Проза

[Mad Max]

ВЯРА

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

 
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

 
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

 
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

 
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

 
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

 
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

 
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

 
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Никола Йонков Вапцаров

[Mad Max]

ЕДИН СЛЯП

Един слеп
свири на чело
в кварталното кино.
И теб
ти се струва,
че чуваш
на тройка в степта необятна звънци
и виждаш дори
как мъж и жена се целуват.

Облечени в боброви шуби,
снегът ги милува...
А те са сами –
далече от хората груби.

 
О, колко различен
е нашият слух
и колко далече
сме с тебе сега!...

 
Аз виждам: разкаляна вечер.
Тъга
притиска квартала...
И знам,
че там –
зад всяка стена
и ограда –
страда
един
отхвърлен син
на живота.

 
Притихва последната нота
на този миньорен пасаж.
Ти още живееш със своя
далечен, загубен мираж.
Не чувстваш, че вече покоя
е само привиден. Сега
за мене дори е обида
да креташ със куха тъга,
да хленчиш, задето умира
в Испания рицар. Защо,
когато светът е миниран
със ново идейно ядро;
когато над твоите степи,
покрити от белия сняг,
преминал е пролетен ветър,
преминал е бързия влак
на новите хора, донесли
слънца от Кавказ и Урал,
и няма ни спомен далечен
от дивата степна печал.

 
Послушай,
и в свежия ручей
на този съсзвучен поток
умий си очите,
и гледай –
светът е широк!
Светът е в тебе и мен
и в тази тълпа,
която наричат безлична.
Но аз я обичам,
защото тя крачи нагоре,
към новия ден,
защото се бори!

Никола Йонков Вапцаров

[Mad Max]

Не, сега не е за поезия...

Не, сега не е за поезия,
ни за римите с звънкия смях,
под дебелата броня железна
ще достигнат ли будно сърце?

 
Ти започваш да пишеш и ето –
вместо рима избухва снаряд,
озаряват небето ракети
и пожари обхващат града.

 
Позатихва. Но в твоя бележник
вместо нежни, парфюмни слова
на листата в полетата снежни
се строяват ловджийски ята.

 
Те се впускат далече задружни,
помирисали някъде стръв. –
И тогаз забелязваш със ужас:
не с мастило, ти писал си с кръв.

 
Не, сега не отива поезия,
и да искаш, не мож я изпя.
. . . . . . . . . . .

Никола Йонков Вапцаров