Форум КАРАКАЧАНСКО КУЧЕ
News: Национална изложба на Каракачански кучета, 20.04.2019г. с.Железница - резултати, фотогалерия
 
*
Welcome, Guest. Please login or register. June 06, 2020, 04:17:17 AM


Login with username, password and session length


Pages: [1]
  Print  
Author Topic: БЪЛГАРИ  (Read 15992 times)
0 Members and 1 Guest are viewing this topic.
В. Динчев
Administrator
Jr. Member
*****
Posts: 99


« on: March 24, 2013, 18:25:06 PM »

Мисля, че сега е особено важно да си спомним за някои Българи. Да не забравим, че България е имала, има и вярвам, ще има своите истински синове и дъщери. Хората, които самоотвержено и честно, ненатрапчиво ден след ден, отдават живота си в полза на Родината.
С Петър Димков ще започнем нашата поредица, човекът който спасява от разрушение къщата на Апостола в Карлово, който възстановява Аспаруховия вал край Варна и помага на хиляди и хиляди хора, лекувайки ги напълно безплатно с уменията си на истински НАРОДЕН лечител.
Поместеният по-долу материал е резултат от безкористните усилия на г-н Петър Иванов по издирването и съхранението на вдъхновяваща българска памет и любезното му съгласие да се възползваме от тях.




ПЕТЪР ДИМКОВ – ЛЕЧИТЕЛЯ
Завършил кадетското училище в Петербург, участвал в три войни, награден с всички ордени за храброст, които в България някога са били давани, Петър Димков – Лечителя е ярък пример за беззаветна преданост към народа и Родината. Ранявали го 8 пъти, но нито веднъж в гърба! Единият от тях едва не завършил фатално, защото куршумът заседнал в коремната област и бързо трябвало да се извърши тежка операция, но без налични обезболяващи медикаменти. Тогава той попитал хирурга: „А може ли да пея?“ И през цялото време на операцията пеел с пълен глас. Често споменавал шеговитата, но правдива войнишка констатация: „Сложи на една рота командир заек – и вече имаш рота зайци. Постави й командир лъв – и получаваш рота лъвове.“ Поручик, капитан, майор, подполковник, полковник – Димков винаги е командвал лъвове!

Като действащ офицер е бил разквартируван из цяла България и навсякъде оставя светла диря след себе си. В Карлово, където е бил назначен за комендант, и днес помнят как през 1933 г. къщата на Васил Левски е била опазена от разрушение, благодарение на неговата решителна намеса. Димков научил в последната минута, че в общината решили да съборят родната къща на Дякона. Оправданието за това бил новият регулационен план – общинарите искали да прокарват шосе през това свято за сърцето на българина място. В деня, когато работници щели да започнат събарянето, изпратените от Димков войници обкръжили къщата и прекратили всякакъв достъп до нея. Събарянето било осуетено, но последвали неприятности – общинарите написали подробни „изложения“ до командира на войските в Пловдивски окръг за „своеволието и самоуправството на подполковника“. Стигнало се дори дотам, че една сутрин с военен автомобил в Карлово пристигнал самият генерал. Димков го посрещнал сдържано и почтително, а генералът настоял веднага да изслуша подполковника. Последният му разказал всичко и накрая заявил, без да мигне:
„Може да отмените заповедта ми, може да разгоните постовете, които съм разположил, но тогава ще трябва да прегазите и мен, за да стигнете до такова престъпление! Защото само най-голям враг на България може да се реши да събаря подобна светиня!“

Санкциите не закъснели – Димков бил подведен под отговорност и съден от военен трибунал. Главното обвинение било, че похарчил неправомерно парите, предназначени за строежа на военен клуб (те били използвани за ремонт на къщата на Левски), и че не е уведомил за това висшестоящите. Тогава се намесва друг патриот – генерал Ватев, който заявил, че ако за такива действия трябва да се чака разрешение, България отдавна да е заличена от земната карта. Делото е прекратено, но Петър Димков е запомнен където трябва като непокорен офицер, в чието поведение има твърде много предизвикателство. Три години по-късно, явно подразнен от свободомислието и републиканските настроения на Димков, цар Борис III тихомълком нарежда на Военното ведомство: Този офицер да се приведе в запаса. По този начин Кобургът отрязал възможността за една заслужена генералска кариера.
Известно е, че в своята реч през август 1935 г. при официалното откриване на парк-музея „Владислав Варненчик“ цар Борис III умишлено пропуска да спомене сред дейците на строежа името на Димков, който е бил истинският инициатор и организатор за създаването на мемориала. А след тържеството споделил със свой генерал, че „той е костелив орех, но ние ще го счупим“. После царят добавил, че „на него не му е мястото в армията“ и Петър Димков преждевременно е пенсиониран от армията с чин полковник.
Последвали дълги години на мизерия за Димков, съпругата му Мария и трите им деца – Любомир, Лили и Владимир. Те заживели в невероятна бедност в София. Един от приятелите на Лечителя, емигрант в Щатите, му предложил да изтегли цялото семейство в Америка. Гордият българин категорично отказал, защото бил убеден, че „народът ни е страхотен, а земята – невероятна“. Петър Димков често казвал: „Ако поне за малко имахме съвестни управници, България щеше да е рай!“
Още за спасяването на родния дом на Левски… След съдебния процес, когато подп. Димков се завръща в Карлово, той окончателно решава да възстанови къщата за идните поколения – успява да го направи само за 40 дни. По негова лична заповед един войник с барабан обикалял градчето и съобщавал на хората за решението на коменданта. Приканени били всички, които имат автентична дограма или оригинални за онова време строителни материали и обзавеждане, да ги предоставят за възстановяването на къщата на Апостола. Запалени от родолюбивата искра на Димков, карловци създават обществен комитет, който организира пълното възстановяване на къщата. Веднъж се явили при коменданта група местни турци – предимно сиромаси. Те също дочули, че общината възнамерява да събори родната къща на Апостола, а подполковникът се е противопоставил.
Дори на преклонна  възраст, Димков още си спомнял за онези събития и с вълнение разказвал:
„Една вечер при мене дойдоха петима стари турци начело с един учител – много мъдър турчин, карловец, над сто години може би имаше. Той каза така: „Щом ще се прави къщата на Левски, да дадем и ние като карловци, каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. И събрахме помежду си тези пари и ви ги даваме да ги употребите както вие знаете…“ И ми подава една голяма кесия, а в нея 18 000 лева. Дар за къщата на Левски!
Още повече се удивих, когато ми съобщиха, че иска да ме види и ходжата. Помислих, че войниците са направили някоя пакост и е дошъл да се жалва. А той пристъпи скромно, извади една стара кърпа, на девет възела вързана и в самия й край бяха надиплени две-три златни монети. И вика: „Дойдох да помогна и аз.“ Като му знаех вярата, аз се позасмях и рекох: „Ами че той беше ваш враг бе, ходжа!“ А човекът отвърна: „Героите никога не могат да са врагове!“
Когато вече привършвахме работата, дойде друг стар турчин и каза: „Ашколсун, добре сте направили къщата, точно такава си беше. Но къде е бояджийницата на бай Иван Кунчев?“ Казах му, че не знам да е имало бояджийница. „Имаше – рече – помня я. Защото и аз бях бояджия.“ И ни я описа цялата. По негов терк я направихме. Той дори ни даде „такъма“, каза кое как е било, кое къде да се постави. И ето – всичко бе готово. Така, като си помагаха добри българи, добри турци, въобще добри хора, из руините израсна къщата на Левски, която и днес, и винаги ще тачим и ще пристъпваме към нея като на поклонение.“

