало всяка пролет и есен.
   Две кучета имах, Карабаш и Балкан се казваха. Те двамата са ми най-хубавите кучета, които съм имал през живота си. От нищо ги е не страх. Шарени бяха и двамата, обаче по-голи, не като тия рошавите кучета. Пак каракачански кучета но с по-къс косъм. Между другото, една дива, такава скитаща кучка имаше в съседното село, та ми ги хванаха от нея. Вземахме мъжко и женско, мъжкото остана при мен, а женското дадохме в АПК-то, та тя ми роди Карабаш. Хранехме ги кучетата, на нищо не пущаха. Много хубави кучета бяха. Нямаше друго животно да ги победи. Взимал съм си и от Сливенско, от Клисура две после – полугуджуци. Но като тях едно куче такова днес не мога да посоча. И да ти кажа, сигурно и на времето се е случвало не само ние да взимаме дамазлък от каракачаните, но и те от нас да взимат. Но не съм чул някога да наричат кучето с друго име, все си е било каракачанско. Стокаря човек като си хареса животно и прави, струва само да го прибере при себе си. Най-хубавите животни бяха крадените. Един стокар никога няма да ти продаде най-милото си. Гледаме си стока само да ни краси бюлюка. Например в момента имам 8 овни /скопени кочове/ и 11 еркича само за красота ходят с овцете. Около 40 бройки ялови имам, шилета съм оставил за овни, кочове десетина-дванайсет.. Към двайсетина кози имам от тия каракачанските, с дългата козина, те и еркичите ми са такива. Докъде обикаляхме докато ги събереме, мани. А кучетата..

[Mad Max]

   Куче разбирам, още като прогледне и да изяви мерак да ходи със стоката, иначе нищо не става. Трбва да си има нюх кучето. До четири пет месеца не стане ли нещо от кучето значи за нищо няма да става. До тая възраст си показват какви черти имат, какво могат, какво – не, изобщо могат ли. Ако не си е показало, че може – каквото и да правиш, и на 5 години да стане файда няма. А дамазлъка си личи. Още като го погледнеш си проличава. Ние навремето гледахме да са люти щенетата, да имат двойни палци отзад, да има двойни очи, корава снага да има, да не се плаши – още кога го хванеш от 10 дневно за кожата на врата и да не писука. Е, и майката се гледа, трябва да е хубава. Много е важно коя е майката, за това като си избереш и казваш „това е от дамазлък” значи хубава е майката. Декоративна кокошка мисиркино яйце трудно ше го снесе. И бащата е много важен. Бивало е и по-калпава кучка, като е хубав мъжкаря да роди Кучета. Повечето кучета се мятат на бащата. Абе и двете трябва да са си дамазлък кучета.
   И с овцете е така. Овца по агнето се отбира. Пак и по майка си, и по коча. По това как върви във бюлюка, по много работи. Как да го кажа.. Трябва да си човек овчар. И да си мераклия, да знаеш какво за какво. Например като ходиш не само да ги пазиш, но и да ги познаваш. Ако овцете лежат вечерта и мислят да станат, искат да пасат, те не могат така изведнъж да решат, да станат и да тръгнат. Като нас са. Най-напред започват да се уговарят да стават. Ако не се уговорят, няма да станат. Как се уговарят овцете? Лягат да спят, всички са налягали, когато мисли да стане през нощта, една овца започва да преблява на единия край, на другия край преблее другата и вече когато започне и трета овца да преблява да знаеш, че овцете са тръгнали. Станали са и са тръгнали, надявай обувките и отивай да ги догонваш, щото иначе сабалям щи е трудно. Моите овци рядко са спали в кошара и то най-често през зимата. Инак на открито. Където стигна, напасват се и лягат. После продължаваме. Имало е случаи сме ги пасяли по цели нощи, а през деня лежат. Овцата има наяждане, ама овчаря няма. Колкото и да има, него все му трябва още.
   Само вълци и мечки не ще. Не ще ама по много. Инак и тях трябва да ги има. Ако нема вълци, няма да има и кучета. Едно куче трябва да види вълци, та да стане Куче и да знае вече. Пък и ние да знаем – гони ли това куче вълци, или само така го храним. Сега от тия ми кучета едното, един горски го рани с пистолета и сега като чуе някой да гърми и му се фърля в краката. Когато чуе отгоре да се гърми и се изправя на задните крака и слуша къде гърми и горе се мъчи да го хване. Сега ако гръмнеш една пиратка и нема да го намериш никъде. За това трябва да се учат кучетата, още като е малко. И другото го има. Като не го е страх и да му пукат, и ще ти го улучат от раз.
   Човек не трябва да забравя, че като се отдаде на животните и си остава сам. И чираци може да имаш, и ортаци, и пак си сам даже и сред другите. Искаш не искаш, животното не можеш да го оставиш. Че тебе ти се е живеело.. няма такива работи. Че те било страх, ами страх не страх – там трябва да си, до животните. Няма делник, няма празник, няма болест.. Няма хубаво, лошо време.. Сред животните имаш време достатъчно да мислиш, да премисляш, да осмисляш и тъй нататък.. Няма кой да те притеснява. Един овчар най-напред мисли за това къде ще си напасе овцете от днес за утре. Къде има хубава трева. А кога ги напасе хубаво, тогава вече легне и си мисли за какво ли не. Аз си мисля за красивите неща. Красивото все си ми е било най-мило. Там дето си ти е мерака, каквото и да ти предлагат, няма цена.

