Форум КАРАКАЧАНСКО КУЧЕ
News: Желаете да станете член на МАКК?  Вижте тук!
 
*
Welcome, Guest. Please login or register. November 24, 2017, 07:40:54 AM


Login with username, password and session length


Pages: 1 ... 39 40 [41]
  Print  
Author Topic: Общество: размисли, чувства, позиции  (Read 85555 times)
0 Members and 1 Guest are viewing this topic.
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 2632



« Reply #600 on: October 23, 2017, 12:32:31 PM »

Разпищолената държава

Иван Димитров

връзка към оригинала: http://www.dnevnik.bg/analizi/2017/10/23/3063051_razpishtolenata_durjava/

Разпищолена държава е държавата, която е управлявана от разпищоления човек, който на свой ред назначава на повечето държавни длъжности други разпищолени хора. Който създава такава образователна система, която да произвежда нови попълнения от разпищолени хора. Който насърчава такава популярна музика във владенията си, която да сее разпищоленост сред населението. Който смята всеки неразпищолен за свой пръв враг и за опасен противник. Нищо, че неразпищоленият човек, е далеч по-малко агресивен от него.


Разпищолен човек е човекът, който каквото и да прави (или вече е направил) се държи на "висотата" на своето положение. И да е сгрешил, той обръща думите си така, че да прехвърли вината на другите. Дори нещо повече – вместо да се извини, той наставлява, размахва гневно пръста си като учителка пред ученици. Обича да кара другите да му се извиняват, защото смята, че всички са му длъжни. А ако трябва и напада. С цялата сила на липсващите си обноски и с цялото знание на скромното си образование. Той претендира, че е загрижен за общото благо, докато в същото време се държи презрително към всеки и всички. Вече свикнал да управлява, той навиква, че към него се отправят празните шепи на просителите. И затова смята всеки, който се изпречи на пътя му, за просител.


Когато сгреши, той ще се засмее. Ще го обърне на шеги и забава. Дори когато изобщо не е смешно, а направо е трагично. Когато го попитат защо не е свършил нещо, той ще отвърне: "А вие защо не направихте това и това?". Когато го питат защо не дава пари за нещо, той прехвърля топката към това как някой друг не е дал нещо друго. Изобщо, ако може да се каже, че този известен с безпринципността си човек има някакъв основен принцип, това е да прехвърля топката. Когато му искат оставка, той уволнява. Когато го критикуват прекалено, той налага наказания. Когато го упрекнат, че е бръкнал с ръката си прекалено навътре в меда, той хваща чуждата ръката и независимо дали тя иска или не, опитва се да я топне в меда. Най-големите си критици, той се опитва да подкупи с назначения, постове, службички.


Разпищолен човек е този, който така се е облякъл с власт, че вече не може да съществува, без да е вечно прав. Той си има армия от съветници и поклонници, които не спират да го уверяват, че той е най-великата и светла личност в държавата, която управлява. Които не спират да го тупат по рамото, да го прегръщат, да изпускат пред него фалшиви сълзи на благодарност. Които дори когато той е чисто гол, го уверяват, че на тая земя няма по-хубаво облекло от неговото.


Разпищолената държава е държавата, която е попаднала в ръцете на разпищолените хора. В техните редици всеки си има пряк началник и отговорността винаги се прехвърля нагоре, докато по тази верига не се стигне до върховния лидер. Затова и в тази държава малко се върши, защото никой не се чувства отговорен за делата си. Винаги има кого да натопи, да обвини. Винаги може да оправдае своето бездействие чрез неговото бездействие.


Разпищолената държава е държавата, която до голяма степен не е държава. Защото в своята разпищоленост тя е забравила, че трябва да съблюдава за функционирането на държавата. За това целият този механизъм да работи по най-ефективен начин. А ако някое зъбчато колело се счупи, то веднага да бъде сменено. Тъй като погледът на разпищоления човек рядко се спира в тези детайли, обикновено държавата му трака, тресе се и сякаш всеки момент ще се разпадне. Но винаги по някакво небивало чудо успява да оцелее.


Поправка – разпищоленият човек има един-единствен принцип и това е личната облага.
Разпищолената държава е държавата, в която цари олигархията на шуробаджанащината. В която чрез роднински връзки и приятелства всичко може да се постигне. В която хората се назначават и уволняват по принципа на шуробаджанащината. В която няма значение дали някой си върши работата добре или зле, а има значение дали той е "наш" или "ваш". В която няма значение каква ти е заплатата, като и без това получаваш основната си надница под масата. И не стига, че ти го правиш, но се грижиш това масово статукво да остане. Защото когато почти никой не е чист, е по-лесно да съществуваш като мръсник.


В разпищолената държава цари такава централизация, че населението й е навикнало на нея и много рядко проявява самоинициатива. Вместо това то предпочита винаги да обвинява за своето състояние и за състоянието на държавата тези, които са "горе". Населението просто е забравило (ако изобщо някога го е знаело), че за да има права и свободи, то трябва да ги отстоява всеки ден. В противен случай демокрацията твърде лесно се превръща в тотална и всеобхватна олигархия. И тогава се получава парадоксът, че вместо както в нормалните държави държавата да си има мафия, мафията започва да си има държава.


