Der Karakatschan hund
Peters, H.B., 1938
Каракачанското куче
от Д-р Х. Б. Петерс, Щутгарт, 1938 г.
Колкото повече се отдалечаваме от Средна Европа, особено в посока
югоизток, толкова по-несигурни стават нашите познания за първоначалните
форми на домашните животни. Стремежът на балканските страни да повишат
рентабилността на своето животновъдство чрез внос на племенни животни от
Средна Европа, е изместил старите местни породи и съществуват оправдани
опасения, че същите скоро ще бъдат кръстосани до неузнаваемост с по-модерни
развъдни форми или пък съвсем ще изчезнат. Затова публикацията за една от
породите кучета от Средните Балкани, дори и като кратко съобщение ми
изглежда оправдана, въпреки че от гледна точка на броя, не мога да се позова на
кой знае колко голям материал. Аз самият обаче издирих тези кучета от местата
на естествената им среда на развъждане, купих ги от непосредствените им
собственици, отгледах ги в Царския зоопарк в София и сам продължих да ги
развъждам, така че успях добре да ги опозная по отношение на форма на тялото
и характер, за да мога да направя едно достатъчно сигурно описание.
Най-напред срещнах породата при каракачаните, овчари-номади, чиито
летни пасища са разположени високо в планината Родопи, и които може би са
идентични с друг стар етнос срещан в страната - арумуните. Те отглеждат
кучетата , за да охраняват, а не да завръщат големите си стада от овце. Районът
на разпространение се простира със сигурност и извън пределите на Родопите
върху останалите централнобалкански планини, може би навсякъде там, където
се отглеждат грубовълнестите и с дълги опашки овце от типа цакел. Независимо
от това голямо разпространение, аз искам да избера немското наименование за
тази порода кучета по името на животновъдите и собствениците, при които най-
напред срещнах особено красиви и некръстосани екземпляри , а именно
каракачаните. Това име – като име на едно номадско племе – означава по-малко
обвързване с тясно ограничено , установено пространство, а освен това
обозначението „ каракачанско куче” се използва и в България.
Преди последващо решение за научно обозначение на породата, трябва
най-напред да се направи кратко описание на признаците. Както показват
снимките, при каракачанското куче става въпрос за големи животни (около 60 см
височина при холката), със стройна, но силна фигура, мека, копринена и леко
навита козина (на гърба с дължина около 10 см), която в областта на плешките
може да се сгъсти като грива и да се удължи (12,5 см), при главата обаче и
краката остава сравнително къса , съответно 0,8 см и 1,5 см; ушите са висящи, не
прекалено големи, покрити на места с по-къса, на места с по-дълга козина (4-7
см), опашката е нежно извита с красива крайна част (с дължина на космите до 22
см). Като цвят срещнах само „черни” с бели петна по кожата и такива на черно-
бели неравномерни петна, но не и червеникави или пък жълтеникави на цвят
кучета. В подкрепа на тези наблюдения нека послужат и някои от най-важните
размери, взети от черепите на две кучета, отгледани в Софийския развъден
район. Става въпрос за баща и дъщеря, последната едва на 1 ½ години.
♂ ♀
мм мм
Базиларна дължина BP 203 172
Дължина общо AP 234 197
Дължина на мозъчен череп ON 115,5 101
Дължина на лицев череп NP 125 101,5
Базикраниална ос BSs 55,5 49
Базифациална ос Ss P 148,5 124,5
Опистион – среда чело 112 93,5
Среда чело – простион 133 117,5
Ширина чело 76,5 57, 5
Ширина на скулите 132 110,5
Ширина на небцето 72 63
Характерът на каракачанските кучета съответства на тяхната употреба за
пазачи и надзиратели на стадата. Спрямо непознати те са напълно неподкупни и
много агресивни, и когато за първи път се сблъсках с тях, бях много щастлив, че
се бях качил на кон. Техните стопани обаче едва ли биха си и мечтали за по-
верни помощници, които при добро третиране се отличават с абсолютна
преданост, но и с едно действително сърдечно дружелюбие; едни много добри
ползвателни качества, които могат да се разгърнат напълно само в тяхната
естествена среда, при значителна необвързаност и свобода. Стайни кучета те не
са в никакъв случай. При моите надзиратели, които имаха малко стадо овце на
село или пък при познатите ми от София, които имаха такива кучета за пазачи на
вилите им в планината, нашите новородени малки каракачански кученца бяха
много търсени и много бързо разпродадени. Това между другото е и
доказателство, че тази порода е малко разпространена в равнинната част на
България и при нас досега няма почти нищо известно за нея. Щефаниц изглежда
е чул нещо за тези кучета в България по време на войната, но това , което е
написал за тях не е ясно и недвусмислено.