[Mad Max]

А ето как изглежда и самият той.. За тези които не го познават :

[dandi]

Бай Минчо е кабадайлия овчар.Стокар.Цял живот с овце се е занимавал.С него се знаем от много години.Запознаха ни тия кочове с 4-те рога.В 10-ти клас като бях си гледах 20-тина овце.Родило ми се беше едно кюрпе с 4 рога,близначе,но си го оставих ей тъй от мерак.Но кюрпе,не си ли сее от майката колкото му се полага не расте.Та и то остана по дребно,а и майка му си беше от старите,по дребни овци. В село чорбаджиите не го харесваха за коч ,да не им се раждат дребни агнета.Дочул Минчо от някъде за него и един ден с колегата му Чечко в къщи.Вика дай да пазаряме четрока.Викам кой си ти бре,защо ти е тоя четрок,той е дребен.Минчо съм Гърбелов казва.Не го търся аз за клане,нека е дребен.Дамазлъка да му хвана,4-те рога.А за Минчо Гърбела нямаше човек който се занимава с овце да не беше чувал.Всичко овчари го знаеха,много бях слушала за него.Стана ми някак по детски драго,че такъв като него е дошъл от мене вчерашната дамазлък да търси.Дадох му го за една овца и с уговорката,че един ден като ида при него той да ми даде от тоя дамазлък с 4-те рога.Така и стана,един ден след години отидох при него да му припомня уговорката.
-Няма проблеми каза,щом съм казал гледай ги тия дето са 4 рога и си харесай един.Пак трампа за овца.Оттогава все си мениме дамазлъци ние с него.Кози 4-5 са от него.С 4 рога 2-3 ми е дал.Кучета ме е казвал къде има,водил ми е кучки,аз на него,кутрета сме си менили и т.н.Като минава през село не пропуска да се отбие,да види какво има в обора,да си начеше крастата.И аз поне 2 пъти в месеца ще ида да го пречуя.Много се уважаваме ние с него.Жив и здрав да е,да се учим от него.

[Mad Max]

И ти Дънди да си ни жива и здрава! Безценен човек и приятел. Този заряд който носиш в себе си, това добро което пораждаш у нас, тази безкрайна обич към това което ни заобикаля и непреклонимият ти дух - нека все да живеят!
Гордея се, че съм българка.

