Форум КАРАКАЧАНСКО КУЧЕ

                                           Милан Райски                                        
                                         Вълча кръв  

                                       Сред хищниците


                          Старецът стана от леглото и запали газената лампа. На светлината проличаха бръчките по неговото спокойно и уморено от живота и годините лице. Той изтри опушеното шише и закачи лампата на стената. След това започна бавно да се облича. Най-напред грижливо уви краката си в топли партенки и върху тях навлече дебели шаечни калцуни. В кухнята беше топло още от снощи, но старецът приклекна по навик пред печката, разрови с машата топлата пепел и хвърли няколко шепи шишарки и сухи борови кори. Сложи отгоре снопче смърчови клони и драсна клечка кибрит. След миг в огнището заиграха весели пламъчета. Те осветиха лицето на стареца и хвърлиха по стените причудливи сенки. Старецът сложи най-отгоре две цепеници и затвори скърцащата вратичка на зиданата печка. После бавно се изправи, напълни тенджерата с картофи и я постави върху печката.

Свършил първата утринна работа, старецът уморено огледа стаята, приближи се до шкафа, извади бутилка с ракия и си наля една чашка. Изпи я наведнъж, после седна до масата и започна бавно да си пълни лулата с едро нарязан домашен тютюн. Като я напълни догоре, извади с ръка от огнището малко въгленче и го сложи върху тютюна. Лулата бързо се разпали. Старецът блажено всмукна няколко пъти лютивия дим и в стаята се разнесе острата миризма на качак, а над главата му се издигна облаче от дим.

Такова беше всяко зимно утро в дървената къща на стария Вал ах. Въпреки това тази сутрин имаше известна разлика в приготовленията на стареца, в движенията му имаше някакво нетърпение и напрежение…

На стената примигва пламъчето на газената лампа. Фитилът отдавна не е подрязван и пуши. Тумбестото шише напразно се мъчи да прогони тъмнината от ъглите на стаята. Зад светещите прозорци в двора е тихо и спокойно. Но там няма никакъв живот. Старецът гледа с невиждащи очи през прозореца и пуши замислен. Опрял лакти на масата, с едната ръка държи лулата си, а с другата подпира небръснатата си брада. Като допуши първата лула, през прозорците нахлу дрезгавината на зимното утро.

Старецът стана, прибави още една цепеница в печката, наметна си оръфания овчи кожух и отвори вратата на стаята. Лъхна го свежият студен въздух. Той остави вратата полуотворена — така проветряваше стаята. Дърва за отопление имаше достатъчно. Старецът свободно се ползуваше с неписаната привилегия да си събере свободно дърва за огрев из гората. За това никой не повдигаше въпрос. Кой би посегнал на правото му, придобито с дългогодишен труд по горските чукари.

Старецът е свличал почти петдесет години материал от планината. Разбира се, през първите години на своята младост — за сметка на графа, и едва след войната — за държавата.

Той сменяше често конете през дългите години тежък труд в планината. Никой вече не знае колко коне е имал. Някога водеше едър бял кон, а по-късно го смени с черен.

През последните години използуваше едър петнист кон с петно на челото… Всички коне бяха различни, само кучето, което ходеше винаги след стопанина си, изглеждаше все едно и също.

Случеше ли се някое да му умре, старецът донасяше отнякъде малко сиво кутре като вълче. За една година то се превръщаше в едър пес вълча порода и хората от селото предпочитаха да обикалят отдалече дървената къщурка на самотния Валах.

Щом старецът се показа на двора, всичко живо се събуди. Във високия зайчарник, отрупан със сняг, затропаха десетки крака. От задния обор, притиснат от всички страни със сено, изблея коза, а пред малката будка до плевнята се изправи едро куче вълча порода и завъртя весело опашка. Искаше му се да се доближи до стопанина си, да почувствува на врата си познатата ръка и, като изпъна веригата, то завря муцуна между коленете му. Старецът погали кучето и огледа двора.

Снежен вихър бе вилнял през нощта, а и сега продължаваше да вали сняг.

— За тази зима дълго ще се говори! — помисли си той. Още в началото на есента усети, че зимата няма да бъде обикновена. По време на еленовите сватби осите бръмчаха като подивели. Дивите гъски започнаха да прелитат още през септември. А през октомври зайците вече бяха натрупали по гърбовете си над два пръста лой. Едрите диви животни също се бяха подготвили за дълга и студена зима — изглеждаха като охранени млади телета, готови за продан.

Старецът се наведе и отвърза кучето. Флора се опита да близне носа му, като скимтеше радостно и размахваше дългата си рунтава опашка. Почувствувала се свободна, тя скочи, опря предните си лапи в гърдите на стареца и го погледна изпитателно в очите.

— Е, добре! — потупа я по гърба старият мъж. — Хайде сега потичай, за да се стоплиш!…

Това се повтаряше всяка сутрин. След Флора идваше ред на козата. Старецът се качваше по дървената стълба на тавана в плевнята, вземаше голям наръч сено и напълваше яслите. Тя зариваше шутата си глава в ароматното сено и започваше бързо да се храни, а мъжът опипваше шарения гръб на животното и бавно тръгваше към най-нетърпеливите.

И през зимата оставяше за разплод поне десет-петнайсет зайкини и няколко мъжкаря. През лятото продаваше по десетина малки наведнъж. За него зайците бяха единствен страничен доход, ако не се смята онова, което печелеше от гората.

Отдавна старият Валах бе продал последния си кон. Минаха много години, откакто се раздели с кираджийството. Пощенският раздавач му носеше всеки месец около осемстотин крони — скромна пенсия за тежкия дългогодишен труд. Само че старецът не искаше да живее на гърба на държавата. Всяка година продаваше десетина килограма сушени билки. Береше малини, боровинки и гъби. Но и това не беше всичко.

Общоизвестна тайна беше, че старецът излиза и бракониерствува из гората. Само че никой никога не беше го хванал да продава месо. И горските служители познаваха ловната му страст, познаваха го от дълги години. Но те чувствуваха, че старият човек някак се е сраснал с планината. Станал е част от нея, както скалите и дърветата, и също има право от нея да живее, а може би накрая в нея да умре…

В цялата околия нямаше по-възрастен човек от самотния Валах. Той отдавна беше навършил осемдесетте. Вече не броеше годините, приемаше ги просто като божи дар за тежкия си живот. Рядко го срещаха горските, рядко се споменаваше името му. А това, че убиваше тук-там по някое животно — голяма работа! Нали и той трябва да живее…

Директорът на горското стопанство също бе чувал за тайните излети на стареца, но само махваше с ръка и се усмихваше великодушно. Сигурно си мислеше, че ако всеки ловец даде толкова много на гората, колкото е дал старецът, то дивечът в нея никога няма да изчезне. С две думи казано, старецът не се интересуваше от никого, а околните го бяха оставили да доживее спокойно старините си. От годината, в която почина жена му, беше престанал да ходи в кръчмата, сякаш нещо се бе пречупило в него, и странеше от хората. Рядко слизаше и в смесения магазин и никога не купуваше пиене. Сам си правеше ракията от горски плодове и билки. Тя се славеше сред специалистите от околията, въпреки че рядко имаха случай да я опитат.