Лечителя винаги разказвал този епизод от пребиваването си в Карлово с треперещ от вълнение глас, а сълзите напирали в очите му. Изпълвал се с гордост и умиление заради природната доброта на обикновения човек от народа. Обичал да казва: „Ако можех да повторя живота си, пак бих станал офицер.“ И като комендант на варненския гарнизон, Димков успял да преобрази морската ни столица за кратко време. За 8 месеца е направил повече, отколкото някои хора вършат за 80 години. Полковник Димков построил мемориалния парк на Владислав Варненчик, Аспаруховия вал, Триумфалната арка на 8-ми Приморски полк. Помогнал и за създаването на Варненската филхармония.
Необикновена биография на Петър Димков изобилства с толкова много човеколюбиви и доблестни постъпки, че не биха могли да се поберат дори на страниците на една дебела книга. През 1924 г. е служил в Бургас, като началник на местния гарнизон. Печални години били тези – ден и нощ към града прииждали и прииждали изселници от Беломорска Тракия, с по една бохча вещи, гладни, полуголи, отчаяни, изтерзани. Градът се препълнил с нещастници-бежанци. Те гладували, макар че местните жители късали от залъка си, за да ги хранят, но гладът и бедността били повсеместни в държавата. За тези изтерзани хора било истинско щастие, че тамошната военна част се командвала от майор Димков. Той тутакси се заловил за работа, отделил от обозните средства: каруци, коне, съоръжения и всичко, което било в негова власт, за да помага при различните дейности, свързани с устройването на бежанците. Но най-важното, с което майорът лично се захванал, било събирането на помощи, като ходел от къща на къща и тропал от врата на врата. Оглавил работата така, че от всеки дом, от всеки дюкян, учреждение, от всичко, което би могло да се насочи в помощ на изселниците, било заделено по нещо за най-нуждаещите се и справедливо разпределено. Застанал начело на благотворителния комитет, който тръгнал от човек на човек измежду по-заможните хора в града, за да изиска помощ, да получи подкрепа.
Десетилетия по-късно, когато Димков разказвал пред близки този епизод от живота си, той все още се просълзявал от жал за нещастните си сънародници, продължавал да страда от тази въпиеща неправда, която ги сполетяла като българи и ги беше обрекла на полугладно съществуване и несвършваща се до ден-днешен беда. Разправял и един позорен епизод, който звучал почти като анекдот: Лично посетил най-богатия бургаски търговец. Последният без охота извадил някаква дребна банкнота и сърдит я подал на офицера. Димков поел банкнотата и прошепнал невярващо:
–  Само тази ли?!
–  И това е много за тези никаквици! – избухнал скъперникът-мизантроп. – Махайте ги оттук, напълниха града с болести и боклуци, навред воня и смет!
–  Как смееш! –  вън от себе си, за пръв и навярно за последен в живота си, извикал Димков и изтеглил сабята от ножницата.
„Щях да го убия като нищо –  не пропускал да прибави към разказа си Димков. –  Кое как, сдържах се, а ръката ми трепереше, като стисках сабята над главата на оня мерзавец…“
Години по-късно, след като е преждевременно уволнен от армията, Димков намира нов начин да бъде полезен на народа си – като лекува тялото и душата му. Как Воинът се е превърнал в Лечител, е загадка само за непосветените. Над 100 000 души са излекуваните лично от Петър Димков, без да се броят тези, на които е помогнал чрез билковите рецепти в книгите си. Успял дори да възвърне зрението на един слепец, когото светилата в офталмологията били отписали. „Няма болест, която не може да се излекува“ – било едничкото му правило. И може би в непоколебимата му вяра се корени и лечителската му сила. А моралът, според него, е най-добрата гаранция за добро здраве: „Болестите са резултат на лъжата. Нарушаването на закона на истината води до боледуване. Истината носи здраве. Тя възражда, обновява, подмладява. Истината безпогрешно сама се защитава.“
Биографът Кафтанджиев разказва за Лечителя: „Той вдъхваше надежда и живот на хората, с които общуваше. Лечебна светлина струеше от цялото му същество.“ Отдал целия си живот на хората, при това безвъзмездно – не взел нито стотинка от никого. „Като правите добро на другите – така ще ми се отблагодарите, все едно на мен сте сторили добро“, благо повтарял този неизтощим човеколюбец. „Единственото ми желание е било, остава, и е: хората да си податат ръце, да заживеят братски. А то може лесно да се постигне, когато хората се научат да култивират своите мисли – чисти мисли, чисти думи, чисти желания и чисти постъпки, и Рая настава на земята!“ Днес наследник на Петър Димков – Лечителя, е неговият едноименен внук д-р Петър Димков, който достойно продължава делото на дядо си в областта на ирисодиагностиката и фитотерапията.
Полковник Димков е един от най-ярките патриоти, отдали се всецяло на България. Неговият живот се беше „слял“ без остатък с живота на Отечеството, беше осмислен от дълбока убеденост, че България е единствената в света, достойна за обичта, която изпитваше към нея. Любовта му към България излизаше извън всякакви измерения, тя озаряваше всичко, вдъхваше възвишен смисъл на живота му, а на нас – идните поколения, в завещание остави светлия пример и чистия си път!
* * *
Автор: Петър Иванов
Забележка: За написване на текста са използвани материали със спомени на близки и приятели на Лечителя. Както и факти, описани в биографичните книги за Петър Димков от авторите Н. Кафтанджиев и Н. Антонов.