В разпищолената държава не може и няма как да се появи истински нов пророк. Появяват се десетки пророци-ментета, чиито образи биват напомпвани от медиите. Които се издуват като културисти, благодарение на стероидите, които им бият техните собствени пиари.


В разпищолената държава повечето медии са разпищолени, тъй като медиите отразяват духа на времето, а когато времето е разпищолено, медиите просто няма как да бъдат различни. Те са следствие, а не причина. Въпреки че биха могли да бъдат и средство за подобряване на положението на същата тази държава, стига да се научат да не гонят личния си интерес, а да отстояват общите блага.


В разпищолената държава почти липсват интереси, които не са лични. Поданиците на тази държава не спират да се оплакват от политиците си, които вместо да мислят за общите блага, действат по силата на личните си интереси. В същото време обаче поданиците на тази държава отстояват почти и изцяло единствено личните си интереси. Те забравят да работят освен за себе си и за благото на другите.


В разпищолената държава лекарите често биват бити. Учителите често биват бити. Деца се убиват едни други. Журналистите са заплашвани и често уволнявани, ако се опитват да се възпротивят на това общо течение. В такава държава всеки, който се опитва да надигне глава от блатото, в което се е превърнала тя, бива незабавно оплют и наричан "враг на народа".


Разпищолената държава е управлявана от врагове на народа, които същевременно са пряко следствие на разпищолеността на същия този народ.


Разпищолената държава престава да е разпищолена, когато управлението й престане да бъде в ръцете на разпищоления човек и подопечните му разпищолени хора.


Това става като гласоподавателите гласуват за някой неразпищолен човек.
За да гласуват гласоподавателите за неразпищолен човек, трябва самите те да са неразпищолени хора.


За късмет децата се раждат неразпищолени. И единствено времето решава какво ще стане от тях. Както и самите те. Чрез действията си.

Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 2632



« Reply #601 on: October 30, 2017, 13:31:20 PM »

България – първа по тикви в ЕС

http://glasove.com/categories/novini/news/bylgariya-pyrva-po-tikvi-v-es




България се оказва най-големият производител на тикви в Европейския съюз. Това става ясно от данни, които "Евростат" разпространи преди утрешния Хелолуин, съобщава bTV.


През 2016 г. нашата страна е произвела 133 000 тона от големия зеленчук, който традиционно се използва и за направата на плашещи фенери. Това е сериозен ръст спрямо предходната година, когато от родините бостани са излезли едва 25 200 тона тикви.



В тази любопитна класация на второ място е Испания с 97 000 тона, с 1000 по-малко – 96 000 е Франция. Далеч назад в тиквената надпревара остават Германия и Португалия.

 
Ако прибавим и страните, които не са членки на ЕС, но се намират на Стария континент, България губи с малко първото място от Турция. Там реколтата е била в размер на 138 000 тона – но на доста по-голяма територия.

 

Интересна тенденция се наблюдава в Румъния – докато у нас през последните години тиквите стават все повече и повече, в северната ни съседка прогресивно намаляват – от близо 60 000 тона преди 5 години до малко над 12 000 през 2016 г.
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 2632



« Reply #602 on: November 04, 2017, 02:14:25 AM »

Много интересен материал за корените на народопсихологията на различните народи и респективно българите. Повод за размисъл относно различни събития, тежнения за модели на управление и прочие.


Сън в дясна нощ
Автор: Петър Голийски

линк към оригинала: http://glasove.com/categories/komentari/news/syn-v-dyasna-nosht

През последната седмица в партийното пространство на България т.нар. дясно тръгна да осъществява съюзявания с лайтмотива, че 600 или 700 хиляди „дясно мислещи хора“ у нас не били парламентарно представени: ДСБ и „Да, България“ заговориха за обединение, а онзи ден остатъците от СДС и Реформаторския блок също заявиха, че ще потягат редиците си. Тези акции в перспектива едва ще имат забележим политически ефект, но пък са добър повод за размисъл защо политическото дясно у нас се е докарало до положението на страдащ от синдрома на Алцхаймер инвалид.
 



 

Малко теория

 

Преди 10 години излезе второто преработено и допълнено издание на „Защо сме различни“ на професора по антропология Михаил Минков. Изследването изброява и анализира поредица от признаци, по които народите и техните култури се отличават или групират. Изследването на Михаил Минков е изключително интересно и макар да не е специално посветено на България, би трябвало да бъде настолно четиво на българските политици.

В книгата си Минков изброява и анализира определящи културата на народите признаци като родовост и безродовост, неравновластие и равновластие, спокойствие и тревожност, твърдост и мекост, себеизтъкване и себезаличаване, висока и ниска религиозност, склонност към съчувствие и липсата на такава склонност и др. Ето сбито обяснение на първите три двойки характеристики, които са тясно свързани и с въпроса защо в България дясното, разбирано като способност за взимане на самостоятелни решения, носене на лична отговорност, индивидуализъм в положителния смисъл на думата, ниско ниво на корупция и клиентелизъм и ниски нива на обществен патернализъм, е хилаво и едва ли някога ще определя дневния ред на страната.