Срещнеше ли горски в гората, той изваждаше от пазвата си плоско шише и предлагаше да пийнат за здраве. Старецът бе неразделен с кучето и шишето в пазвата по време на своите разходки из планината. Но не беше пияница, по-скоро нуждата и навикът го караха да носи ракия със себе си. Нали спиртът можеше да послужи и за друго, а в пазвата му нямаше място за модерна аптечка.

Веднъж новоназначеният инженер на горскотехническия участък се опита да убеди стареца да не ходи из гората с кучето си. Старецът му отговори тихо и скромно, че е много стар, за да ходи без другар из планината, а да не ходи из нея… Той вдигна тъжните си очи и запита инженера прямо:

— Забранявате ли ми да излизам в планината?…

Новият началник на участъка се смути, може би се засрами от погледа на старческите очи и мълчеше. Възрастният ловец продължи миролюбиво:

— Ако кажете, че не бива, ще спра да излизам… Но цял живот съм ходил с кучето си, а да не ходя сега, не мога…

Разбра младият инженер, че е направил грешка. Подаде ръка на стареца, потупа го по гърба и се извини.

— Хайде, дядо, нека и двамата да забравим за този разговор. Ходете си с кучето, бъдете дълги години здрав и дано не ви се случи нищо лошо в планината.

И отново работниците срещаха стария Валах с кучето по незнайни пътечки из дивата планина. Той бързо преминаваше голите сечища и се спускаше в усойните долини. Никога не ходеше с празни ръце — веднъж ще го видят с кошница, пълна с гъби, друг път — натоварен с вързоп билки, а кучето върви смирено до него, не отскача встрани, не гони животните. Наистина то е верен другар на стареца.

С какво ли го храни възрастният човек? Козината му все е загладена и гърдите — мускулести, широки, като на теле. Дали не му коли зайци, запитваха се горските работници, но по-възрастните скептично свиваха устни…

Случваше се в забранен сезон да гръмне пушка в планината, а ехото се разнася от връх на връх, докато заглъхне над долините. Горските се ослушват и не могат да спят спокойно. Някой бракониерствува, но иди го улови в дивата планина!… А старецът обикновено прекарва нощите си в дървената къща. Връзва здраво кучето, не го оставя да бяга из гората само. Страхува се да не започне да своеволничи. А Флора е особено куче. Веднъж старецът беше казал пред някого, че баща й е вълк-единак, а майката — едро куче вълча порода. Може би заради това кучката беше подозрителна към всички. Щом старият се срещнеше с някого и човек й подадеше ръка, Флора оглеждаше враждебно непознатия, а козината й настръхваше. Застоеше ли се по-дълго, зъбите й се оголваха и някъде дълбоко от гърдите й се чуваше тихо ръмжене…

Никога не приемаше нищо от чужд човек. Кой ли не беше опитвал да й подаде парче месо или друго лакомство. Но кучката дори не го подушваше. Мисля, че и да умреше от глад, пак не би приела храна от чужда ръка…

Скромно си живееше старецът — с кучето, зайците и козата. Веднъж в годината, а не два пъти, като другите кучки, Флора раждаше едри кутрета с къси остри уши. От цялата околия идваха хора да си купуват куче от стареца. Обикновено правеха пазарлъка половин година по-рано. При това никой не знаеше потеклото на малките, когато питаха за бащата. Старецът присвиваше очи и отговаряше уклончиво. Имат, имат баща, как може без баща, но и той няма установено родословие. По-късно наистина проличаваше, че кучетата имат буйна кръв. Неведнъж те излизаха победители при охраната на стадата от различни хищници, а ако не побеждаваха, най-често не оставаха живи. Никога не се връщаха при стопаните си изплашени, с подвити опашки. Овчарите се учудваха, че дори пред мечка не отстъпваха. А ако бяха две, нищо не можеше да ги победи, обикновено от стадото не се загубваше нито една овца или агне. Говореше се, че старецът води Флора дълбоко в дивата планина, като й дойде времето да се разгонва. Там кучката сама избира бащата и той не може да е по-слаб от нея. Не всички вярваха на тези приказки, но изглежда, че в тях имаше нещо вярно.

Наистина веднъж или два пъти в годината старецът напълваше клетките на зайците със зелена трева, затваряше козата в обора с пълно корито вода и претъпкани със сено ясли и се загубваше с кучето за няколко дни из планината.

И сега коремът на Флора е провиснал — няма да мине и месец, и на бял свят ще се появят няколко едри кучета. Но кучката се върти, подскача около стареца, сякаш всичко е наред и нищо не й пречи да го последва в гората. Изглежда, че и тя добре познава своя стопанин. Предчувствува, че се готви за ловен излет.

Наистина старецът иска да излезе в планината, но не задълго — само до вечерта или най-късно утре сутринта ще се прибере. Нощуването в гората не го плаши. Неведнъж е прекарвал нощта в пещерата под Черни връх.

Освен бащата на стареца никой друг не знаеше за тази пещера. Под върха имаше много скали, сякаш огромен великан ги бе разхвърлял на всички страни. Между тях се криеха стада елени, мечки намираха удобни бърлоги, а рисовете — подходящи места за ловуване от засада.

Случаен посетител трудно би открил пещерата на стареца. За да се влезе в нея, трябваше да се мине през една скална пукнатина. Тясната пътечка водеше стръмно нагоре и никой не обръщаше внимание на широката пукнатина в скалата, прикрита от един голям храст. Но влязъл веднъж в нея, човек веднага виждаше колко удобна е тя за скривалище. Лете и зиме температурата вътре бе еднаква. Предвидливият старец бе складирал вътре голяма купчина дърва, на сухо място в единия ъгъл беше сложил няколко свещи. В дъното на пещерата старецът имаше сламеник, напълнен със сухи яворови листа, а под него ловецът криеше пушката си, омотана грижливо в омаслени парцали.

Като запалеше огън, димът излизаше в тънка струйка между отвесните скали под Черни връх и се загубваше в небесата. Скалите скриваха всичко от случайни погледи. Човек едва ли би намерил по-удобно място в цялата планина. Към пукнатината на скалата, която старецът използуваше за вход, не водеха никакви пътеки. Само животните намираха начин да преминат през разхвърляните късове скали откъм теснината под съседния хребет.