« Last Edit: March 25, 2013, 13:59:26 PM by KaraKitan » Logged
В. Динчев
Administrator
Jr. Member
*****
Posts: 99


« Reply #1 on: April 21, 2013, 19:10:03 PM »

Осанна за великия Борис Христов
Борис Христов е човекът, за когото някога се казаха едни от най-правдивите слова, че той беше не само велик певец, най-велик певец на своето време, не само музикант на века, той беше един от върховете на световната култура – едно от малкото оправдания за рода човешки в най-кървавото от всички столетия (XX век). За да разберем величието на неговата висока общочовешка мисия, която той изпълни по най-блестящ начин, ще трябва да отправим взора си към глъбините на времето – там, откъдето бликна един от най-мощните, действени и до днес цивилизационни импулси, този на Християнството.
По пътя си през вековете, от жарките Свети земи към ледните пустоши на Севера, тази човеколюбива вяра успява да срази гордостта на не една блестяща с културата си империя. И освен че преломяваше сърцата на коравосърдечни владетели и свирепи народи, успяваше да обърне към изящно мъдрословие дори най-простонародните езици, вкарвайки в тях светлина и небесни пропорции, чрез които новородените души да могат да изразяват недостъпните им дотогава висши чувства и мислени форми. Така се случва и със старобългарския език, който по волята на Провидението постепенно се превръща в един от Свещените световни езици, специално създаден и употребяван за богослужение. Той е във висша степен литургичен език, който след сложни и дълги трансформации днес ни е известен под името: черковнославянски.
С това въведение можем да се насочим погледа си към човека, на когото са посветени тези съвсем недостатъчни по обем и слаби по сила редове: Борис Христов, най-великия бас на XX век! Неговата дълбоко осъзната мисия беше да хвърли мост през вековете, да извади от забвение нетленните музикални богатства на преизпълнената с духовност славянска чистосърдечност и богопознание, и да ги дари на световната културна съкровищница. Той беше един от първите предвестници на Новата култура, задаваща се вече на хоризонта.
Без делото на великия българин Борис Христов  за света нямаше да са достояние музикалните черковнославянски бисери на Кочетов, Чесноков, Бортнянский, Струмский… Самите руснаци и до днес нямат изпълнител от такъв ранг, а много от техните велики композитори дължат световната си слава предимно на изпълненията на знаменития българин. В цялата славянска литургична музика няма други такива гениални изпълнения, каквито са тези на Борис Христов. Всичките до едно са ненадминати шедьоври като чувствена проникновеност, съвършена съразмерност на музикалната фраза и най-вече са изпети с велика вяра в Бога! Като слуша „Жертва вечерняя“, „Великое славословие“ или „Многолетствие“, човек онемява пред красотата и величието на тези изпълнения, а от душевно потресение сълзите сами потичат и дълго обливат сърцето с топлина и неизказуемо щастие.
Някога знаменитият маестро Рикардо Страчери, прочут баритон и всеизвестен музикален педагог, когато научил, че Борис Христов се е върнал обратно в София, възкликнал: „Този човек трябва да бъде докаран в Италия под стража, той няма право да проиграва една световна кариера, защото наистина принадлежи на света!“ За истински великите хора никога не е било трудно да признаят величието на още по-достойните от тях, както и безрезервно да ги подкрепят, като виждат в това своя мисия.
Можем да представим цял букет от такива мнения за гигантския талант на великия българин – годината е 1969 и Болшой театър кани Христов за „Борис Годунов“, с която роля българинът е увековечил Мусоргски, Русия и себе си. Посрещат го с почести като държавен глава, с кордони от посрещачи и луксозните правителствени лимузини „Чайка“. Начело на делегацията е министърът на културата на СССР – Фурцева. Цял СССР говори и гори в очакване на спектакъла. На генералната репетиция салонът е препълнен, дори и зад кулисите. Възторгът е неописуем! Световноизвестният диригент Генадий Рождественски на висок глас обявява от сърце пред всички: „Появился настоящий царь всей России!“ А именитата му майка, певицата Наталия Петровна, се качва на сцената, коленичи пред цар Борис и му подарява покривка за клавиатура на пиано със златотъкан надпис: „Достиг я высшей власти“
Франция също е във фурор. Парижката „Гранд опера“ удостоява Борис Христов с почетната титла doctor honoris causa. Безбройните му поклонници, които не са музикални критици, не връчват титли, а са обикновени хора, винаги го отрупват с букети от алени рози, за да изразят преклонението си пред великия бас. Дори една внучка на Наполеон Бонапарт сваля от себе си драгоценна императорска огърлица (семейна реликва от именития й дядо), след което я окачва просълзена на шията на Борис Христов с думите: „Няма по-достоен човек от Вас да я носи!“
В Русия – Цар, а във Франция – Император на операта! Подир покоряването на цяла Европа славата на гения бързо прелита Атлантика. След представленията му в операта на Рио де Жанейро музикалната критика се надпреварва да го венцехвали за проникновената му интерпретация на драматично сложния и противоречив образ на Дон Базилио от „Севилският бръснар“:
„Неговият Дон Базилио носи отпечатъка на библейско величие, а гротескното в образа е подчертано с изключителна мощ, без обаче да му се отнеме най-насъщното човешко звучене.“
При обрисуването на колоритния Росиниев герой маестрото влага много свои, различни от традиционната интерпретация черти, нещо което много допада на публиката и музикалната критика. В Америка специалните кореспонденти на „Тайм“ и „Ню Йорк Таймс“, изпратени в Сан Франциско, възторжено пишат за представлението на неговия Борис Годунов:
„Изпълнението на българския бас е цяло откровение, гласът му е силен, резониращ, с неповторима чистота и яснота… Кулминационната точка беше, когато той промълви почти шепнешком думата „Господи!“. Публиката беше дотолкова душевно потресена от драматичната сила на пресъздадения трагичен образ на Борис Годунов, че дълго време нито едно ръкопляскане не наруши гробовната тишина, завладяла сградата на операта. Христов е вулкан от емоции… При него пеенето и играта са неделими. Във финалните сцени започна един пасаж с тихи, меки тонове и продължи да заглъхва с едно изключително красиво декрешчендо”
В друг емблематичен случай, когато Борис Христов пребивава за пореден път у нас, един от заместник министрите на културата се приближава до него с явното желание да обсъдят финансовия въпрос за предстоящ проект на българска сцена. Маестрото широко се усмихва, хваща го за рамото и му каза: „Момче, не искам никакъв хонорар. Когато един ден умра, само искам да ме погребете в България.“ Белкантов маестро от свръхвеличина, признат от всички и навсякъде, Борис Христов най-накрая осъществява своето мечтано „голямо завръщане“ в България през 1976 г., за да пее в Патриаршеския храм „Св. Александър Невски“. В следващия отрязък от разказа за големия българин се съдържа една огромна тайна, която се крие във факта, че по това време Борис Христов вече е бил напълно готов за своето най-велико благодеяние – да остави в наследство на целия български народ едно въжделено свое благословение: да пребъдва от век във век и в „благоденственное и мирное житие, здравье же и спасенние, и во всем благое поспешение“!. От техническа гледна точка това е подвиг за един бас…“
Под купола на катедралния храм Борис Христов извършва тайно свещенодействие – чрез излиянието на своята душа в най-сърдечна простба той горещо се моли за застъпничеството на всички български светии, да дарят с нов живот преломеното във вярата си българско племе. Той не просто изпява нотните партитури, а дълбоко в душата си горещо се моли Богу: „Да възлезе молитвата ми като тамян пред Твоето лице, въздигането на ръцете ми да е като вечерна жертва. Господи, към Тебе викам: побързай към мене, чуй гласа на молбата ми, когато викам към Теб…“ (Да исправится молитва моя, яко кадило пред Тобою, воздеяние руку моею, жертва вечерняя. Господи, воззвах к Тебе, услыши мя: вонми гласу моления моего, внегда воззвати ми к Тебе…)
Според някои очевидци, при прословутите записи в „Св. Александър Невски“ Борис Христов заставал точно пред иконите на св. княз Борис и светите братя Кирил и Методий, за да почерпи от духовната им мощ при своето пеене, а и да получи тяхната невидима опека за начинанието. Биографът му Ат. Божков пише, че „Христов се връща към нашите стари църковни напеви не за да се оттегли от класическата линия на своите гастроли по света, а за да ги изведе при общата съкровищница на световната култура“. Истината е, че геният се връща в България, за да принесе своя най-съкровен дар за нея – да изяви цялата слава на залинялата през вековете духовност на народа, нещо, което той несъмнено успява да направи.
Освен всичко друго, Борис Христов преработва творчески „Многолетствие“, като добавя свои думи, напомнящи ни за духовния сан и достойнството на българския народ – дал много първоучители и светители на цялото славянство! В катедралния храм геният лично изпява с възможно най-приповдигната тържественост: „Богохранимую и первую в среди славян, православную страну болгарскую, святую православную веру и всех православних християн. Господи, сохрани их на многая лета!“
Благоденственное и мирное житие,
здравье же и спасенние,
и во всем благое поспешение!
Подажд, Господи,
благочестивому и православному болгарскому народу
и сохрани его на многая лета!