[Mad Max]

Изповедта на един Свещеник
Отец Константин Канев (1917-1998)

  Бях вече втори курс на Пловдивската духовна семинария. Баща ми беше среден момчиловски кехая, имаше до триста овци, все „прочути балийчови” – едри, каматни, вълнести и млечни. Баща ни Балийчо жадуваше да израснем петте му сина и да поемем стадото. Аз бех най-големият, в мене му беха очите. Ходих с него цели две години лете и зиме. От стари времена имахме имоти в Чуфаджийската планина /Чепеларско землище/, летно време там по баири и падини разпущахме стадото, а зиме го карахме из Кърджалийско. Често пъти баща ни казваше: „Овците ни да пасат на Чуфаджийца, та и пръстта й да лижат, щото тревата й е мляко и масло. Тръгна ли към нея, потурите ми се засмиват...”
  Дълбоко разочаровах баща си, защото на втората година го напуснах, за да се уча, но върнех ли се от училището, скатавах ученическата си униформа, обличах овчарските дрехи и хайде при стадото. Така стана и през 1935 година. Повериха ми яловите овце и право на любимата ни Чуфаджийца ведно с едно сиво магаре, привързана торба царевично брашно, бакъри, паници и лъжици, две големи кучета, четири дойни кози и сто и тридесет и шест коча, звиски и шилета.
  Сам-самичък на гола поляна на връх Байрама им правях кошара. Вечер събирах дърва, кладях огън, донасях вода, издоявах козите, варях пресника, квасех млекото, варях качамак... вечерях! Лети ли, гърми ли, льоска ли се, мечки и вълци налитат ли, аз съм там! Минаваха седмици, без да видя човек. Всичко забравях, отдаден на овчарския занаят с едничка мисъл – стадото да е напасано и напоено, та по време на стрижбата, истински празник за мене, стригачите да кажат, че хубаво съм пасъл стадото.
  Останалата част от нашето семейство бе впрегната на другата ни голяма нива – Балийчовият Ганчарник. Там беше и татковата мандра с 400 дойни овце. Мандрата беше сборна, баща ми имаше около 120 овци и той пръв вземаше млякото. Овчари, мандраджии дояха, бъркаха, варяха и редяха в мяхове и чибури сирене и масло. Малките ми братя помагаха да местят кошарите и да се наторява каменистата нива, която на другата година ни обдаряваше с благодатна момчиловска блага ръж.
  Майка ми вкъщи седмично печеше по два и три пъти хляб за овчари, аргати и мандражии. Нея година мандрата се бързо „развали” и всеки си разлъчи стадото. Баща ми докара нашите дойни овце при мене и ми прати за помощник брата ми Петър. С това започнаха нашите юношески мъки. Вечер трябваше да ги издоявам всичките. Имаха още много мляко, виметата им бяха големи, овците – едри и диви, ръцете ми се подуха, плачех от болка. Тогава почваше и голямата жетва. Майка ни събираше по десетина аргатки, та често идваха да вземат мляко и за тях.
  Дойде строгият Богородичен пост. Дояхме билюк овци, но ядяхме хляб, качамак, подсладени с водено – вода, захар и оцет. През седмицата баща ни или майка ни донисаха от село зелен фасул, чесън и сливи.
  Насред поста секнаха да идват. Хлябът ни свърши. Нема какво да правим млякото, напълнихме всички съдове, останалото го изливахме в ливадата на кучетата. Направо гладувахме, отмаляхме и двамата. И „грях не грях”, решихме една вечер да ядем мляко и сирене вместо хляб. Цяла нощ не дремнах, плаках под кепето си..., проумял, че съм извършил първия семинарски грях... Немах покой, ден и нощ ме мъчеше духовното престъпление, считах се за най-големия грешник на земята, дори бях решил да не се връщам в Семинарията. А стадото си искаше своето...
  Чак на шестия ден сутринта рано-рано пристига майка ни.
- Живи ли сте, сине? – попита тя.
- Живи-умрели сме, майко – отвърнахме сърдито и недоволно.
- Анжек и хляб не сте имали?
- Пет дена троха не сме турели в уста – отвърна й брат ми Петър.