През есенните нощи в тази част на планината ревяха елени, невиждани от ловеца. Може би така беше по-добре за стария човек. Ако ловците научеха за тези места, за него вече нямаше да има място в скривалището му. А едрите животни действително бяха хубави. Рогата им бяха дебели в основата си като мъжки крак в глезена, а в короната — широки повече от един метър, с могъщи корони и с много симетрични израстъци. Тук се виждаше, че природата не е достигната от фантазията и на най-смелите художници, опитали се някога да уловят красотата на животните и да я увековечат в своите платна. Старият Валах бе държал неведнъж такива красавци на мушката на своята дълга военна манлихера. Наблюдаваше животните през прореза на мерника, но рядко стреляше по тях. Пък и за какво? Предпочиташе да слуша рева им и да наблюдава суровите двубои. Такива представления не могат да се купят с пари. А за месо старецът убиваше само някое слабо младо животно, което не би могло да издържи суровата зима. За него и за кучето му то осигуряваше месо за дълго време. По тези места старият Валах се чувствуваше като у дома си. Никъде жива душа, а ако случайно се приближеше някой, той пръв щеше да го забележи от своята наблюдателница. Непознат ловец не можеше да ловува по тези места. Навсякъде — скали, непроходими храсталаци и сипеи. Докато ловците приближеха, дивечът изчезваше към другия хребет на планината. Може би заради това ловните дружини никога не устройваха хайки по тези места.

Тук можеше да се ловува само на варда. Но днешните ловци не обичат да чакат по цяла нощ, опрени до някоя скала или скрити само под някое дърво. По тези места ветровете си дават среща и едва след това решават кой накъде да задуха… Флора не се отделя вече от стопанина си нито за миг. Тя ходи след него из двора, влиза в кухнята, чака го пред вратата на стаята и така — все по петите му. Като минава край нея, старецът я погалва по врата, а кучката вдига големите си очи и го гледа в лицето. За да се разбират, на двамата не са им нужни много думи.

Похапнаха заедно солени картофи. Старецът обели своите, посмачка ги с дървена лъжица и ги остави да изстинат. За кучката ги приготви отделно и ги поля с малко мазнина. Сега тя трябва хубаво да се храни, нали чака малки!…

След скромната закуска старецът взе старата раница, сложи на дъното й един хляб и голямо парче сланина, напълни плоската бутилка с ракия и бе готов за път. Заключи къщата, но преди да излезе от двора, влезе за малко в плевнята. От гредата под стряхата свали една омаслена бохча. Развърза я внимателно и извади пет лъскави бойни патрона. Бързо ги скри в пазвата си и затвори вратата. Провери още веднъж дали всичко е наред и заедно с кучето излезе през накривената портичка.

Той тръгна бавно по пътя към планината с дебела тояга в ръка и с едрото куче по петите си. Приличаше на скитник, изрисуван в предвоенно списание.

Никой не знаеше на какво са способни старецът и кучката без пушка. Но на съвестта на стария човек никак не тежеше това, че умееше да убива безшумно едри сръндаци с тоягата си. При такъв лов старецът заставаше против вятъра, скрит край пътеката, по която обикновено бягаха животните. Той даваше знак на Флора с ръка и тя разбираше какво трябва да направи. Като подгонваше животното, тя никога не лаеше като куче. Старецът чуваше пращенето на съчки под копитата на животното, вдигаше тоягата и с точен удар по главата или по врата го поваляше на място. Останалото не беше трудно. Старият човек отнасяше убитото животно в пещерата. Там гощаваше хубаво кучето си, сам похапваше прясно месо, а костите изгаряше в огъня. Посред нощ, незабелязан от никого, той пренасяше останалото месо у дома си. А докато чакаше да се мръкне, той изваряваше главата на животното заедно с рогата. После обираше месото и на път за селото пъхаше главата в някой мравуняк. До следващия излет трофеят ставаше по-бял, отколкото при обработката с кислородна вода.

По грапавите стени на пещерата бяха окачени много трофеи, обработени по този начин. При всяко посещение в пещерата Валах с удоволствие ги оглеждаше под светлината на запалената свещ. Различните трофеи предизвикваха в душата му спомени за отлетелите години и старецът тихо въздъхваше.

Разбира се, старецът излизаше и с пушка в гората. Знаеше откъде да мине, за да не срещне никого. Имаше две пушки. Старата манлихера беше наследство от баща му, а своята той намери до тялото на един убит германец през Втората световна война. И патрони за двете пушки си осигури тогава. Сега имаше още толкова много, че до края на живота си нямаше да може да ги изстреля. Едната пушка държеше тук в пещерата, а другата — долу около къщата.

За този излет старецът обмисли всичко още вчера. Кучката скоро ще има малки, необходимо е добре да се храни преди раждането, пък и след това. А и него нещо го теглеше нагоре в планината. Тежката зима го беше затворила в малката Къща и той не се чувствуваше никак добре.

Тези дни точно се навършиха десет години от смъртта на жена му. Преди това той не беше толкова мълчалив. А сега седеше с часове в опушената стая и си спомняше за нея. Когато му беше тежко, падаше на колене пред кревата на жена си и дълго, с плачлив глас разговаряше с нея. Нищо друго не му остана освен спомените…

Четири деца отгледаха и те се загубиха из широкия свят.

Дърво притисна първия му син в планината. Вторият загина в мина някъде из далечната богата Америка. Третият го убиха през войната, а дъщерята му заболя от скоротечна туберкулоза и …

Вчера след обяд старецът дълго изплаква мъката си в малката стая. Никой не го познаваше такъв. Само Флора бе ням свидетел на човешката скръб през тези трудни часове. Старческият безутешен плач дълго разтърсваше тялото му като лист на осика, а кучето тихо скимтеше зад него и също трепереше за своя стопанин. Поуспокоен, старецът разговаряше със своята Катерина. Сподели с нея всичко, което му тежеше на душата, и за кой ли път я упрекна, че го е оставила самотен, при това бе десет години по-млада от него…

Да го видеше в такъв момент някой от хората, които бяха на погребението на жена му, нямаше да повярват на очите си. Той стоеше тогава навъсен и мълчалив. Слушаше заупокойните молитви на попа и пред хората не пророни сълза. После разправяха, че стоял при гроба, сякаш погребвали някой чужд човек. Какво биха казали, ако го видеха така разплакан?…

Обикновено след такива дни, като преодолееше болката, старецът излизаше на лов в планината. Сред природата той намираше разтуха и се връщаше в къщи, примирен с тежката си съдба, уравновесен и способен да понася самотния живот поне известно време.