 

I. 1. Родовите култури се отличават с признака „свой – чужд“, който е двигател на поведението спрямо другите членове на обществото и на взимането на решения. Дали един чиновник или бизнесмен би свършил една работа, както трябва, зависи от това дали човекът отсреща е възприеман като „свой“ или като „чужд“. „Свои“ са роднини и приятели, „чужди“ са всички останали. Спрямо „своите“ отношението е едно – принципно доброжелателно и с готовност за оказване на съдействие, докато „чуждите“ могат да бъдат третирани, както дойде, без значение дали това ще донесе негативи на обществото или дори на самия индивид. Затова в родовите култури са чести явления шуробаджанащината, връзкарството (а покрай тях и голямата корупция), предпочитанието да се работи с познати, както и силните роднински и семейни връзки. В групата на родовите култури влизат народите на Южна и Източна Европа и Русия, мюсюлманските страни, тези в Африка и Индия. Тук бих добавил и народите на Задкавказието. Българите са също типичен представител на тази група.

 

I. 2. Безродовите култури се характеризират с това, че признакът „свой-чужд“ играе слаба роля като двигател на поведението и на взимането на решения. Ако един бизнесмен получи оферта от роднина и оферта от съвсем непознат контрагент, ако тази на непознатия е по-добра, той ще предпочете нея, без значение, че първата оферта идва от близък човек. Ако чиновник трябва да обработи документи на приятел и на напълно непознат, той ще спази реда, по който те са постъпили при него, а няма да даде предимство на тези на приятеля. Затова в безродовите култури са редки явления като шуробаджанащината, връзкарството (а оттам и корупцията), предпочитанието да се работи с познати. Слаби и все по-отслабващи са и роднинските и семейните връзки, които не са основание за придобиване на предимство. Типични представители на безродовите култури са скандинавците, германците, холандците, англо-саксонците.

 

II. 1. Неравновластните култури се отличават с голяма дистанция и дистанцираност между началник и подчинен, между ръководител и изпълнител. В такива общества се смята за съвсем естествено началникът (и политикът) да се ползва със специални привилегии поради естеството на заемания пост. Мисловната нагласа на подчинените и на ръководителите е, че началникът поставя задачите, той задава стратегията на действие, заповедите му не могат и не бива да се оспорват, нещо повече, това е вредно и невинаги безопасно, а подчинените следва стриктно да изпълняват спуснатите нареждания. Даването на мнения и съвети от страна на по-нискостоящия, обсъждането на стратегиите и решенията на висшестоящите и дори оспорването им, е рядкост. Представители на неравновластните култури са народите на Южна и Източна Европа и Русия, на мюсюлманските страни, кавказците, тези в Африка и Индия, но и източноазиатските народи. Като интересно изключение и Франция влиза в тази група. Българите също спадаме към неравновластните култури. Типична илюстрация на неравновластния манталитет са например луксозните служебни автомобили, в които се придвижват държавни глави и висши държавни функционери.

 

II. 2. Равновластните култури се характеризират с малка и дори минимална дистанция и дистанцираност между началник и подчинен, между ръководител и изпълнител. В такива общества не се смята, че началникът (и политикът) трябва да се ползва със специални привилегии поради естеството на заемания пост. С висшестоящия може да се спори и да се оспорват решенията му, разбира се в рамките на разумното и на доброто възпитание. Самите ръководители очакват от подчинените си също да дават съвети и предложения и да участват при изготвянето на стратегии. Характерни представители на равновластните култури са скандинавците, холандците, англо-саксонците и донякъде германците. Типична илюстрация на равновластния манталитет например е гледката министър да ходи на работа не със служебен автомобил, а яхнал личния велосипед.

 

III. 1. Тревожните култури се отличават с активен стремеж към предвиждане на всички възможни ситуации и съответно създаване на готови модели и механизми за тяхното предотвратяване или най-безболезнено решаване. Следствие на това е засилената централизация на управлението на всички нива, създаването на различни служби, институции, отдели и звена, натоварени с решаването и предотвратяването на възникнали проблеми, или на проблеми, които потенциално могат да възникнат. Като резултат този стремеж води до неспирното нарастване на бюрокрацията и постоянното създаване на нови и нови правила и регулации. Което пък води и до повишаване на риска от корупция. Такива общества са по принцип заредени с голяма доза стрес. Народи с тревожни култури са южно и източноевропейците, руснаците, но и французите, а в Далечния Изток изключително тревожна култура е японската.

Шампиони в Европа по тревожност на културата са германците с тяхната мания всичко да бъде регулирано, контролирано, предварително регламентирано и да се действа и работи по зададени от по-рано правила и параметри. Германците са шампиони и по изпадането в стресови ситуации при появата дори и на най-малкия непредвиден проблем, в резултат на който идеално смазаната машина на немската организираност блокира, защото този случай не е могъл да бъде предвиден и за него няма предварително измислени правила за действие. Друг ключов белег, който характеризира обществата с тревожна култура, е тяхната консервативност, нежелание за промени, дори страх от тях, защото те са свързани с допълнителни дози стрес, рушащ отдавна установени модели и стереотипи на живот.