- Охсии, синее, охсиии! – затюхка се майка ни, откачи от мулето торбите с хляба и приклекна до огъня. – Прощавайте, сине, прощавайте – повтаряше разтреперана и разтревожена. Тя бе измъчена, погрозняла, черни кръгове обграждаха хлътналите й очи, устните й беха сухи и напукани. Двамата продължихме обидени да я корим, че ни е оставила толкова дни без хляб. Пот изби по челото й, тя свали червената си мумия и капки кръв потекоха по посърналото й лице. Бързо и нервно развързваше торбите, отхлупи канче със зелен фасул, извади голям фурнит хляб, наряза филии и рече:
- Яжте, сине, Тасов хляб!
- Защо пък да ядем от Тасовия хляб?!
- Защото, сине, брат ви Тасо бе умрял цели четири дена, вчера оживя и тогава се сетих, че сте без хляб.
- Как тъй Тасо е умрял и пак оживял? – разтревожихме се и ние.
- Бе се покачил в дупката над портите, като да си слезе, стъпил на едната порта, но го измамила, хванат ръце на дървото бе увиснал... викаше и цирикаше. Излезах от къщи и го хванах за краката, не можах да го удържа, падна на каменните тикли и „овъртя” главата си в тях. Удари се и умря! Развиках се, разприпявах се, събра се цялата махала. Гледаха го, обръщаха го и всички рекоха, че е умрял. Внесохме го вкъщи, изпънахме го на кревата, дете на десет годинки. Събрахме му дрипки, затребихме пченица, изпекахме хляб, а баба Канка се приготви да суче свещи... Чича Костадиница го съблече да го облече с погребални дрехи, но видя, че „пъпната му жила мърдала и тупкала”! Тя остави дрехите и всички зачакахме да издъхне. Запалихме кандилото, кръстехме се, метани правяхме, дано Бог прибере душицата му! Така бе умрял четири деня и чак снощи помръдна с единия крак и отвори едното очинку. Рекоха людете, че може да си оживее, но ще остане с кусур в главата...
  Чак тогава майка ни си спомнила, че има гладни деца горе в планината и в тъмни зори бе тръгнала да ни донесе хляб.
- Ами какво сте яли, сине, толкова дена? – загрижена запита майка ни.
- Какво да ядем, маю, мляко и сирене, какво друго, този билюк можем ли го следи по тези баири с гладни стомаси и откапани ноги! – отговори сърдито брат ми.
- Ами Каню какво е ял? – тревожно запита тя.
- И той сирене е ял, какво друго да яде.
- Стори ли, сине, този грях?... – с изкривено от яд лице ме гледаше тя и повтаряше: - Чии даа беее, синеее, чиии да бе, синеее, - та да не бе правил този срам и грях? С какви очи ще туриш попската шапка на грешната ти глава...
  Ревеше майка ми, плачех и аз, каил бех да не съм на този свят. Майчините думи „Чи да бее.. чи да бее” нямаха друго продължение, освен „чи да бе умрял, та да не бе се уморсувал”. Пребит от майчините думи с плач тръгнах след стадото... Тя не се радваше, че умрелият й син бе оживял, а ридаеше, че аз съм умрял и за Бога, и за нея!
  След тази овчарска „фато” с брата ми продължихме овчарлъка, а моят грях набъбваше в душата ми, станал бех жив мъртвец.
  Всяка вечер минавахме през Илчовските ливади. Там тревата бе млечна и блага, а на горния край бе колибката на Васил Илчовски /Паруски/. Стопанинът си бе оставил сърцето в нея, с вкус и мерак я бе изградил. До нея бе прилепена плевня и малък обор. При лошо време всички се прибираха в нея.
  Една вечер гледаме вътре в колибата свети огън. Мълком се доближихме и видяхме двама братя българо-мохамедани да бъркат качамак в малко бакърче. Те беха дървари. На торба изтърсиха качамака, объркаха сол и червен пипер и почнаха да топят. Чухме големият да вика на брата си: „Еехх, брате, да има сега един пиперли фасул, както сме гладни!”, а той му отвръща: „Да има сега една паница овче мляко с този топъл качамак!”
  Отстранихме се от колибата, без да ни видят. „Да има една паница овче мляко!” Думите на гладните дървари ми стиснаха душата, защото ние имахме толкова мляко, че го изливахме на ливадата на кучетата. Решихме с брата ми сутринта да им занесем едно ведро мляко за „хаир” и да изкупим нашия голям грях от нарушаването на поста.
  За наша изненада на сутринта ги нямаше, огънят си стоеше, посипан с пепел. Закачихме ведрицата високо в колибата, та вечерта да ги изненадаме с едно наше добро, за да заличим нашето зло!