Ето и сега той вървеше към върха, сякаш там го очакваше най-добрият лекар. Ако не го излекува напълно, поне ще успокои раната да не кърви толкова силно…

Ако успее да улови нещо едро, ще трябва да пренесе месото до селото на два пъти. Кученцата ще се родят силни и здрави, а майка им няма да отслабне по време на кърменето…

Бавно върви старецът, подпира се на чепата тояга и пътува с мислите си из далечното минало. Флора стъпва в направената от него пъртина. Човекът и кучето дишат дълбоко. Ведно с бялата пара от гърдите на стареца излиза и наслоената мъка. Утрото е студено, но кучето и стопанинът му са свикнали.

Пътят се вие като дълга змия около скованото в лед поточе. По двата му стръмни бряга се издигат високи смърчове, прави и гладки като великденски свещи. Между тях една бреза се е превила под тежестта на снега и е образувала мост над потока. На върха на брезата е кацнала сврака. Тя забелязва ловеца и с плавен полет се спуска надолу над потока. На гол лесков клон са кацнали дребни катунарчета, седят като препарирани и с малките си очички следят стареца и кучето. Планината е тиха и тържествена в бялата си премяна. На пръв поглед изглежда пуста, студена и враждебна, но наоколо снегът е избродиран от следите на животни. Дивите зверове са се подписали, един вид казват: внимавайте, и ние сме тук! Дребният дивеч е шарил по снега насам-натам. Студът не е толкова страшен за малките обитатели на дивата планина, но гладът ще умори много от тях до пукването на пролетта.

Старецът върви и чете отпечатъците като в отворена книга. Оттук е пресекла пътеката сърна с малкото си. Долу е прескочило потока стадо кошути и няколко млади елена. Встрани от пътечката лисица е оставила своя автограф. А тук май двойка рисове е пресекла гората нагоре към скалите. Наближава времето на сватбите на хищниците, затова двата звяра са вървели заедно.

Небето отново помръкна и скоро заваля дребен сняг. Но старецът не се ядосва. Напротив, предпочита да прави излетите си в лошо време. Щом грейне слънцето и дърветата в гората не пукат от студ, към планината тръгват различни хора. А в такова време предпочитат да си седят в къщи до топлата печка. Затова пък сега гората е негова, тук той е свободен и силен благодарение на опита и ума си, следван от вярното куче. Снегът нека си вали, поне ще закрие дирите им…

Снеговалежът постепенно се усилва. Снежинките полепват по брадата на стареца, а той върви бавно с опитната крачка на стар планинар. Дишането му е дълбоко и равномерно, а крачките еднакви. Флора също спокойно следва стопанина си. В очите й свети напрежение, но навикът да се сдържа е по-силен…

Студената зима напомня на стареца за една подобна през двайсет и девета година. След това за друга такава студена, но и гладна за хората — през Втората световна война. След малко му идва наум мечката, която вече от десет години обитава тази част на планината. Къде ли спи сега? … Всяка година води след себе си едно или две мечета, а той до ден днешен не беше успял да открие бърлогата й. Може би преди да свият студовете, тя прехвърля хребета и зимува по южните склонове на планината, а щом се пукне пролетта, минава в своя район… Тук по-често се намират трупове на замръзнали животни. Съвземе ли се от дългия сън, позаглади ли косъма, тя тръгва нагоре към пасищата. Вече трета година събира данък от овчарите за тревата…

Разказите в цялата книга са прекрасни,горещо препоръчвам съфорумците да я прочетат,особено запалените по лова :)

Като излезе мечката, рисовете изчезват нанякъде. Но колко дивеч съсипват през зимата — стига за цяла година! Горските се опитват да ги ловят с капани, но рядко успяват. Старият Валах знае къде да сложи капан. Само че него никой не го пита, а той какво да прави с кожата на уловения рис? Похвали ли се за трофея, после кой ще повярва на невинните му разходки из планината?…

Пък и защо да ги убива — за рисовете също има място в планината. Нека си живеят. Но тази мечка, тази хитра стара Мецана, къде ли се е свила по това време? Преди старецът винаги знаеше бърлогите на мечките в участъка, но тази е като магьосница, или пък той вече е остарял.

Върви ловецът и си припомня някои разкази на своя баща. За всеки случай той имаше подходяща история. Разказваше ги и сам не можеше да си спомни дали действително ги е преживял, или ги е слушал от своя баща…

По време на един зимен лов господарите пристигнали чак от Будапеща. Било преди Коледа, имало сняг, както сега. Открили бърлогата на една стара мечка, събудили я и тя побягнала около дървото. Помислил си старецът, че за мечката е дошъл краят на живота, но хитрият звяр се разсънил и побягнал право срещу гончиите, които били без пушки. Хванала тя първия, който й се изпречил на пътя, и заедно с калпака му свалила от главата целия скалп, а с другата лапа така го ударила по брадата, че бедният човек цял живот ходил с изкривена челюст…

Веднъж старият Валах сам има възможност да се убеди, че разказите на баща му не са били съвсем измислени. Както си вървеше по тясната пътечка, неочаквано зад завоя видя мечка с две мечета. Бяха се спрели на около петнайсет крачки. Пушката му висеше, заредена на рамото, но мечката не е сръндак, по такъв звяр още никога не беше стрелял. Дори никога не беше изпитвал желание да убие мечка. За него тя и сега е нещо повече от диво животно. От своя баща знаеше, че мечката е особено опасна, когато е с малки. Но нямаше какво да прави, с треперещи ръце той свали пушката и се прицели. Но му беше съвестно и все пак той извика с дрезгав глас:

— Имай разум, Мецано, иначе лошо ще стане!…

Мечката се вдигна на задните си лапи и се загледа в него, а малките играеха в краката й.

— Пушка държа в ръцете си, не си играй с мен, щото… — още веднъж опита с добро ловецът.

Мечката погледна с едното око малките си, с другото стрелна сърдито ловеца. Той извика още по-силно:

— Бягай, или ще стрелям!…

Мечката се оказа умна, разбра човешката приказка. Бързо се спусна на четири крака, подбра малките си и се изгуби из гората. Валах откриваше почти всяка година бърлогата на спящата мечка, оглеждаше я и я оставяше да спи. Но през последните години все не можеше да открие леговището на тази стръвница!…

Потънал в размисъл, старецът стигна до мястото, където пътечката се разделя на две. Едната продължава успоредно на потока, а другата отбива вляво, нагоре към върха. Старецът тръгва по нея и кучето безшумно го следва.