 

III. 2. Спокойните култури са контрапункт на тревожните. При тях доминира схващането, че животът е прекалено непредсказуем, за да може всяка възникнала в бъдеще ситуация да бъде предвидена и да бъде създаден модел и механизми за справянето с нея. Решенията биват търсени чак тогава, когато възникне проблем. Това на свой ред води до гъвкавост, инициативност, иновативност, рискувачески и изследователски дух, лесно приемане на промяната на правилата в движение.

 

Обществата със спокойни култури се отличават с ниски дози на стрес, както и с голяма децентрализираност, дерегулация и максимално намалена бюрокрация. Което е причина и за намален риск от корупция. Характерни представители на спокойните култури са скандинавците, холандците и англо-саксонците. Като типична илюстрация на англо-саксонското отвращение към бюрократичните формалности и регулации може да се посочи любопитния факт, че към 1920 г. в британска Индия с нейното 350-милионно население има само 5000 британски чиновници. В съседния й френски Индокитай с неговото 20 пъти по-малко население и 10 пъти по-малка територия по същото време чиновниците са 15 000.

 

Друг типичен израз на спокойната култура на англо-саксонските страни е тяхното прецедентно право, което отново е базирано на осъзнатата безперспективност на предвиждането на всички възможни да възникнат някога ситуации и тяхното предварително урегулиране. Негов контрапункт е континенталната правна система в Европа, базирана на римското право и стремяща се да създаде законова рамка за решаването на всички възможни съществуващи или бъдещи ситуации. Всъщност толкова коментираният Брекзит може да бъде разглеждан и като бягство на алергичната към бюрокрация и силна регулация Британия от Европейския съюз, доминиран от бюрократичните и свръхконтролиращи Германия и Франция.   

 

/продължава../
 
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 2632



« Reply #603 on: November 04, 2017, 02:15:04 AM »

/продължение/

География и климат на дясното и лявото

 
По показателите родовост и безродовост, неравновластие и равновластие, тревожност и спокойствие Европа е разделена отчетливо по оста Север-Юг. Тя е разделена и по оста Изток-Запад, като тези два вектора за добро или по-скоро за зло се съединяват на Балканите. Затова в Южна Европа и особено в нейния балкански сегмент са силно проявени по признака на родовостта на културата шуробаджанащината, връзкарството, голямата корупция, предпочитанието да се работи с познати, както и силните роднински и семейни връзки. По линията на неравновластието на културата у нас има голяма дистанция и дистанцираност не само между началници и подчинени, но и между политическа класа и обикновения народ с цялото презрение и пренебрежение на първите към вторите, които на свой се отплащат на политиците с омраза и озлобление.

 

По линия на тревожността българите (и южноевропейците) са склонни към консерватизъм, тъпчене в утвърдените и проверени коловози на битието и мисленето, дори и това е свързано с вреди, бедност и с липса на положителни промени. В такава културна и социална среда няма как да има и в обозримо бъдеще няма да се развие достатъчно многобройна обществена прослойка, която да търси генерална промяна в държавата чрез подкрепата на десни партии, застъпващи идеята за борба с корупцията и намаляване на бюрокрацията, равенство пред закона, свобода на стопанската инициатива, взаимно уважение и доверие между управлявани и управляващи, формиране на дух на предприемчивост, поемане на лична отговорност, взимане на самостоятелни решения и градивен индивидуализъм, тоест на всичко онова, което т.нар. десни партии у нас обявяват за свое кредо. Причините стигат далече назад във вековете и натрупаната през тях инерция е толкова голяма, че ще е много трудно, ако не и невъзможно, посоката й да бъде обърната или поне променена.

 

Какво представлява Европа през 800 или 900 г. сл.Хр.? Старият континент все още се намира в започвалата през V век фаза на застудяване и на повишена влажност. В Южна Европа – Пиринеите, Апенините, Балканите, ефектът от този минимум не е толкова силен и там климатът позволява да се получават сравнително високи за епохата земеделски добиви, в резултат на които гладните години са доста редки. За същото време на север – за земите на днешна Северна Франция, Холандия, Германия, Скандинавия, хронистите съобщават за тежки и продължителни зими от по 5-6 месеца и за многобройни озверели вълчи глутници, стигащи в набезите си чак до портите на градовете. Дори и в топлената от Гълфстрийм Англия е студено. Земеделските добиви са ниски, недохранването е редовен гост в домовете на хората. Особено тежко е положението в Скандинавия, където гладът е постоянно явление.

 

Пред тогавашния северноевропеец стои изборът – или постоянно да гладува, или да търси нови начини и пътища на оцеляване. Едно от решенията е риболовът, който обаче принуждава индивида да излезе в морето срещу стихиите и всичката непредвидимост, които те носят. Така се раждат скандинавските, фризийските, англо-саксонските и северногерманските смели мореплаватели, търговци и морски разбойници. Недоимъкът и излишните гърла за хранене отвеждат дръзките викингски или нормански грабители и авантюристи до теченията на Темза и Сена на запад, до Испания на юг, до Сицилия, Неапол и Константинопол на югоизток, а на изток по течението на реките до Киев и дори до южните брегове на Каспийско море. Животът в суровия климат и недоимък създава хора, които не са завързани за земята, принудени са сами да вземат решения и да носят отговорност за постъпките си; такъв живот постепенно изгражда северноевропейския индивидуализъм. Този непредсказуем живот създава и манталитета на отсъствие на предварителна нагласа за това, което ще се случи и на способност да се реагира в движение към неочакваните промени и кризи.

