Мемоари
Автор: Любен Каравелов
Българските овчари
На другия ден рано, заедно с двама спътници, аз седнах на коня и поех пътя нагоре из планината.
Тая част на Стара планина не е много висока, покрита е с богата растителност и с великолепни буки, дъбове, круши и ябълки. През лятото тя обикновено се дава под наем на овчари. Сега бяха я наели власите (гръцки тесалийски овчари).
Планините и горите в Турция принадлежат на народа, т. е. на градовете, селата и колибите. Всеки може да сече гората, колкото иска, само да е жител на селото, което владее тая гора. Селото също така има право да продава, да дава под наем и дори да подарява част от планината, която му принадлежи, на овчарите или на друго село. Често две села сключват помежду си мирна спогодба и се използуват едно друго: едни дават строителен материал, други дърва, пасат стадата си у съседите и т. н. Власите наемат планината от жителите на Шипка и през лятото докарват тук стадата си от Ероболския окръг, дето почти всички балкански и доспатски овчари в края на есента закарват своите стада на зимовище. Освен Ероболското зимовище, овчарите имат и други – в Енеския, Узункюприйския и Пицалски пашалъци, изобщо в Южна Тракия. Южна Тракия е принадлежала по-рано на еничарите и бейовете, т. е. князете, родени от наложници на султаните. Когато еничарите били унищожени, тия земи останали празни. Лете те не се засяват с нищо, а зиме, благодарение на топлия климат, тук пасат около двеста хиляди глави овце и около петдесет хиляди глави рогат добитък, крави и коне.
От зимовището овчарите се връщат през март, строят по разклоненията на Балкана мандри и ходят по села и градове да продават своите продукти и да купуват каквото им е нужно. В това време, когато в полетата и по ниските склонове през първите дни на март се раззеленяват ливадите, а горите се покриват с разкошни листа, върховете на самия Балкан лежат още покрити с дълбок сняг. На Св. Троица закарват в планината малките шилета и миналогодишните овци, наречени яловици, и ги оставят там до средата на август.
След земеделието, главно занятие на българите, особено на ония, които живеят в планински места, е скотовъдството, т. е. овцевъдство, а в Добруджа – коневъдство. Всеки селянин има няколко овци, крави, биволи, кози и кобили за развъждане. Добитъка пасе селският овчар или децата на самия стопанин, ако стадото му е по-голямо от петдесет глави. Освен това планинските българи имат богати стопанства, съставени от овчарски дружини. Това става така. Няколко души събират стадата си в едно. Всеки прави белег на своя добитък на ухото, на рогата или на гърба с катран. Стадото има един водач, който се нарича главатар или по турски кехая; той натрупва запаси от трици и сено за зимата, плаща беглик, продава сиренето, маслото, вълната и т. н. Освен главатаря, при стадото има един къщник, който обикновено стои при агъла, меси хляб, готви ядене, изобщо занимава се с домакинство. В мандрата, дето приготвят масло и сирене, работят двама, един маслар (турски – мандраджия), а други сиренар (каракурухчия). Всеки овчар, освен масларя и сиренаря, трябва да има свои овце поне двадесет, иначе няма да го приемат в дружината. Стадото, което се дели на дойници, яловици и шилета, се състои повечето пъти от две до три хиляди глави. Българските овчари не водят със себе си жените – те остават в селата.
Почти всеки овчар умее да свири с кавал, а някои свирят така, че не може да не се заслушаш; дори самото стадо сякаш разбира тая свирня и, според мотивите u, пасе, ляга или върви напред. Българската песен описва така тая родствена връзка между кавала на овчаря и окръжаващите го овци:
Стоян мами си думаше:
„Бре мале, бре мила мале,
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
турим ми стадо плениха,
през бял го Дунав минaха.
Дай ми, мале, кавала,
яз да ида покрай Дунав,
да засвира жално тъжно,
белки ме чуе тулунджa,
тулунджа овен карабаш.”
Та му даде кавала,
та отиде покрай Дунав,
та засвири жално тъжно,
на кавала нареваше:
я чуй ме, овен карабаш,
да ми стадото припливаш,
ялуци да ти остава,
рогове да ти позлата.
Дочу го овен карабаш,
та му стадото припливa.
Та му ялуци оставu,
та му рогове позлатu.
За водичи па стадото се избират най-хубави овни; към тая длъжност ги приучват още от малки. Рогчетата им завръзват някак си с върви, и те растат право нагоре и се извиват като свредел; вълната им не стрижат, и тя виси до самата земя; стрижат само главата и корема им; а други стрижат още средата, гърба и корема.
Кравите, с изключение на домашните, почти из цяла България не се доят, за да отхранят силни и здрави бикове, необходими за земеделеца. Маслото и сиренето, които българите продават по градовете и изпращат в значително количество в Цариград, се правят от млякото на овците и козите. Месото на сръбските овни, наричани мокани, и балканските, наричани рудаци, е много вкусно; то се предпочита пред всяко друго, говеждо и телешко, и е много по-скъпо от тях. Французите и англичаните през Кримската война ядяха толкова много тия овни, че фунт месо се продаваше тогава по 40 копейки. Млякото на балканските овци е вкусно и тлъсто.