Към обяд двамата стигнаха до подножието на Черни връх. Оттук до пещерата нямаше повече от триста крачки. Разбира се, това вече не бяха крачки, а бавно и внимателно катерене по хлъзгавите скали. На места старият ловец пропадаше до пояс в сняг. В такива моменти той изгубваше от погледа си Флора, но тя го следваше. Най-после старият Валах наближава целта. Кучето скача на своето място пред отвора на пещерата. Старецът се вмъква през теснината, запалва свещ и проверява своето скривалище. Всичко е на мястото си. Уморен от дългото изкачване, ловецът запалва огън и се отпуска върху сламеника. След малко изважда скритата пушка, изтрива я от маслото, а през цевта прокарва тел с вълнено парцалче. В момента, когато облича дългия си кожух, от входа на пещерата той чува злостното ръмжене на Флора. Ослушва се напрегнато. Флора се опитва да лае… Никога не е правила такова нещо!…

За всеки случай старецът зарежда пушката и се промъква през пукнатината навън.

Пред погледа му се открива невероятна картина. Флора стои срещу два риса. Старецът бързо разбира как е станала тази неочаквана среща. Рисовете имат отлично зрение и слух, но с обонянието не са чак толкова добре. Затова те не са усетили миризмата на кучето и човека и са скочили от скалата. Кучето стои на пътя им, а те не могат да скочат обратно на високата скала. Не им остава нищо друго освен да си пробият път с борба. Всичко това трае може би миг, два. Хищниците също забелязват човека. По-едрият рис прикляка и се хвърля към кучката. Флора скача по него, захапва го, но в устата й остава само парче кожа и косми. Старецът бързо се премерва, стреля, но не улучва.

В този момент Флора се хвърля към втория рис. Хищникът няма друг изход и приема борбата. Двата звяра се търкалят в снега, хапят се и ръмжат. Старецът иска да помогне на кучето си, но се страхува да стреля, за да не го засегне.

— Флора, Флора! — вика старият Валах и обикаля около биещите се зверове.

Като никога досега, кучката не чува гласа му. Тя е захапала гърлото на риса. Ненапразно се говори за нея, че баща и е вълк-единак. Рисът се върти, драска тялото й с нокти, наоколо летят снопчета сива козина. От страх за кучето старецът стреля във въздуха. Двете животни отскачат назад. Рисът търси последна възможност да избяга и скача към човека, който е застанал неволно на пътя му. Старецът пада върху скалата и усеща на шията си пареща болка, сякаш някой го е докоснал с нажежено желязо. Флора скача по хищника и го захапва здраво зад ухото. Той се свива болезнено в лапите на якото куче. Старецът се повдига и стреля отблизо в жълтото тяло. Хищникът няколко пъти потръпва и бързо угасва, затиснат от кучето. Под двете животни се образува червено петно. Старецът губи кръв и сили, петното пред него се върти заедно с телата на двете животни. С нечовешки усилия той пропълзява в пещерата и бърза да полее раната си със силна ракия, но силите му не достигат. В пещерата бавно го обгръща ласкавата тъмнина, която помага на всичко живо да умре по-леко.

Валах прави още един опит да се надигне, раната на шията му не е дълбока, но артерията му е разкъсана и кръвта бързо изтича…

Флора застава отново на пост пред входа на пещерата и тихо скимти. От време на време тя облизва раните си и чака търпеливо своя стопанин, но този път чакането е напразно. Тя вече никога няма да види своя другар и водач…

Кучката чака няколко дни пред входа до пещерата, откъдето все още усеща мириса на тялото му. Но познатата миризма постепенно отслабва и бавно се засилва разлагащата миризма на смъртта, от която се страхува всичко живо. Дори такава кучка като Флора не може да издържи повече. Коремът й от ден на ден все повече и повече провисва. Животното чувствува не само глад, но и необходимост да намери топло място за малките си. Рисът, проснат пред нея, я дразни. Кучетата не понасят миризмата му. Едва в утрото на шестия ден вярната Флора напуска поста си и тръгва на лов … Но напразно! Досега тя никога не беше ловувала сама. Едва към обяд на следващия ден тя долови пред себе си подозрителен шум. Тръгна по звука и скоро изненада една невестулка, която държеше в лапите си голяма птица. Дребният хищник се изправи на задните си лапи, в очите му светна злобен пламък, оголи заплашително острите си зъби. Флора нападна, без да се колебае, гладът я беше заслепил. Невестулката не очакваше нападението. Тя дори не успя да отскочи от птицата. Затова пък заби нокти дълбоко в муцуната на кучката. Това принуди Флора да я захапе по-силно за шията и невестулката се отпусна в яките й челюсти. След малко кучката я пусна върху снега и се огледа наоколо. Готова беше да се бие до смърт за спечелената плячка, но като не откри никого, стръвно се нахвърли върху птицата.

Скоро тя почувствува как в жилите и плъзна живителна топлина. Изяде цялата птица и седна на задните си лапи. След това вдигна глава и в този момент из гората се разнесе смразяващ кръвта вълчи вой. Ехото го повтори няколко пъти. Флора се ослуша. Тя долови зова на кръвта си и тръгна обратно по своите следи.

След няколко дни коремът й провисна още повече, гърдите се издуха до пръсване и се разраниха от влаченето по снега. Вярната кучка смътно се досещаше, че стопанинът й може да е долу, в дървената къща, и затова, без да се колебае, се спусна към селото.

Тича кучката към селото, пътят й е добре познат, тича и вярва, че там ще намери стопанина си. Вече излиза на пътечката, която се вие покрай потока. Оттук е минала някаква шейна. Флора не мисли къде са ходили по това време с шейна. Спуска се по следите на шейната и гърдите й вече не докосват снега. Задъхана и нетърпелива, кучката се провира под вратичката и оглежда двора. Край дърварника е пусто. Тя едва долавя познатите миризми, оборът е празен, зайчарникът — също. Но тя чувствува острата миризма на заек, скрит под плевнята. Не го вижда, а само по миризмата му усеща къде се е скрил. Приближава се до вратата, дращи по нея с лапи и скимти, но отвътре не се обажда никой и вратата не се отваря.

Кучката стои посред двора и не знае къде да търси стопанина си. Постепенно в нея се събужда вълчата кръв, облагородена от човека. Само че този човек вече го няма и кучешките навици вече никому не са нужни.

Изведнъж тя вдига уши — усеща чужди стъпки откъм пътя. Оглежда се и забелязва непознат човек с пушка на рамо. Спуска се към вратата и почва да лае, но човекът се приближава, кучката ръмжи и показва зъбите си.

— Махай се! — крещи срещу нея непознатият и иска да влезе в двора, но Флора лае като бясна и препречва пътя му.