 

Отвъд Алпите, на Пиринейския полуостров, в Италия и на Балканите животът е друг. Климатът е топъл, земята ражда достатъчно и избавя южноевропейците от хроничната заплаха от глад. Затова излишните гърла не са принудени да търсят препитание извън родното село, област или страна с всичките свързани с това рискове. Животът на земеделеца протича в рамките на селската общност, той е монотонен и предвидим година след година, поколение след поколение, столетие след столетие. Това битие не изправя селските общности пред стресови ситуации и предизвикателства, не изисква търсене на нови решения, находчивост, иновативност. Напротив, то консервира и увековечава установения ред и модел като проверен, доказан, дори и да не е най-добър. Така се ражда южноевропейската консервативност (не консерватизъм!) и отсъствие на склонност към промени и предприемчивост в противовес на северноевропейския и англо-саксонския рискувачески дух. Или, преведено на езика на терминологията на Михаил Минков, средновековната оскъдица и бедната земя раждат спокойни култури, а земеделската икономика ражда тревожни култури.

 

Земеделската средновековна икономика поражда и неравновластието в човешките общества. Наличието на големи площи, изискващи обработване, води да образуване на задруги или селски общини, които да орат, сеят, жънат. Обаче там, където има кой да рови земята, винаги се намира и кой да яхне ровещия. Дали ще бъде сеньорът в Испания, Италия и Прованс, дали ще е боляринът в България и динатът във Византия, или беят в Османската империя, или баринът в Русия, господарят винаги е решен да прибере от селяка онова, което смята, че му се дължи. А ако някой се противи, господарската дружина набързо го вразумява. Селякът няма и къде да мърда, целият му живот е земята, която няма крака да побегне заедно с него, и иска не иска ще привива гръб пред феодала, макар и да го псува през зъби зад гърба му. И понеже всички в земеделската общност знаят, по израза на братя Стругацки, че Бог е дал език на селяка не да плещи, а да лиже ботуша на господаря, тоест всички са на един хал, появата на някой, който се отличава от масата с ум, способности и други качества, се гледа с лошо око и завист като нарушение във вековната социална уравновиловка на селския живот. Това лежи и в основата на южноевропейския и френския левичарски манталитет и създава благоприятна почва столетия по-късно южноевропейските страни и Русия да се окажат силно податливи на социалистическата и комунистическата идеология.

 

Столетията между X и XIV век създават в страните с аграрна икономика толкова категорични йерархични отношения и модели, че е почти немислимо те да бъдат оспорвани от онези, чието битие зависи от тях – черният народ е долу, феодалът е горе. Той командва и заповядва, селякът слуша и изпълнява. Зачатъкът на този модел се появява още по времето на късната Римска империя в пределите, докъдето тя се е простирала географски, а впоследствие той се развива в нововъзникналите на нейна територия държави. Затова не е случайно, че в европейските страни, в които феодализмът достига най-силно развитие и се запазва до най-късно, днес се характеризират с отчетливо неравновластие. И обратното – там, където земята е бедна, земеделието едва крета и е на заден план като препитание на населението, там равновластието ясно се наблюдава. Не само в Скандинавия, където през Средновековието между ярл Х и селянина Y няма рязка разлика, защото ярл Х не е толкова богат, че тя да проличи, но дори и в Англия, която нормано-френското завоевание не успява изцяло да трансформира по френския феодален модел. Затова Англия се освобождава от крепостничеството още към началото на XV век, докато в аграрна Сицилия или Източна Европа селяните свалят капи при преминаването на господаря и работят ангария и 400 години по-късно.

 

Авторитаризъм, патернализъм и история

 
България като държава и българите като народност възникват на място, където столетия наред, чак до XIX век, господстват авторитарни политически модели. България се разширява чрез силата на меча си върху територии, принадлежащи от незапомнени времена на Източната римска (Ромейската или Византийската) империя и това съседство неминуемо оказва голямо влияние върху България, особено през периода между XI и XIV век. В епохата, когато българи и ромеи проливат взаимно кръвта си от албанските планини до Черно море, като менталност самата Ромейска империя вече е много различна от старата Римска империя. И не, не става дума за подмяната на латинския език с гръцки.