  Късно вечерта минахме, но в колибата огън не светеше. Настроението ни се помрачи. Пратих брата ми да иде вътре да види какво става с дърварите. Никой немало в нея, откачил ведрицата и на излизане ровнал с тоягата си пепелта, нямало никакви въглени... Прибрахме се при нашата кошара на Манастиря. След малко видяхме небето осветено и огряни околните върхове на дърветата. Изтичахме на билото. Високи пламъци се издигаха, примесени със запалено сено и слама... Стиснах с ръце главата си и през сълзи се провикнах: „Мили Божее, тръгнах с ведро мляко грях да изкупвам, пък още по-голям сторих. Изгорих на сиромаха колибката!”
  След три дена дойде баща ни. Запита ни кой е запалил колибата на Васил Илчев. Казахме му самата истина. В същия момент идваха към нас двамата чепеларски пъдари с пушки на рамо, с кожени чанти и здрави дряновици.
  Ние с брата ми изтръпнахме, но баща ни успя да ни каже „инкяр, инкяр”, демек „нищо не знаем, нищо не сме видели”. След дълги разпри прехвърлихме вината върху гладните дървари. И стопанинът стрико Васил после кротко ни питаше за изгорялата си колибка, но и пред него повтаряхме „не знаем, не сме видели”! И колкото пъти повтарях тези думи, толкова остри ножове се забиваха в гърдите ми и потъвах в блатото на греха!
  Така тук, на връх планината, за пръв път се срещах и разминавах с двегодишното си богословие и дългогодишното овчаруване, с доброто и злото, с греха и лъжата. Изживях много мъчителни часове и безсънни нощи, за да търся отговор на въпроса защо доброто, колкото и да го желаем, все бяга от нас, а ненавистното зло и грехът са наши постоянни спътници в живота!
  През септември се върнах в моето училище. Влязох в двора изтръпнал, мислех, че всеки мене гледа и знае, че съм нарушил Богородичния пост. Още първата вечер пред нашия възпитател дядо Тихона със сълзи споделих как и защо съм нарушил поста. Той бащински ме успокои: при глад, на път, при болест и при особени обстоятелства църквата допущала по изключение и снизхождала тези грехове на християнина. Най-после ме споходи духовно спокойствие! За колибата обаче, не му казах нищо, защото не смятах, че сме чак толкова виновни за подпалването й. И ето че като кървава рана за дълги години тя се впи в душата ми. Бай Васил отдавна бе забравил имота си на Чуфаджийца, но аз не! Колкото пъти го срещнех, все виждах пламъците и осветените баири. Подминавах го с чувството на престъпник и лъжец. Много пъти ми бе идвало да му кажа истината, но се и опасявах да не поиска да му я заплатя. Станах свещеник в селото. Той идваше в църквата, имаше си своя сташида /стол/, неговото присъствие ме смущаваше, спъваше мисълта ми. Бехме и комшии – десет метра деляха къщите ни. Минаха години, бай Васил надхвърли осемдесетте. Чух, че се е и поразболял. Влязох един ден в къщата му хем да го видя и да му изкажа греха си. Разговорихме се за едно и друго, попитах го затъжил ли се е и за Чуфаджицката голяма Илчовска ливада.
- И да съм затъжен, нема да я видя още веднъж, моя път вейке е за Ляската /гробищата/ - с вяла усмивка ми отвърна той.
- Нема, стрико Василе, пак ще идем, и аз съмс е заболял за планината – отворих уста да му кажа кой и как му изгорили колибката, но нещо сякаш ме хвана за гърлото.
  Излязох си пак пребит и съкрушен грешник. Изминаха още няколко кошмарни нощи и една сутрин снаха му Малина почука на портите и ме покани да ида да пречистя дяда Васила, че сам поискал да се комка.
  Болникът ме посрещна с усмивка, топла, нежна, влажна – тя ме порази, стопи моето упорство и с нея отключи душата ми:
- Благодаря ти, отче... олекна ми!
  Сълзи бликнаха от очите ми, стиснах му десницата и му рекох:
- Стрико Василе, мога ли сега пък аз да се изповядам пред тебе? Преди тридесет години, без да искаме, ние с брат ми Петър ти изгорихме колибата...
  Подробно му разправих случката. И когато чух думите му: „Прощавам ти отче!”, воденичин камък падна от шията ми, криле ми пораснаха... Никога не съм плакал така благо!...
  На другия ден селската камбана възвести за неговата кончина!