— Върви по дяволите! — вика непознатият и сваля пушката от рамото си. Флора знае какво означава насочена пушка и не чака по-вече. С два пъргави скока тя захапва ръката на човека, той крещи от болка, изпуска пушката и се свива в снега. Едва то-гава кучката пуска ръката му, но не престава да ръмжи заплашително срещу непознатия. Човекът бавно отстъпва назад и след малко побягва към селото, като често се обръща.

Доволна от успеха си, Флора отново влиза в двора и сяда на прага. Отново чака търпеливо, не знае какво друго би могла да направи. Времето бавно тече. Кучката смътно си спомня, че стопанинът й не е излизал от пещерата. Постепенно тя губи търпение. С верността на вълчата си кръв, измъчена и гладна, тя се спуска към върха…

Но двама мъже с пушки пресичат пътя й. Флора се спира, влиза обратно в двора, вдига глава и вие предизвикателно срещу непознатите. Забелязва, че единият от двамата сваля полека пушката си. О, колко добре познава тя това движение! Спуска се като стрела срещу човека, нещо силно свирва покрай лявото й ухо, тя се спира пред двамата и застрашително се озъбва. Човекът с пушката леко дръпва ръка, а Флора прикляква, готова за скок.

Мъжете започват бавно да отстъпват. Флора ги следи с поглед и тихо ръмжи. Отстъпили доста по-назад, мъжете се чувствуват в безопасност и единият отново вдига пушката към лицето си. Флора бързо отскача встрани. Въздушната вълна я удря в лицето, следва серия изстрели и около нея се вдигат облачета пухкав сняг. С бързи скокове кучката изчезва в гората и стрелбата престава.

Флора наблюдава от гъстия храсталак непознатите. С бавни предпазливи крачки те вървят по следите й. Инстинктът й подсказва, че трябва да бяга. Но накъде? … Разбира се, към пещерата, при своя стопанин!… Той не може да изчезне като дим от комина, пак там ще го намери. Не може да изостави другаря си, разумния човек, който никога през живота й не беше я ударил и винаги разделяше с нея храната си, като по-големия дял даваше на нея.

Кучката не можеше да разбере целта на горските. Тя не знаеше, че едва сама не попадна под изстрелите, отправени встрани от нея. Мъжете не искаха да я застрелят. Те вярваха, че кучката ще ги заведе при стопанина, когото не смятаха вече за жив, но искаха да приберат тялото му и да разберат тайната на неговите излети в планината.

Кучката върви из дълбокия сняг и оставя след себе си следа. На моменти се ослушва и разбира, че двамата мъже вървят след нея. Инстинктът й подсказва да не върви направо към скривалището и затова тя отново се спуска към селото. Връща се към къщата, но вече не влиза в двора, а тръгва обратно на своята следа към пещерата. Сега вече забелязва, че следата й е утъпкана от подкованите обувки на двамата непознати. Доволна от себе си, тя бързо се спуска нагоре към върха…

Преди нощната тъмнина да погълне последните проблясъци на зимното слънце, Флора се приближава към скалите до Черни връх и бързо излиза при отвора на пещерата. Души внимателно въздуха, но миризмата на нейния стопанин вече напълно е изчезнала. Кучката тръгва бавно и души околните скали. Наоколо няма жива душа. Само някъде отдалече се чува кукумявка, която очаква с нетърпение настъпването на дългата зимна нощ.

Още по здрач кучката се скрива под една надвиснала скала. Отгоре и отзад е предпазена от влагата и вятъра, но това й се струва малко. Тя започва да дълбае и да отхвърля пръстта в широк пръстен, който постепенно се издига до надвисналата скала. Отпред остава съвсем малък отвор. Флора се върти вътре, утъпква стените, запушва отвора с полуизгнила шума, а под себе си наскубва козина от бутовете си. Ляга върху нея в очакване на това, което вече няколко пъти е преживяла…

Скоро цялото тяло започва силно да я боли. Флора тихо скимти и протяга глава, болките се усилват, след малко настъпва леко облекчение, но това не трае дълго. Болките прииждат с нова сила и разкъсват тялото й. Това се повтаря пет пъти и едва тогава те постепенно затихват. Кучката притегля с лапите си към топлия корем пет малки влажни телца. Едно след друго старателно ги облизва и те инстинктивно намират наедрелите пъпки по гърдите и. Слепи и безпомощни, те започват да сучат от майка си. А Флора, страшно уморена, блажено се отпуска в топлата бърлога и за първи път след толкова напрегнати дни се чувствува спокойна, а може би и щастлива.

Зимните дни минават бързо. Приятно е да се лежи на припек пред скалата. Нощите все още са дълги и студени, скалите в подножието на Черни връх са покрити със сняг и само тук-там стърчат оголени от вятъра сиви зъбери…

Петте малки на Флора отдавна са прогледнали и от ден на ден стават все по-самостоятелни. Всичките са сиви като майка си и може би ще израснат силни както техният баща.

Флора се грижи да има достатъчно мляко. Щом огладнее, слиза надолу към потока. Там животните се събират и огризват върховете на малиновите храсти. В дълбокия сняг не й е трудно да улови сърна или едър сръндак. Изяжда от жертвата, колкото може, и винаги донася голямо парче прясно месо на малките си. Те все още предпочитат майчиното мляко, но след това опитват и донесеното месо. Кучката заравя остатъците от храната в дъното на бърлогата за черни дни…

Щом краката на малките заякнаха, те станаха още по-буйни и игриви. Някое от тях изравяше парче месо и започваше истинска борба за него. Петте кутрета ръмжаха, дращеха, късаха суровото месо, докато Флора не въдворяваше ред в бърлогата.

Скоро кучката започна да извежда кутретата на припек между скалите. Там тя ловеше бълхи в кожуха си, а малките неумело повтаряха движенията й. Ако се отпуснеха прекалено много или, увлечени в игра, се отдалечеха от майка си, Флора тихо изръмжаваше и петте кутрета бързо влизаха в бърлогата. Случеше ли се някое да се позабави, кучката го удряше с лапа, колкото да му внуши необходимия респект.

Една вечер, когато от слънчевите лъчи снежната покривка беше изтъняла, Флора не се завърна в бърлогата. Кутретата вече бяха едри, хранеха се само с месо. За Флора ставаше все по-трудно да им намира достатъчно храна. Едно от двете женски кутрета, най-лакомото от всички, се осмели и излезе само от бърлогата.

Скоро останалите дочуха отвън отчаяния вой на сестра си. Огромен бухал размаха криле и отнесе кутрето към гнездото си. След малко оттам се чу пронизителният крясък на нощния хищник. Той вече беше разкъсал плячката си.