 

Ако през първите четири столетия на Римската империя императорът е „пръв между равни“ (между сенаторите), то от времето на Диоклециан (286–305 г.) императорът от „принцепс“ се превръща в „доминус“, тоест в господар и полубожествен владетел, пред когото се коленичи и пада по очи. Управлението на империята се авторитаризира, бюрократичният контрол върху целия живот в нея се засилва рязко, но държавата неизменно запазва своята римска същност. През VII век обаче се случва нещо, което рязко променя оцелялата източна част на Римската империя. Арабското нашествие я лишава от обширните й владения в Армения, Сирия, Палестина, Египет, Либия и Тунис. Лангобардите още в предходното столетие били свели владенията й на запад до Южна Италия и Сицилия, а на Балканите славяни и българи я изтикват до крайбрежните й територии. Към началото на осмото столетие териториално Византия е не европейска, а азиатска империя, чието ядро са земите на Анадола. Затова никак не е случайна настъпилата през VIII век промяна във византийското наказателно право. Ако през старата римска епоха наказанията градират от глоба, през изгнание, конфискация на имуществото до екзекуция, новите промени в ромейското законодателство вече предвиждали многобройни физически осакатявания като наказания за различни престъпления. Което е чисто азиатска практика, навлязла в империята под влияние на сирийския, арменския и персийския Изток.

 

В края на IX век прочутата византийска „Книга на епарха“ очертава една държава, осъществяваща тотален контрол върху икономическия живот на поданиците си, нещо немислимо в една Венеция по същото време или в една Холандия и Англия столетия по-късно. И съдбата прави така, че точно от тази азиатизирана Римска империя след покръстването си България започва да заимства властови, културни и правни модели (вж. и свързания текст: „Тази непорината византийска воня“  " http://www.glasove.com/categories/komentari/news/tazi-neporinata-vizantijska-vonya " ).

 

Самата България обаче също не е „цвете за мирисане“. Аспарух и наследниците му създават и изграждат по същество една авторитарна и тоталитарна държава, в която за разлика от Северна и Северозападна Европа родовата аристокрация е могъща и нетърпяща и най-малък признак на неподчинение. Системата на управление е също тоталитарна, за което може да се съди от сведението на мюсюлманския автор ал-Масуди, че през VIII-IX век граничните власти в България осъществяват жесток контрол върху излизането от страната (точно като в периода 1945–1990 г.) и немарливите граничари били наказвани със смърт. Подобна картина на изключително сурови военни наказания в езическа България разкрива и един от отговорите на папа Николай I на въпросите на Борис I относно нормите и правилата на новата християнска вяра.

 

Турското завоевание не само, че не способства за отслабване на заварените българо-византийски авторитарни практики и модели, напротив – то връща България назад, като добавя и суперстрата на ислямско-ориенталския (арабо-персийски) тоталитаризъм. Забележителна индикация за влиянието на византийския и ислямския (османски и арабски) културно-цивилизационен модел са днешните вътрешни културни граници в Южна Европа. На Балканите те минават там, където някога е минавало византийското, а по-късно османското владичество и влияние – от Босна по хребетите на Карпатите. От другата страна на Адриатика Италия е разделена на Север и Юг. Северът е някогашната лангобардска, тоест германска Италия, Югът е някогашната византийска и арабо-византийска Италия. В Испания разделението между северните испанци и южните минава приблизително там, където до битката при Лас Навас де Толоса от 1212 г. столетия наред е минавала границата между иберийските християнски кралства и на север и владенията на маврите на юг в днешна Андалусия и Гранада.

 

Следователно, от 681 до 1878 г. българският народ живее и формира националната си психология и културна матрица в рамките на по-силно или по-слабо изразена авторитарна и дори тоталитарна среда. Опитите и тенденциите към европеизация бяха брутално посечени от съветската окупация на България през 1944 г., която наложи у нас съветския полуфеодален тоталитарен модел на управление. Такава многовековна среда неминуемо изгражда не само отчетлив неравновластен модел на социални отношения със строго фиксирани позиции на началници/господари и подчинени/народ. Такава среда възпитава у живеещите в нея и очакване държавата постоянно да осъществява патерналистичен контрол, грижа и ръководство, в замяна на което „поданиците“ доброволно се отказват от правото и свободата на самостоятелни решения и на лична инициатива. Този патерналистичен модел влиза в рамките на тревожната култура, който доминира в България и която, както стана дума по-напред, се характеризира със стремеж към засилена регулация и постоянно нарастване на бюрокрацията с всички свързани с това условия и възможности за корупция. Наред с това многовековният живот в рамките на традиционна южноевропейска аграрно-селска икономика формира национален характер, силно склонен към левичарско-колективистична уравновиловка и враждебност към издигналия се и успелия. Както и към родовост на отношенията, разделяща хората на „свои – чужди“ и свързаните с това проблеми пред бизнеса и администрацията.

 

Накратко, през последните 1000 и повече години в България липсват каквито и да е предпоставки за формиране у хората на манталитет, който да се доближава до това, което днешните т.нар. десни партии очакват от огромната част от българите. И сблъсквайки с отсъствието на такъв манталитет, тези партии обвиняват народа, че не разбира посланията им („не случихме на народ“, „ех, що не сме като американците“). Ние обаче сме такива, каквито историята, климатът и географията са ни създали през последните 1000 години. Който не разбира и не се съобразява с това в очакването да печели избори, рано или късно ще се сблъска с разбитите илюзии на своя сън в дясна нощ.
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 2632



« Reply #604 on: November 07, 2017, 11:36:18 AM »


Времето е особено

Кристиян Таков
16.06.2010
Линк към оригинала в блога на автора:http://www.christiantakoff.com/blog/?p=31


Времето е особено.