На 1 юлий власите празнуваха и се молеха да не сполитат стадата им краста и други кожни болести. Един от овчарите, който се случи насреща ни, повика ни при себе си в а г ъ л а, за да ни гости за празника. Разбира се, ние не отказахме на поканата и като обърнахме конете настрана, след кратък път през гората излязохме на една поляна, по която бяха пръснати около петнадесет огромни шарени и черни палатки.
Срещнаха ни старци, жени и деца; поздравиха ни на изкълчен българо-гръцки език и помолиха да влезем в колибата на главатаря. Ние слязохме от конете, дадохме поводи на момчетата и влязохме. Главатарят, седемдесетгодишен гигантски ръст, беше познат с баща ми и ме срещна с отворени обятия.
– Калос илтите (добре дошли) – извика той, а после започна по турски: – Благодаря богу, че за такъв празник ми е изпратил такива скъпи гости.
Ние седнахме на височко място, направено от чимове и покрито с килими, домашна работа. Жените сложиха трапеза, туриха ракия, плодове, овнешко месо, нарязано на късове, с лук, сирене и бял мъж, много вкусно ядене, което българските овчари приготвят от прясно сирене, масло, брашно и захар. Който е посещавал овчари, непременно го е ял, защото те считат за свещена длъжност да гостят с него дошлия пътник. През време на обеда влязоха в палатката моми и ергени, спряха се на входа и запяха по гръцки, но на български мотив.
Като свършиха песента, младите се заловиха да играят; те през време на играта излизаха един след друг от хорото и ни канеха с вино.
Повечето от власите имат висок ръст, от пет фута и десет дюйма до шест фута; жените, напротив, са ниски, но въпреки скитническия си живот, при който ги преследват вечно и зной, и вятър, и хлад, и дъжд, и всички природни стихии, те са доста хубави, особено девиците. Облеклото на влаха е съвършено сходно с облеклото на сулиота, само че дрехите на сулиота са обшити със злато, а влахът се облича с просто бяло грубо сукно, домашно изделие. Влахкинята пък се облича също като българката-шопкиня: риза, ръкавите на която са извезани с разноцветни свилени и вълнени нишки; бял сукман, полите и предницата на който са обшити с разноцветна вълна; червен пояс, под пояса престилка от червена и синя вълна, тъкана на квадратчета; отгоре долама също тъй бяла, като сукманя и също извезана; на главата си момите носят фес, жените – чалма.
Като се свърши хорото, стопанинът ни поведе да разгледаме оная част от мандрата, дето правят сирене и масло. Чистотата и редът тук биха могли да удивят всекиго. Огромни каци, напълнени с масло, ведра, котли – всичко това, въпреки бедността на жителите, измито и калайдисано. Мандрата се състои от три отделения, оградени с плет и покрити с дъски. Под първия навес са направени седалища от чимове; на тях седат овчарите един до друг така, че колената им се допират; отдире са овците, които се подкарват. Седналите овчари отварят краката си, правят проход за овците и, като хващат всеки по една, съединяват отново колената си, за да не минат други овци, и почват да доят хванатите. Във ведрото на всекиго има трева, наричана чемерика, предпазваща овците от магьосници, които уж с магия отнемали млякото на чуждите овци и го привличали към своите. Тази магия, разказват овчарите, се прави така: бабите примамват нощем при себе си месеца (българите си го представят като крава) и го доят, докато потече кръв вместо мляко; тогава месецът започва да моли бабите да го пуснат, но те го измъчват, додето им даде обещание да отнеме плодородието на съседите и да го предаде на бабичките, а те после го подаряват комуто благоволят, т. е. на този, който им заплати повече.
От първото отделение във второто е прокаран улей, в който вливат млякото, и то се стича в огромна каца; тук масларят избива от него масло и след туй го влива в друг улей; по него млякото тече в третото отделение – на сиренаря, дето го отварват и правят от него сирене, наречето бито сирене. Сиренето солят в овчи кожи и го разпращат по цяла Европейска Турция за продан. Масло правят от 20 май до 1 юлий, а от 1 юлий до есента – само сирене и извара.
Турското правителство всяка година взема десетата част от овцете, та затова българското овцевъдство запада от ден на ден. През март Портата продава тоя данък чрез търгово наддаване на богаташи, които се наричат бегликчии; главният откупувач препродава всеки окръг отделно на разни лица, а те от своя страна го разделят на участъци и тия участъци също тъй продават пък на други. Началото на тоя данък се отнася към царуването на султан Селим II, който купувал от владелците овце за войската по 2 1/2 гроша. В онова време овните стрували евтино; по-късно те поскъпнели, а султаните продължавали да плащат все тая сума. Най-после тая покупка става обременителен данък, но турското правителство не иска и да знае това...
Ние се простихме с овчарите и започнахме да слизаме от планината, като се промъквахме между скали, храсти и преминавахме през огромни буки, които, паднали на пътя, го правеха почти непроходим. Не виждахме друго, освен зеленина: дърветата затуляха небето. Изведнаж пред нас се откриха огромни долини, окръжени с гигантски планини, обраснали с ниви и ливади, изпъстрени със селения. Това е равнината, в която са разположени големите села Габрово и Дряново.
http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=979&elementID=445541862§ionID=5
Dilber MC Theme by HarzeM