В този момент Флора беше далече, много далече от бърлогата под Черни връх. Трудно е да се каже какво я накара да се спусне отново към селото. Кой знае какво е затъмнило майчиното чувство, за да остави толкова време сами малките си. Може би вече е искала да ги заведе в двора с дървената къщичка или просто да провери дали не се е завърнал нейният стопанин.

Флора се приближи до дървената къщичка, преди да се стъмни. В двора снегът се беше стопил, белееше се само тясна ивица край оградата до плевнята. Кучката влезе през портичката и се спря изненадана. В зайчарника пак имаше зайци!… Оборът обаче беше все така празен, а нейната будка лежеше захвърлена на бунището. Зайците изплашено започнаха да тупат със задните си крака. Но Флора стоеше, загледана в осветения прозорец.

Вратата на кухнята се отвори и върху кучката падна жълтеникаво петно светлина. Кучката завъртя миролюбиво опашка и направи няколко несмели крачки напред. На вратата се изправи непознат човек и се вгледа изненадано в кучката. А тя стоеше и все така миролюбиво въртеше опашка. Непознатият я повика по име, козината й настръхна, но пак направи няколко крачки напред. Човекът пристъпи към нея, Флора се остави да бъде погалена, след това влезе с човека в кухнята. Вътре седеше още един непознат. Той отряза дебела филия хляб, намаза я с мазнина и я пъхна в устата на кучката. Тя започна бавно да дъвче, а хората тихо разговаряха. Флора почти не усети как единият закачи на врата й дебела кожена каишка. Скоро, хванал я здраво за веригата, той бавно я поведе към обора. Флора се опъна, но човекът пак я погали по гърба и тя тръгна послушно след него. Мъжът я въведе в обора, след това затвори вратата и си отиде. Флора изплю останалото парче хляб и повече не се докосна до него…

Настъпи нощта, кучката душеше миризмите, които идваха откъм двора. Но освен острата воня на зайците и миризмата на непознатите мъже тя не долавяше нищо друго.

Дълго стоя в колебание С протегната напред глава. Някъде в мозъка й блъскаше като с чук инстинктът, че е оставила прекалено дълго малките си сами. С порива на майчината любов тя се спусна към вратата и започна да гризе прага. С острите си зъби отцепваше дебели трески, но скоро зъбите й се плъзнаха по твърда ламарина. Опита се да стисне по-силно, но ламарината не се поддаде.

Отчаяна, Флора започна да копае под ламарината. С предните си крака тя бързо отхвърляше пръстта, далече назад. Ровеше като машина и не се стърпя да почине, докато не издълба отвор към свободата, към малките си. След това разшири отвора, вече се побираше цялата в него, стигна до второ дърво, подкопа и него и муцуната й вече се подаде навън. С предните крака копаеше, а със задните отхвърляше изкопаната пръст. Работеше като съзнателно същество, което преследва определена цел…

Студеният чист въздух дразнеше ноздрите й. Флора бързаше. До разсъмване не й оставаше много време. Когато успя да промуши главата си, ловко промъкна след нея цялото си тяло. Уморена, тя клекна в средата на двора и се огледа. Всичко беше, както преди, но липсваше най-главното — нямаше го истинският стопанин… Каишката около врата я стягаше и миришеше на непознатия човек. Флора допря глава до земята и започна с предните си лапи да я изхлузва. С много усилия успя да я провлече над ушите си. Отърсила се от неприятния спомен, тя стоя още няколко мига в колебание, но в очите й вече просветваха зли пламъчета…

Флора бързо се обърна и с леки стъпки се приближи до зайчарника. Зайците я усетиха, затупаха с крака и започнаха да бягат насам-натам. Но Флора бързо захапа долната летва и със силно движение на главата я изкърти с мрежата. Бързо пъхна глава вътре и с дясната си лапа притегли към себе си едра зайкиня. Стисна я здраво със зъби за шията и се понесе нагоре към балкана.

Спря се пред бърлогата в подножието на върха и тихо изскимтя. Кутретата бързо изскочиха и се нахвърлиха върху плячката. Флора подозрително се огледа. Две неща я подразниха. Едно от малките липсваше, а с миризмата на заешката кръв се смесваше и друг, неприятен мирис, от който кожата й настръхна. Голямата нощна птица е запомнила мястото с лека плячка. И друг път, когато отсъствува, може да прилети. Флора потрепера — в снега още се усещаше мирисът на мазните криле. А в тази смес от миризми тя чувстваше остро и болезнено миризмата на своята кръв, изтекла от тялото на малкото й кутре. Но животът на дивите зверове е такъв, нещо загива, за да се запази животът на другите — по-силните и по-ловките. Изглежда, Флора схващаше инстинктивно този закон и бързо се помири със загубата. За да предупреди хищната птица, че се е върнала, тя вдигна глава и зави като истинска вълчица. Може би вятърът занесе този вой и долу към селото, където двама мъже се опитаха да затворят майката…

Кутретата отскочиха уплашено встрани и едно след друго бързо влязоха в бърлогата. Флора сведе глава, захапа тялото на зайкинята и влезе в дупката. Кутретата не се хвърлиха към плячката, а изплашено се притискаха в дъното на бърлогата. Кучката разкъса тялото на две. С тихо призивно ръмжене тя събра малките около плячката. След малко от едрото тяло на зайкинята не остана почти нищо. Гладът на малките засега е прогонен и те могат спокойно да поспят върху топлия корем на уморената си майка…

Флора дремеше и в главата й се въртеше споменът за голямата черна птица. Често виждаше такива птици по време на своите ловни разходки, случваше се да улови миризмата им по земята. Няколко пъти се бе опитала да се доближи до тях, но вдигаше такъв шум в снега, че птиците навреме я усещаха и отлитаха към клоните на дърветата.

Веднъж се случи да открие цяло ято на малка горска полянка. Приближи се внимателно и ги огледа. Между едрите птици се мотаеха по-дребни. От близката бука долетя при тях още една. Като по даден знак след нея прелетяха още няколко. Изпъната като стрела, Флора тихо пристъпи към тях. Те бяха разпънали шарените си опашки и с настръхнали пера, с отпуснати крила обикаляха в кръг. Кучката вече беше на един скок от тях, когато една от по-едрите птици я забеляза, плясна с криле и изкрещя. За миг ятото се вдигна във въздуха, а Флора направи един напразен скок след една от тях…

Разбира се, това не беше единствен случай на неуспех, много по-често се случваше да не улови нищо, отколкото веднага да донесе нещо за ядене на малките си…

Отпочинала след трудното денонощие, Флора тихо се надигна и излезе от бърлогата, малките останаха да спят, а тя се спусна към долината. Обиколи сухите подмоли, където обикновено се криеше дребен дивеч, но не откри нищо. Тръгна напосоки из гората, като избягваше да минава през снега. Не обичаше да оставя следи. От влажната земя бе набола млада, сочна трева.