Чрез гласа си Борис Христов откри за човечеството свещената красота и блясък на богослужебната, литургична старобългарска реч. Направи го с недостигната до днес висота на човешкото певческо изкуство. Такива дълбоко проникновени, преливащи от вяра в Бога изпълнения, едва ли някога ще чуем отново…
Вечная ему память!
* * *
събрал и обработил: Петър Иванов /със съкращения/

Борис Христов - На многая лета
http://www.youtube.com/watch?v=hSQKBvua_38
Logged
Mad Max
Hero Member
*****
Gender: Female
Posts: 6164



« Reply #2 on: April 25, 2013, 08:44:28 AM »



Генерал Владимир Вазов е от най-големите български военачалници. Роден е на 14 май 1868 г. в Сопот. Трагично събитие по време на освободителната Руско-турска война белязва живота му - когато семейството бяга през Балкана, малкият Владимир става свидетел на убийството на баща си - съсечен е от тълпа башибозуци.

По време на Съединението (6.IX.1885 г.) Владимир е на 17 години и иска да се яви на наборна комисия. Не го приемат, защото другите му братя Иван и Георги вече са в армията. Ентусиазмът му обаче е огромен и той заминава с тях доброволец. След Сръбско-българската война Владимир е категоричен - иска военна кариера, и през 1886 г. вече е юнкер във Военното училище. На следващата е произведен в чин подпоручик и е изпратен в Шумен.

Качествата и достойнствата на Вазов веднага са забелязани - това ще бъде офицер с добро бъдеще.

И логично следват 10 години като командир на батарея. През 1903 г. е изпратен в Русия, там завършва стрелковата артилерийска школа в Царское село. През 1912 г. по време на Балканската война полк. Вазов е командващ артилерията на Първа софийска дивизия. Участва в победните боеве при Гечкинли и Люлебургас, в щурма на укрепената Чаталджанска позиция.

Името на Вазов като опитен артилерист нашумява в навечерието на Първата световна война. Историкът Румен Манов цитира интересни разсъждения из Вазовия дневник: “Изпитвам истински неприятно чувство, че тръгваме с Германия. Но дълг свещен на всеки български офицер сега е да даде живота си за успеха на българското оръжие”. Заради подозрения в русофилските му чувства царят има недоверие към него. Но монархът Борис III забравя: Преди да е русофил, Вазов е фанатичен българофил!

През 1915 г. неговите батареи са ангажирани първо в боя при Гиляне - Вазов неуморно ръководи цялото действие, гледа винаги да е напред. В края на 1915-а е тежко ранен в дясното рамо.

Освен добър военачалник, Вазов е страхотен психолог, казва Румен Манов. Бездействието е негов враг и той безжалостно изисква от всеки да работи и съзнателно да изпълнява своя дълг. Заболява от малария, страда от висока температура, но не напуска командването на бригадата.

През 1917 г. главнокомандващият ген. Жеков лично дохожда при Вазов, за да му възложи командването на Девета плевенска дивизия, разположена в долината на Вардар - от реката до Дойранското езеро. Това е най-важният участък от дългата българска позиция, намира се на достъпен за противника фронт - близко до Солун и жп линията. Вазов извършва подготвителна работа - запознава се с бойците, а по време на обиколките създава дълбока връзка между защитниците на позицията. Той веднага става народният генерал.

На 24-25 април и на 8-9 май 1917 г. той отблъсква английското нападение с контраатаки. Тези два успеха правят Вазов любимец на всички- началници и войници. Той е произведен в чин генерал. На 30 август дивизията му открива огън по време на друга атака. Той е навсякъде, посред бял ден отива на предна позиция,а офицери и войници не вярват на очите си - никой досега не го е правил. Всички го гледат слисани - той е в окопите - говори на войниците, седнал между тях.

Наближават най-критичните месеци на войната. В 1918 г. Вазов отива в София. Тогава България е в една от най-тежките ситуации, но Вазов уверява ген. Жеков, че дивизията му ще издържи докрай отбраната на позициите. Дойран, 16 септември 1918 г.- артилерията на противника започва да стреля. Ужасът от стрелбата е огромен - 350 хил. тежки снаряди и мини са пръснати на позицията на дивизията. Тогава започват да използват и газ срещу нашите войски, които стоят с часове с газови маски на лицето. Вазов казва: “Трябва да победим или да умрем - друг избор няма.”

На 18 септември в 5 ч сутринта червени ракети заливат целия фронт, а врагът е успял да заеме цялата предна позиция. И дори част от главната. Това действа угнетяващо, но Вазов изрича - “Какъв позор!” Той не е в състояние да преживее катастрофа и за момент му минава мисълта за самоубийство. Но скоро се съвзема. Боят вече е в пълния си разгар. Отбранителният механизъм, подготвен от Вазов, действа прекрасно. След кървава борба на нож изгубените пунктове от главната позиция са завладени отново. Силният противник е омаломощен. Четирите атакуващи английски дивизии, както и гръцките, понасят огромни загуби и се оттеглят ужасени от полесражението. Към обед боят започва да стихва.

На 19 септември противникът атакува със същата упоритост. След 5-часова свирепа борба пак е отблъснат. Така големият Дойрански бой - единствен в нашата история по упоритостта на борбата и по изкуството на нашето командване, завършва успешно. Ген. Вазов влиза в историята като победител. Утрото на 20 септември обаче не е добро - неуспели още да се нарадват на своето тържество над врага, българите получават заповед за отстъпление.