От психологическа гледна точка заслужаващо внимание е отношението на
каракачанските кучета към техните най-близки родственици – чакала, вълка и
лисицата. Аз имах щастливата възможност да наблюдавам взаимоотношенията на
тези три диви форми една към друга както и към кучето, а така също и по време
на техния растеж и развитие като млади животни. Такива възможности днес в
Европа се предлагат единствено само на Балканите.
Кучетата и лисицата произхождаха от една и съща област в Родопите, бяха
и на почти еднаква възраст. При това мое пътуване аз ги купих и трите заедно,
още като малки вълнени топки. Чакалът беше роден по същото време в градината
и откърмен от една котка , а вълкът дойде малко по-късно като подарък от
провинцията, но също в млада възраст.
Докато кучетата не обръщаха почти никакво внимание на чакала, между
тях и лисицата се оформи близко приятелство. Малката лисица „Лиско” се
отличаваше с едно обезоръжаващо и мило нахалство, тичаше на свобода из
градината , играеше си с хора и животни. Това добро разбирателство между него
и каракачанките се запази дори и тогава, когато и тримата бяха вече израснали и
вече не обитаваха един и същи заграден участък. Кучетата , макар и с пъти по-
големи и по-силни от него, дори и сега разрешаваха на Лиско да прави с тях
каквото си иска. Рано сутрин, веднага след като биваше пуснат, Лиско се
отправяше през градината към своите големи приятели. Много по-впечатляващо
бе държането на кучетата спрямо младия вълк, който може би поради носталгия
към майка си, се чувстваше изключително самотен и нуждаещ се от компания.
При всяко доближаване обаче, той бе отблъскван и хапан от малките кученца, на
големина колкото него, и затова съвсем скоро се наложи да разтрогна тази
нерадостна общност.
Неприязънта във всеки случай бе толкова очевидна и вкоренена , че би
трябвало да става въпрос не за една индивидуална особеност, а за породна
особеност на поколения наред, отглеждани за защита от вълци, кучета. Вродено
ми изглеждаше и отвращението към нашийника и въжето. Още съвсем рано аз
опитах да приуча „Кара” и „Качан” на повод , те обаче буйстваха така отчаяно,
скимтяха, обръщаха очи и се търкаляха по земята още в момента, в който усетеха
първото дърпане, че се наложи, поради липса на време, да се откажа.
От всичко изброено дотук - телесните признаци и характера - става съвсем
ясно, че при каракачанските кучета става въпрос за особено типични
представители на една породна група, която обозначаваме като овчарски кучета,
към която , за да назова някои съвсем сигурни форми, причисляваме напр.
пиринейското куче, бернския зененхунд, куваса и абруценхунд. Тези кучета -
помежду си и в сравнение с каракачанското – отчасти толкова много си приличат,
че човек, поне докато липсват подробни измервания, не може със сигурност да
каже, каква систематична стойност трябва да бъде присъдена на отделните
форми. Това породи ли са или отчасти само подпороди?
Каракачанското куче във всеки случай бих искал да приема и тълкувам
като порода и да го нарека Канис Фамилиарис Балканикус.
Обобщение
Каракачанското куче (Канис Фамилиарис Балканикус) принадлежи към
породната група на овчарските кучета. На външен вид то най-много прилича на
абруценхунд и ландзеерския тип нюфаундлендер. Разпространението му се
простира вероятно върху всички централнобалкански планини.Превод: зооинж. Р. Духовников.
Dilber MC Theme by HarzeM