Доброто е потънало в многозаконието. Справедливостта често пада жертва на изкусна аргументация. Истината е безсилна пред корупцията.

Времето е особено.

Обществото ни дири стабилност не в морала си, а в институции. Ала институциите се състоят все от хора; хората пък често нямат морал.

Времето е особено.

- знаем закона, но сме забравили приличието;
- търсим формални доказателства за очевидното;
- спазваме процедури, за да загърбим разума;
- решения се вземат колективно, но не за да са мъдри, а за да са безотговорни.

Времето е особено.

- Полуграмотните са на почит;
- Безчестните са богати;
- Честните – нечути;
- Пред Храма дъни чалга, а Св. Синод не е разбрал.

Времето е особено.

- правото, колкото по-съвършено става, толкова се оказва по-безмощно и в това е неговият парадокс;
- за общество ни, което започва да разчита само на правото, това право е напълно безполезно.

Не се лъжете. Времената винаги са били особени.

Днешното, освен че е особено, е и доста объркано. Но и това не е ново – спомнете си Ботевото "погледът мрачен, умът не види, добро ли, зло ли насреща иде". Към 140 години оттогава. Все сложно и все объркано. И все особено.

Тъкмо повод да кажете като милиони преди вас – "Искам да съм честен, но ми пречат".

Рядко ще сте пред съдбовни избори. Развратът иде от малките компромиси и от ежедневността на злото. Ще маскирате страха си като разумност, алчността си – като предвидливост, а безчестието си – с изкусна аргументация.

Но тогава не пледирайте за невинност – разсъдъкът може и да ви заблуди; сърцето ви обаче знае.

Ако изберете светлата страна, ще ви е трудно, вероятно бедно, може би самотно и – със сигурност – несправедливо. Награда не се предвижда. И въпреки това този избор неизменно го прави голяма част от вас.

Така че, бъдете спокойни – изборът е ваш.

И не търсете оправдания. Защото изборът е ваш.

Gaudeamus igitur!

София, 12 юни 2010 г.

Това трябваше да бъдат няколко приветствени думи към Випуск 2010 на Юридическия факултет на СУ. Не се получиха много приветствени.



========================

Днес Кристиан Таков щеше да навърши 52 години. Той почина на 11 юли тази година. Публикуваният текст от блога му е от далечната 2010 година, но продължава да звучи актуално и днес.
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 2632



« Reply #605 on: November 21, 2017, 06:20:25 AM »

"Белене" пак възкръсва. Честито!
Ясен Бояджиев

линк към оригинала: http://www.dnevnik.bg/analizi/2017/11/20/3081832_belene_pak_vuzkrusva_chestito/

Твърде често в България схемата изглежда така: безкрайно въртене в кръг, а накрая - връщане в изходната точка. Идеалният пример е АЕЦ "Белене", пише Ясен Бояджиев за "Дойче веле" и обяснява кой ще плати сметката.


Казват, че тепърва ще провеждат "задълбочена дискусия, за да чуят всички аргументи" и за да решат "бързо, но не прибързано". Поредица от събития и факти обаче говорят, че всичко вече е решено: проектът АЕЦ "Белене" се възобновява. Разбира се, от това не следва непременно, че някога ще бъде построена електроцентрала. Но очевидно предстои отново да бъде пусната машината за производство на безсмислени публични разходи, които, естествено, за някои ще се явят приходи.

Лупинг в миналото

От година насам публиката бе системно подготвяна да преглътне този залък - с обясненията, че "на Дунава са изсипани и стоят 3 милиарда лева, които трябва да се оползотворят"; с твърденията, че има едва ли не опашка от инвеститори, желаещи да "приватизират проекта"; и с уверенията, че този път "държавата няма да дава нито лев". В схемата имаше обаче една голяма празнина - на защитниците на проекта им липсваха каквито и да било достоверни числа. За сметка на това всички независими оценки показваха, че централата е ненужна и икономически безсмислена.

Запълването на тази празнина бе възложено срещу 2 млн. лева на страдащата от перманентен финансов глад Българска академия на науките. Теоретично нейният анализ би трябвало да хвърли поглед в далечното бъдеще, като отчете настъпващите революционни промени в енергийните технологии и пазари. Вместо това въпросният анализ се оказа гигантски лупинг в миналото, благодарение на който управляващите могат да прескочат 2012-та, да се отметнат от аргументите, с които тогава прекратиха проекта "Белене", след което благополучно да кацнат в 2001-ва, когато той бе възобновен. При това със същите аргументи, опровергавани постоянно във времето.

Натаманяване в условия на секретност

Вероятно за по-сигурно докладът (1000 страници) е засекретен. Но и публикуваното му резюме (9 страници) казва достатъчно. От друга страна, развитието на събитията напоследък поражда силни съмнения, че в последния момент сметките са били натаманявани, така че до доведат до нужния извод.