И храбрите защитници на Дойран трябва да напуснат обляната с толкова кръв позиция. Вазов е съкрушен повече от всички. В момент, когато неговите полкове огласят още позицията със своето победно “Ура!”, големият българин не може да си представи по-голямо нещастие от това, че отстъпва толкова отбранявана позиция. Като верен кормчия напуска последен от всички на 20 септември.

След края на войната ген. Вазов се установява да живее в София, защитава своите политически убеждения, когато е нужно. От 1925 до 1931 г. той е кмет на столицата, като подготвя София за дооформянето й като голям европейски град.

През 1936 г. Вазов е поканен от Дойранските си противници - англичаните, да присъства на техния конгрес. На гара “Виктория” в Лондон българинът е посрещнат от кмета на град. Настанен е в замъка на лорд Харболи, където е отсядал Наполеон. Когато минавал с влака, вижда построен почетен легион със знамена. Тогава генерал Хамилтън, който го придружава, извиква: “За почест, мирно!” На парада участват 3000 военни и 200 бойни знамена. Когато сеявява делегацията с българина, лорд Милн се провиква: “Свалете знамената! Минава ген. Вазов - победителят от Дойран!”

На същия този конгрес майор Готлей го представя: “Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история.”

Забележете какво внимание и почит са оказани на българския генерал от англичаните - голям и храбър народ, казва Манов, убеден, че това е признание за добродетелите и воинските качества на българина. И как няма да е така, като край Дойран са убити 70 000 души - англичани, французи и гърци. Българите дават само около 500 жертви. Т.е. 7 чужди дивизии са унищожени от 1 българска. В никоя война в цялата си история Англия не е имала толкова много убити войници наведнъж, признава известният неприятел на България политикът Лойд-Джордж.

Владимир Вазов направо боготвори по-големия си брат - народния поет и писател Иван Вазов. Той отдава службата си на неговите блянове за свободен и щастлив български народ, за обединена България.

Ген. Вазов има трима сина. Владимир - кавалер на орден “За храброст” от боя за Стражин, осъден от Народния съд на 10 г. строг тъмничен затвор, Иван - изселен заедно с цялото си семейство и възрастната си майка Мария Горанова, и химикът Георги - изпратен в концлагера мина “Бобов дол”, откъдето се връща с избити зъби.

На 20 май 1945 г. в Рибарица, Тетевенско, героят от Дойран получава сърдечен удар и умира на 77 години.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=882802
Logged

Mad Max
Hero Member
*****
Gender: Female
Posts: 6164



« Reply #3 on: April 25, 2013, 08:53:00 AM »



Забравеният герой от Родопската Шипка.
http://youtu.be/wK88RYwcSvo

Късометражен филм за полк. Владимир Серафимов. Хиляди благодарности на хората, спомогнали за неговата направа. Проектът е реализиран с подкрепата на "ЗаБългария" (zabulgaria.org).
Правата над музиката, използвана във филма, принадлежат на техните автори.
Сайт "Българска история": www.bulgarianhistory.org
« Last Edit: April 25, 2013, 08:56:27 AM by Mad Max » Logged

Mad Max
Hero Member
*****
Gender: Female
Posts: 6164



« Reply #4 on: April 25, 2013, 09:01:57 AM »



http://youtu.be/xEHyy51LG9U
Logged

Mad Max
Hero Member
*****
Gender: Female
Posts: 6164



« Reply #5 on: April 25, 2013, 09:11:43 AM »



Английският изследовател, Арнолд Тойнби пише в 12-томното си издание за историята на народите, че "... В СВЕТА Е ИМАЛО 21 ЦИВИЛИЗАЦИИ. ЕДНА ОТ ТЯХ Е БЪЛГАРСКАТА. РАЗШИРЯВАЛА ГРАНИЦИТЕ СИ ПОСРЕДСТВОМ СВОЕТО СИЛНО КУЛТУРНО ВЛИЯНИЕ. Простирала се е от Белград до Крим и от Карпатите до Бяло Море, наричано в древността Тракийско."

Известният английски историк проф. Норман Дейвис казва: "БЪЛГАРИТЕ СА В ЯДРОТО НА ЕВРОПЕЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ" С много факти, той доказва, че България е най-старата нация на Стария континент. Нещо повече, според него, когато България е била държава, Европа е "ходела права под масата".

Президентите на Франция за българите:
Шарл де Гол: „БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА Е ЛЮЛКАТА НА ЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТУРА И ЦИВИЛИЗАЦИЯ” 1962г

Франсоа Митеран : “БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД Е ЕДИН ОТ СЪЗДАТЕЛИТЕ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА НА НАШАТА ПЛАНЕТА.”

Италианският президент Карло Чампи в словото си при откриването на зимната олимпиада в Торино през 2006 г каза: "БЪЛГАРИТЕ СА ЕДНИ ОТ ПЪРВИТЕ ТВОРЦИ НА НАШАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ".

Руския академик Дмитрий Лихачов:"...И чуждите завоеватели не можаха да победят тази
ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха българският език, писменост и култура!... Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския".
"...вие сте най-древната от съществуващите днес културни нации и то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим, Гърция и т.н., но България остана като жива отломка от древната европейска култура, най-древната ...отломка.
И затова трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от миналото, но и първата от бъдещето – първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето..."

“Старобългарският език е станал културен език на всички православни славяни. Той е първият държавен литературен език в Средновековна Европа дълго преди възникването на европейските литературни езици - немски, френски, италиански, английски, руски”
проф. д-р Ото Кронщайнер

"Една от историческите заслуги на българите е тази, че задържаха успешно няколко века турците далече от сърцето на Европа. Те платиха прескъпо с кръвта си, с вярата си, свободата си и упадъка на брилянтната им култура по онова време" - Проф. Санте Грачоти, Италия

„Цар Симеон бе Карл Велики за България, но по-образован от нашия Карл Велики и много по-щастлив от него, защото положи основите на една национална литература." - Френският историк Алфред Рамбо

“Българите бяха оня народ,който допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа. Прабългарите са организирали българо-славянските племена в една нация, в която българският дух и култура са останали подкваса за вечни времена”. - Проф. Геза Фехер - византолог, изследвал също историята на древните българи и маджари, както и историческите връзки между тях.Негово дело са трудовете - „Военното дело на прабългарите” и „Облеклото и оръжието на старата българска войска”

"Украинците, а също така и белорусите, и руснаците, всички си спомняме, че писмеността, културата ни и православната християнска вяра произхождат от България. Искам да припомня и факта, че двамата първи украински патриарси са етнически българи – Григорий Цамблак и Киприан"
Вячеслав Похвалски – посланик на Украйна в България.