[dandi]

Щастлива съм ,че познавах отец Константин Канев(поп Каньо) лично.Щастлива съм че на всеки празник на с.Момчиловци,св.Константин и Елена заедно с кръста съм целувала и ръката му,когато ме е ръсил със светена вода.
Такъв благ човек,готов да отвори сърцето си за всеки,да помогне на всеки с каквото може,да каже блага дума на всеки, човек не среща всеки ден в живота си.А той беше такъв човек,като че живееше за хората не за себе си.
Бог да го прости.
Поклон.

[Mad Max]

http://rodoparion.blogspot.com/2011/04/1-1905.html
http://rodoparion.blogspot.com/2011/04/2-1905.html

http://rodoparion.blogspot.com/2011/04/12-1907.html

[Алекс Христов]

"Възможно ли е овчар да направи трепанация?!?! И овцата да остане жива?!?!?!
Никога не съм се занимавала с овце и не съм вътре в нещата, но това ми звучи доста фантастично!
Моля да ми обясните."
Светла, ще се опитам да ти отговоря тук щото "Нашите кучета" не е темата.
Първо искам да поясня че трепанации аз не съм правил и не съм виждал как се правят.
Информацията която имам обаче е поне от три различни източника- хора които са правили такова нещо.
Тънката част казва,т е да разбереш къде е червея, наблюдаваш овцата, накъде се върти когато има пристъп, какво правиш за да установиш от къде иде болката. Хващаш я после м/у краката си здраво и започваш с нажежената до червено пета на цигански пирон ( площта на петата е колкото 2 стотинки приблизително) да прогаряш- козина, кожа, череп докато прогориш дупка в главата и.
След това с игла изваждаш червея, който както казват е дълъг около 2 см.

Мажеш мястото с мехлем и поставяш монета върху него. След това вземаш парченце стара овча кожа и зашиваш в/у раната.
Като оздравее, доиш, агниш, стижеш и се радваш на здравото животнно.

[Светла]

Четейки това, се сещам се за една любима моя книга - "Знахар" на Тадеуш Доленга-Мостович.
Та същият този знахар, гениален  хирург, но загубил паметта си, прави трепанация на дъщеря си, за да я спаси.
Прави я, без да подозира, че спасява собственото си дете! Прави я перфектно, с подръчни материали...и денонощия наред не спи, чакайки резултата.
Гениален хирург!....
Чула съм за наистина добри ветеринарни лекари, извършващи тази манипулация на овце. Но, овчари....
Не знам, не знам, но както се казва, неведоми са пътищата Господни!