Първо писането на доклада се проточи, а представянето му все се отлагаше. През това време енергийният министър взе да повтаря, че според него към 2030 година страната ще има нужда от нови енергийни мощности. После самият премиер без видим повод направи откритието, че "ако имаме газопроводи и нови (!!!) ядрени мощности, това най-много пази една държава - там война няма". Малко по-късно в медиите изтече вариант на доклада, в който се твърдеше, че при всички тествани над 90 комбинации проектът излиза финансово нежизнеспособен. Тоест приходите от експлоатация няма как да върнат разходите. Тогава се чу, че докладът бил върнат за доработка и допълнителна оценка на пазарния риск. За да се стигне накрая до официалното представяне на "окончателния" вариант, обобщен от министъра на енергетиката така: "От анализа на БАН стана ясно едно: най-добрият вариант е да се търсят възможности за реализацията на този проект. Всеки друг ход би бил неизгоден за държавата."

През иглено ухо

Оказа се, че (явно при доработването) учените все пак са успели да открият вариант, при който проектът евентуално би бил финансово обоснован. Постижението им е забележително, само дето прилича повече на приказка, отколкото на икономически модел - нещо като да прокараш невидим конец през невидимо иглено ухо и после да започнеш да шиеш с него.

Този вариант се основава най-напред на прогнозата, че ще има ръст на потреблението на електрическа енергия, понеже ще има и ръст на икономиката. Тази прогноза обаче е твърде съмнителна, защото очевидно не взима предвид нарастващите технологични възможности за енергийна ефективност и не отчита световния и българския опит. А той показва, че връзката между енергийното потребление и икономическия растеж е по-сложна. Така например при възобновяването на проекта през 2001 се твърдеше, че заради спирането на малките блокове в Козлодуй и очаквания икономически ръст без нова АЕЦ България е заплашена от режим на тока още през 2010-2011. Както и че в целия регион се задава енергиен глад. Случи се по-скоро обратното. Вместо дефицити има излишъци. Оттогава българският БВП нарасна с една трета, а потреблението на електроенергия си остана същото.

Да продължим по-нататък. Според учените, за да се сбъдне изчисленият от тях "печеливш" вариант, има две задължителни условия. Първото е "лесно" - участие на българската държава, за което тя явно е готова. Второто условие е едновременно да се сбъднат няколко прогнози, свързани с: крайните разходи за изграждане на централата (не повече от 10,5 млрд. евро); съотношението между привлечените кредити и собствения капитал на инвеститора (поне 70:30); лихвата по кредитите (до 4,5%); и пазарната цена на тока (достатъчно висока, за да покрие разходите).

Проблемът е, че при всяко отклонение на който и да било от желаните параметри сметката би пропаднала. И че освен това всяка от посочените прогнози поотделно е крайно пожелателна и нереалистична (което донякъде признават и авторите на доклада). Така че да се изпълни това условие би било истинско чудо.

Дребни неудобства

При това положение ще е чудо и друго: да се намерят нормални инвеститори и банки, които да отпуснат финансиране (особено при предвидените лихва и съотношение на капитала). Но това са дребни неудобства, за които вече явно е намерено решение - като няма "стратегически" инвеститор, "Росатом" е винаги готов. Още докато докладът на БАН се пишеше, българският премиер прие представители на руската държавна корпорация, а след това енергийният министър каза, че възможността "Росатом" да бъде поканена като инвеститор не е изключена. После в София дойде друг представител на корпорацията, за да обяви, че тя "е открита за възможността да участва във финансирането на АЕЦ "Белене". И за да подхвърли като пример схемата на унгарската централа "Пакш-2". Сега се оказва, че от БАН били проиграли и този модел, при който държавата осигурява само 20% от стойността на проекта, а останалите са заем от Русия. Резултатът щял да бъде "още по-голяма жизнеспособност на АЕЦ "Белене". Освен това било добре производителят на оборудването да бъде и строител на централата, тоест, да си продължи оттам, където беше стигнал.

При това положение уверенията, че държавата повече няма да даде нито лев, а ще участва само с досегашните активи като апортна вноска, изглеждат като залъгалка, прикриваща прехвърлянето на бъдещите рискове и разходи върху данъкоплатците.

Залъгалка е и умилителното уверение, че около така очерталото се решение ще се търси консенсус в парламента. Защото предварително е ясно, че такъв (при това горещ) консенсус е налице между всички днешни парламентарни партии. Както и между съответните вечно гладни икономически лобита.

Така че, докато светът се е запътил с бързи крачки към бъдещето на новите енергийни технологии, България се кани да игнорира наличните по-евтини и ефективни алтернативи и след дълго въртене в кръг да се върне в изходната точка. За да възкреси 30-годишния проект за стара, скъпа, ненужна и руска централа. Разбира се, от това не следва непременно, че някога такава централа ще бъде построена. Но очевидно предстои отново да бъде пусната на високи обороти машината за производство на безсмислени публични разходи. Горивото, както се казва, от вас. Честито!
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
Pages: 1 ... 39 40 [41]
  Print  
 
Jump to:  

Powered by MySQL Powered by PHP Powered by SMF 1.1.21 | SMF © 2015, Simple Machines

Valid XHTML 1.0! Valid CSS! Dilber MC Theme by HarzeM