Византииските Тропарх от 999 година: "Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно."
Logged

Mad Max
Hero Member
*****
Gender: Female
Posts: 6164



« Reply #6 on: April 25, 2013, 09:18:44 AM »



Страст
(Безделица с претенции на художественост)

 Алеко Константинов

          Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!
         Вървя из улиците и погледът ми разсеяно се мята от фигура на фигура и всяка фигура още повече укрепявя съзнанието ми, че аз съм щастливец. Ето например онзи предприемач: кой може да се отнесе към него с уважение? На кой господ не се е кланял той само и само да не бракуват неговите батакчийски доставки? И защо му са пустите пари, дето ги печели, когато живее като говедо? Ето онзи висши чиновник: какви подлости не е извършил той, за да достигне до чина, който всеки знае, че недостойно занимава. Ето и един министър насреща ми: за него ако не друго, знае се поне, че е бил герой на една мерзка драма, а освен това знае се, че той е заплашвал някои някои гарги с военно положение. А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има. Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени ако не с позор, то поне с малко подлост. И аз гледам на богатството почти с презрение. Това не е завист, съвсем не. И как можеш да завиждаш на това, което ти докарва отвращение, понеже знаеш, че не е плод на честен труд или щастлив случай, че не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента е унижението и лакейството. Ето онзи приятел: на вид има всички качества, за да бъде почтена и уважавана личност; но като зная какви са били подбудителните мотиви на неговата дейтелност в онова акционерно дружество, аз не мога вече да го уважавам. Ето и княза насреща ми: аз и него ако го поздравя, поздравявам го с такова изражение, като кога искам да кажа на някого "Кача аларъм бен сени!" (Бел. Ред. Колко ми струваш ти!) Ама ще речете защо? - Твърде естествено. Аз мога да попитам н я к о г о:
          - Я ми кажи, голубчик, ти къде беше и какво прави например на 5 август 1894 г. между 11 и 12 часа преди пладне, а?
          А виж, на мен такъв въпрос никой не може да зададе и няма защо...
          Ето по коя причина, като не може нищо да смути моето душевно спокойствие, аз съзнавам преимуществото си пред другите и се смятам за цар, майка му мечка. Добре, ама тютюн няма, да го вземе дяволът! Па ми се пуши, страшно ми се пуши. Глупава страст! И аз почвам да философствувам: в този същия момент, когато аз седя с перо в ръка в моята полутемна келийка, колко ли дечица простират ръце към майките си и искат корица хлебец, колко ли коварно излъгани моми са изхвърлени на произвола на съдбата и със съкрушение правят избор между гладната смърт и позора; колко ли се давят, колко ли пороят залива, колко ли зверове разкъсват, колко ли пожари поглъщат; и като сравнявам тези с тези нещастници моето положение, аз отново давам подкрепа на убеждението си, че съм  щ а с т л и в е ц,  и се успокоявам. Успокоя се и натопя перото в мастилницата с намерение да почна да пиша. Но лъхва ветрец през отворения прозорец и навява от пепелницата до носа ми миризмата на угасената и смачкана снощи цигара... Не мога, не мога да пиша! Чудна привичка! Грабвам шапката и хайде на улицата. Учрежденията изригват вече тълпи чиновници. Пладне. Обменявам се с поздравления. Сегиз-тогиз чувам отзаде ми да шушнат: "Ето, този е щастливецът!" "Тъй ли? Защо не ми каза по-рано да го видя." Аз се смея под мустак и в блажено упоение въртя безгрижно бастона си. Хубаво, ама  сега-засега щастливецът няма пари за една цигара тютюн. Добре, че  в гостилницата е даден овреме един аванс, та поне яденето е обезпечено. Обядвам, обсипан с услуги и любезности. Прекрасно, ами тютюн? И още след обяд! До мен сядат двама приятели, но те, като за проклетия, не пушат. Блазе им! Те излязоха, а аз останах и си поръчах кафе. Ами сега? Как ще сръбна аз първата глътка кафе, като няма да си напълня устата с тютюнев дим? Еле щастие: връща се със сияйно лице бързешката един от двамата току-що излезли приятели и захлестено ми прошепва:
          - Скоро, скоро, ако искаш да видиш нещо интересно, излез веднага на улицата.
          Грабвам си шапката, зарязах кафето и навън. Сърцето ми подскача за какво ще бъде туй "интересно нещо". Наистина! До кьошето на "Славянска беседа" беше изправена тя... Ботеро!... Хубаво бе, приятелю, ама да имаше сега и една папироска. Но това си го мисля, не го казвам.
         - А бе аз мисля, че имам да ти давам пет лева. На ти сега два, а другите довечера. - Това ми го каза един друг приятел, който идеше отсреща и трябваше да ме хване за ръката, защото аз бях се втренчил... Усещате се в кого?
         Взех тези два лева и да ме видеше някой в този момент, ще ме счете за обладател на два милиона. Купих си тютюн, отидох в келията си, разрязох една нова книга, запуших... Създателю, благодаря ти! Има ли по-щастлив човек от мене? ... Добре, че не съм народен учител в софийските основни училища: на тях и за сол пари не дават!...

София, 25 октомврий 1895 г.
Logged

Mad Max
Hero Member
*****
Gender: Female
Posts: 6164



« Reply #7 on: April 25, 2013, 12:26:10 PM »

Беньо Цонев – основател на българската филология

„Но какъвто и да е, нашият език лицетвори в себе си напредничавия дух на българския народ. Защото каквито и причини да са предизвикали тия големи промени в езика ни, каквито и чужди влияния да се предполагат, не бива да забравяме, че главният фактор при това е пак самият наш народ с особената си душа и характер, с индивидуалните си народни качества, с които се различава от другите славяни и които без друго, се отразяват в езика му.“

http://www.bulgarianhistory.org/benioconev/
Logged

Mad Max
Hero Member
*****
Gender: Female
Posts: 6164



« Reply #8 on: April 25, 2013, 12:34:07 PM »

Василка Зойчева – историята на една българка



През 1905 година, в дома на Данаил Зойчев и Люба Зойчева се ражда една българка, чиято история става символ на непокорството и борбеността в годините на Балканските войни – става дума за младата Василка Зойчева. През 1912г. по време на окупацията на Вардарска Македония, през град Прилеп преминава сръбският престолонаследник и водач на армията – принц Александър Караджорджевич. По настояване на местната власт, той е посрещнат с цветя от градските деца. Сред тях е и младата Васка. Докато преминава, престолонаследникът се спира и запитва момичето –  „Па шта си ти?” (пр.ср. „Каква си ти?”). На неговия въпрос то отговаря веднага, без ни най-малко колебаение – „Бугарка!” . Разгневен от отговора, Александър Караджорджевич удря плесница на момичето. Вестта се разпространява бързо сред българите, обществото е разгневено, а реакцията на сръбския принц е отразена както в българския печат, така и от самия Иван Вазов в стихотворението му „Па шта си ти?”, написано през 1913г.

  Подвигът на семейство Зойчеви обаче не приключва с това. През 1921 година Караджорджевич става крал на КСХС и прави многобройни опити да потули постъпката си.  На бащата на момичето са предложени 1 000 000 лева, за да заяви, че историята с плесницата е лъжа. Сами може да си представите каква огромна сума е било това за 20-те години на ХХ век. Въпреки това, Данаил Зойчев непреклонно отказва предложението.  След време, при съставянето на известния алманах „Македония” (фото-документален труд, доказващ българската принадлежност на населението в Македония),  историята на Василка Зойчева е включена в секция „Мъченици”.  Вероятно някои  биха счели случката с малката Васка за недостойна за националното признание, но фактът ,че тя едва на 7 годишна възраст е била наясно със своята идентичност и своеобразно се е опълчила на личност като престолонаследника далеч не е за пренбрегване. В днешно време история като тази трябва да служи за пример на днешното общество, за пример как едно малко момиче притежава ценности, каквито много от нас отдавна са отхвърлили и поругали.

http://www.bulgarianhistory.org/vasilka-zojcheva-istoriyata-na-edna-ba-l/

Logged

Mad Max
Hero Member
*****
Gender: Female
Posts: 6164



« Reply #9 on: April 25, 2013, 12:44:07 PM »

Димитър Списаревски – първата жива торпила



http://youtu.be/u5_m2iuyDHc

Димитър Списаревски. Познато ли ви е това име? Най-вероятно не на всекиго от вас, но това е нещо нормално. Списаревски бил един съвсем обикновен летец, който както мнозина други милиони смели мъже е участвал във Втората световна война. Един съвсем обикновен войник. Поне до 20 декември 1943г., когато името му се превръща в сакрален символ на българската храброст. Съвсем млад, само на 27 години, на Списаревски му се наложило да се сблъска с ужаса на войната и да се изправи срещу врага. По време на военното си обучение младият летец бил характеризиран от съратниците си като дързък и буен. В школата във Вернойхен набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги ‘балкански туземци’. В Бургас напердашил окръжния началник на полицията и неговите приятели, защото си позволили да накърнят честта на колега летец.  Той заявява на другарите си: “..ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него’.. А друг път: “Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!”. Такова е било мисленето на поручик Димитър Списаревски.

И както се оказало той не говорил празни приказки. На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи ‘летящи крепости’ Б-24 Либърейтър /”Освободител”/, охранявани от 50 изтребители се насочила да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски бил един от изтребителите на бойно дежурство. Това бил първият му боен полет, за когото той се готвил отдавна. В разгара на въздушната битка, Списаревски успял да свали вражеския самолет с изключително смел маньовър, но уви съвсем скоро патроните на бордовата му картечница свършили. И точно тогава, в онзи кратък, може би няколко секунден момент, Списаревски взел решение, което коствало живота му, но и го превърнало във вечен символ на храбростта. Без колебание, той се врязал във водаческата машина. Бомбардировачът бил разцепен във въздуха, спасил се само опашният стрелец, който бил изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски паднал на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му било открито сред отломките. Врагът бил принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето.

За Спаича приятелят му полковник-летец Стоян Стоянов казва следното:

“За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!”

Димитър Списаревски е смятан за национален герой. Той не е възрожденец, отдал живота си на каузата. Не е живял в толкова тежки времена, както националните ни герои. Неговото величие си проличало единствено в онзи миг. Имал е избор – можел е да не вземе участие в тази тежка и ненужна никому война. Можел е в онзи студен зимен ден 20 декември да не жертва живота си, но не го е направил. Защото поручик Списаревски е смятал, че животът му би бил безсмислен, ако не бъде посветен на обичната му родина. Безпримерният героизъм, проявен от него не може да бъде описан. Поручик Димитър Списаревски е награден посмъртно с „Кръст за храброст” и е произведен в чин капитан. Погребан е с военни почести в Централните софийски гробища, Алеята на летците.
Ние от „Българска история” оставаме на вас да се замислите какво е това нещо, което може да  накара човек да пожертва всичко в името на родината си?

http://www.bulgarianhistory.org/zabravenite-geroi-dimita-r-spisarev/
Logged

Mad Max
Hero Member
*****
Gender: Female
Posts: 6164



« Reply #10 on: June 08, 2013, 12:00:03 PM »

Човекът, който модернизира времето



Петър Петров е роден през 1919 година в село Брестовица. По време на Втората световна война постъпва във Френския чуждестранен легион, но е заловен от немците и е изпратен във военнопленнически лагер в Полша. Връща се в България през 1941 година и става царски офицер. Участвал е като почетна охрана и при погребението на турския президент Кемал Ататюрк. Заминава за Германия и учи инженерство, механика и корабостроене. През 50-те години се премества в Северна Америка. През 1951 година работи в Торонто, Канада, а две години по-късно за американските военновъздушни сили и помага за разработката на първия комуникационен космически сателит. През 1963 година е поканен да работи за НАСА по програмата “Аполо” за конструиране на ракета, която да бъде изпратена на Луната.

През 1968 г. българинът започва собствен бизнес и фирмата му “Кеър илектрикс” разработва първите в света безжични монитори за наблюдение на сърцето в болнични условия. Предприятието прераства в “Електро дейта” и през 1971 г. пуска на пазара прототипа на електронния ръчен часовник. Той е наречен “Пулсар” и по онова време се продава за 2100 долара. През 1975 г. Петров създава нова фирма – “АДС служба за околна среда”, която започва да произвежда компютри за измерване на замърсяването. Стартирала с първоначална инвестиция от 13 хил. долара, фирмата се превръща в гигант с годишен доход от 50 млн. долара.

Петър Петров безспорно е един от най-успелите българи в историята ни.  За това свидетелства и личния му живот – изобретателят има 52-годишен щастлив брак и трима синове, които безспорно наследяват таланта му и се развиват  в научната сфера. Макар да постига повечето от успехите си извън чужбина, той и за момент не забравя родината си. Очевидно това не бива оценено от социалистическия строй, тъй като той е набеден за враг на народа и дори му дават задочна смъртна присъда, която по-късно е отменена. За разлика от това, в Америка той е награден с редица награди и отличия. Под некролога на Петър Петров публикуван в “Ню Йорк Таймс”  през 2003 г. е цитиран един от неговите синове, Ралф Петров, който смята, че е ирония баща му да почине от естествена смърт.

„Той винаги се надсмиваше над опасността и смъртта. Не  е трябвало да доживее до 20 -ия си рожден ден с рисковете, които е поемал , камо ли до 83-ия. Мисля, че ако можехме да комбинираме Индиана Джоунс с Томас Едисон, резултатът щеше да бъде баща ми”

Източник: http://www.bulgarianhistory.org/choveka-t-kojto-modernizira-vremeto/
Logged

петко
Hero Member
*****
Posts: 564


« Reply #11 on: October 06, 2013, 21:39:27 PM »

За този ден – 9 септември 1944 година, подполковникът от запаса Рачо Рачев разказва, че съветският офицер, когото в спомените си той нарича „червеният командир” влязъл в щаба на 10–и конен полк (сегашната сграда на Военното комендантство в Шумен) и разпоредил на командира на полка да свика незабавно офицерите. Когато – след сигнала за сбор, офицерите се явяват, съветският командир безцеремонно им заявил: "От днес сте пленници на Червената армия! Моля, предайте личното си оръжие!”

Получили нареждане от своите началници да не се съпротивляват, българските военни изпълняват искането и "по реда на старшинството започва предаване на оръжието...”

В този момент не всички офицери от 10-и полк са в щаба. Не е там и подпоручик Петър Петров, защото е дежурен. Пред очите му на 9 септември 1944 се разиграват сцени, от които е потресен.

Същият този ден той чува по радиото за станалия преврат в София, обръщението на новоназначения министър-председател Кимон Георгиев и разбира, че в състава на новото правителство като министър на войната е полковник Дамян Велчев – непоправим превратаджия, осъден на смърт и впоследствие помилван от цар Борис.

Представата му за свободна и независима България, каквато той е възпитаван да обича и защитава, се срива за един ден.

Подпоручик Петров е последният, към когото се отправя съветската комисия по разоръжаване. В нея влизат старши лейтенант Владимир Федоренко, старши сержант Алексей Зверьов и други от съветските войски. Придружават ги българските офицери майор Иван Тодоров, подпоручик Павел Манов и фелдфебел Стефан Чобанов.

В 18.30 ч. те влизат в дежурната стая при караулното помещение на 10-и конен допълващ ескадрон и съветският офицер нарежда на дежурния подпоручик Петър Петров да си предаде оръжието.

Разоръжаването на длъжностно лице, какъвто е и дежурният по ескадрон, се преживява изключително болезнено. Всичко това се добавя към унизителната ситуация и ускорява драматичния развой, защото офицерската чест на подпоручик Петров очевидно не му позволява да се търкаля в прахоляка под дулата на вражески войници.

И тогава се случва най-неочакваното, което стъписва дори съветския командир. Подпоручик Петров вади своя „Валтер” и с думите: „Българският офицер не предава оръжието си!”, се застрелва и рухва на земята.

http://www.mediapool.bg/balgarskiyat-ofitser-ne-predava-orazhieto-si-news210951.html
Logged
В. Динчев
Administrator
Jr. Member
*****
Posts: 99


« Reply #12 on: January 14, 2016, 22:52:26 PM »

Напълно гениален и позорно непознат…



 Днес ще отбележа един български музикант, който не просто покорява музикална Европа, а направо я стъписва, изкарва и въздуха. Това е човек, който без всякакви опасения от провинциално залитане и наивен местен патриотизъм можем да наречем „Геният- цигулар на XХ век.”  Е, той успява и …. поради  простотията на цялата обществена пирамида у нас, днес е малко известен и почти забравен…
 
Когато световният магьосник на цигулката Давид Ойстрах чува негово изпълнение на цигулкови концерти на Бах, той две години не се осмелява да свири този композитор на сцена…
 
Когато белгийската кралица Елизабет I (патрон на едноименния световен конкурс) го кани на аудиенция и му предлага да стене белгийски поданик, той отговаря простичко и без патос, с обикновено съобщително изречение:
–          Няма начин Ваше величество, ние сме българи.
 
Когато войната запраща всепризнатия феномен на цигулката сред музикалните светила на Берлин, при него идва най-именитият професор по пиано и му казва:
–          Губите си времето с цигулката, вие сте съвършен музикант, за по-малко от година можете да станете най-великия пианист.
След това при него идва професор по композиция и му казва:
–          Губите си времето с цигулката, вие сте гениален музикален ум, за по-малко от година можете да станете съвършен композитор. Дължите го на света.
 
Когато известен американски диригент, чул за него от Йехуди Менухин  го намира в окупирана Германия и предлага осигурено бляскаво бъдеще за цялото семейство в САЩ, пред алтернативата да го заварят съветските войски и в най-добрия случай да го върнат в комунистическа България…. той скромно отказва.

Всичко това се случва преди 18-тата му годишнина.

Когато през 50-те избягва от комунистите и се установява в Западна Германия, известен импресарио му казва, че може да концертира по целия свят, но трябва да се откаже от изтеклия си вече български паспорт и да стане гражданин на ФРГ. Цигуларят казва: Не мога. Аз съм българин.
 
Единственият цигулар, който е изпълнявал в един концерт 24-те капричии на Паганини, всяко от които поотделно е смятано за подвиг за виртуози.  На следващата вечер ги изпълнява отново, само че в обратен ред.

Роден в уважавано градско семейство. Баща му е професор по цигулка и ректор на Консерваторията.

На 2 годишна възраст констатират, че детето притежава съвършен музикален слух – изпитва физическа болка от фалшиви тонове.
 
На 6 годишна възраст смазващо се налага на Първия международен конкурс за цигулка във Виена над двадесетина световни виртуози. Не му дават наградата само защото като малолетен не може да участва в официалната част на конкурса, но изуменото жури му дава повече точки от победителя – 29-годишния Давид Ойстрах.
 
На 10 години  печели международния конкурс „Йожен Изаи” в Брюксел.
 
На 12 години печели международния конкурс „Фриц Крайслер” в Париж

На 13 години завършва с отличие Брюкселската консерватория.

Преди края на войната свири с най-големите оркестри в Европа, под диригентството на най-великите диригенти.

Свири без партитура, достатъчно му е да е видял нотния запис веднъж, за да го запомни завинаги.

Без някога да се е занимавал целенасочено, само по слух проговаря немски, френски, фламандски, унгарски…

Най-младият лауреат на „Димитровска награда” – на 26 години.
 
Прави уникални записи, които влизат в златния фонд на националното радио.
 
През 1956г. бяга в Германия.  Комунистическата власт го обявява за „невъзвращенец”.
Името му е забранено за произнасяне.
Книгите, в които се споменава гения му са иззети от книжарници и библиотеки и унищожени.
Плочите и лентите с негови записи в архива на Радиото са унищожени и загубени завинаги.
 
Заради преживените тежки психически травми от войната и емиграцията, смъртта на близките му и няколко претърпяни тежки инцидента, здравето му се влошава. Живее бедно и самотно.
 
На 52 годишна възраст е намерен е мъртъв в Хамбургската железница.
 
Казва се Васко Абаджиев (1926-1978)
На 14 януари щеше да навърши 85 години…
 
Той няма паметник в България, нито улица с неговото име.


Източник : https://melomem.wordpress.com/2011/01/14/vabadjiev85/
« Last Edit: January 15, 2016, 13:19:27 PM by vano » Logged
Pages: [1]
  Print  
 
Jump to:  

Powered by MySQL Powered by PHP Powered by SMF 1.1.21 | SMF © 2015, Simple Machines

Valid XHTML 1.0! Valid CSS! Dilber MC Theme by HarzeM