Флора прескочи от другата страна на потока, съзнаваше, че вече е минало времето, когато по тези места лесно улавяше сърна или кошута. Може би затова, свела ниско глава, тя душеше за следи. Скоро някаква обещаваща миризма я накара да се спре. Почти напъха носа си в едва забележимата кървава следа, бързо разбра, че следата е от едър опасен дивеч. Тя избягваше да се среща из гората сама с глиганите. Само че сега положението е по-друго — миризмата на изтичащата кръв събуди в нея смътна надежда. Още веднъж подуши всичко наоколо, а след това се спусна по следата в едната посока, после в другата. Като откри къде миризмата на пролятата кръв е по-прясна, бързо се затича по следата на глигана. Слънцето още не беше залязло и Флора забеляза раненото животно.

Глиганът се бе отпуснал до полуизгнил пън и дишаше тежко, на пресекулки, с дълбоко гърлено хъркане. Кучката бавно се приближи, без да се страхува, че глиганът ще я усети. Спря се на разстояние два скока от него, приклекна и зачака. Глиганът я забеляза и с мъка се изправи. В очите му проблясна дива злоба, а в полуотворената му зурла червенееха острите зъби, изцапани с кръв. С животинския си инстинкт кучката схвана, че глиганът няма да издържи дълго, но за всеки случай тя се приготви да отскочи, ако събере сили за нападение. Нямаше никакво желание да влиза в излишна схватка. Дълго седя неподвижно, вперила поглед в отслабващия противник. Убедена, че вече е останал без сили, тя предпазливо направи една крачка, след малко втора, трета … И отново се спря.

Глиганът се разтрепера цял в желанието си да се изправи. От устата му потече гъста кръв и той захърка. Но Флора не скочи по него. Сметна, че е по-добре още малко да изчака. Сега е по-важно да пази своята жертва, затова легна по корем само на две крачки от глигана и изплези срещу него език.

Не измина много време и глиганът сякаш се пречупи. Той падна със зурлата напред, опита се да стане, но вече не успя.

Голямото кърваво слънце светна за последен път в очите на едрото животно. Флора се приближи още малко. Тя не обърна внимание на свраката, която кацна над тях и няколко пъти изграчи. Силното хъркане постепенно затихваше. Флора се надвеси над глигана, но той вече не я виждаше. Кучката разбра, че е дошъл нейният час.

Тя скочи с предните лапи върху тялото му и захапа здраво зад ухото. Разкъса кожата и жадно засмука топлата кръв. Вече не се страхуваше от глигана. Зъбите й се впиваха все по-дълбоко и главата на животното безпомощно се отпускаше встрани. Усетила края, Флора отскочи и разкъса хълбока му. Бързо измъкна големия черен дроб на животното и лакомо започна да яде. После откъсна голямо парче месо от бута, захапа го здраво й побърза да занесе храната на малките си.

С радостно скимтене кутретата наобиколиха майка си. Тя плесна месото сред тях. Седна на задните си лапи и доволна наблюдаваше как голямото парче бързо изчезва в ненаситните гърла.

След малко кучката се наведе и излезе навън. Малките понечиха да я последват, но Флора тихо изръмжа и те се скриха обратно в бърлогата. За тях беше още рано да отиват толкова далече, а тя трябваше да бърза, не може да ги изчаква и да ги пази от други хищници.

Ето че приближи до мястото, където остана да лежи трупът на глигана. Изненадано се огледа наоколо. Огромното тяло го нямаше. А миризмата се смесваше с миризмата на друго животно, още по-голямо и страшно за Флора. Въпреки това кучката тръгна по новата следа.

Не стана нужда дълго да тича, за да види пред себе си грамадната мечка, надвесена над тялото на глигана. Мечката също забеляза Флора, наостри уши, погледна я недоволно и изръмжа, без Да престава да яде. След дългия зимен сън грамадното животно бе изгладняло, а може би и то кърмеше малкото си.

Флора с тихо ръмжене наблюдаваше как едри парчета месо изчезват в гърлото на мечката. Отначало тя се преструваше, че не обръща внимание на кучката, но изведнъж остави месото и се спусна след Флора. Нямаше как — кучката избяга встрани. Но щом мечката се спря, тя застана на мястото си. Грамадното животно се върна обратно при костите на глигана и започна да ги очиства от месото, останало по тях. Флора реши, че вече няма какво да търси тук, изръмжа още веднъж срещу грамадния звяр и тръгна към скалите.

Последваха няколко слънчеви дни от ранната пролет, през които гладът стана неканен гостенин в бърлогата на Флора. Кучката все по-често се връщаше при скалите без плячка. Беше открила тялото на умряла кошута, все още незабелязана от мечката. По-нагоре към гребена на планината също лежеше в снега замръзналото тяло на едър елен, но Флора не забравяше наученото от добрия си стопанин — никога не се докосваше до подхвърлена или оставена от друг храна.

Тя не знаеше, че човекът я е научил на това, за да я предпази от отравяне, но навикът така дълбоко се бе врязал в паметта й, че не беше възможно да го промени и да започне да яде чужда плячка.

От време на време малките се опитваха да сучат от отслабналите й празни гърди, но кучката с остро ръмжене бързо ги прогонваше в дъното на бърлогата.

Топлите пролетни ветрове стопиха снега и още повече затрудняваха животното в търсенето на прехрана. Един следобед Флора се приближи до мястото, където преди време беше открила глухарите. Скри се в корените на поваленото дърво, около което тогава танцуваха едрите птици, и търпеливо зачака.

Дълго време нищо не подсказваше, че може да се повтори това, което беше видяла тогава. Една привечер от съседната бука прелетя и кацна наблизо едър глухар. Той затока гласно, кацнал на клона на поваленото дърво, и огледа полянката. Не открил нищо обезпокоително, отпусна гърлото си и над стихващата гора се разнесе чудният му глас. Чувствителният кучешки слух долови от гората друг подобен глас, но Флора предпочете да остане на мястото си.

Тя не знаеше какво точно очаква, но лежеше търпеливо в засада. Прекара така цяла нощ между корените на дървото, като на моменти задрямваше, но бързо отваряше широко очи. Наблюдаваше всичко наоколо и очакваше да се разсъмне. С тихо бухане отнякъде се обади бухал. Доволен от нощния лов, той се сбогуваше с пролетната нощ. В дола монотонно шумеше потокът, а наоколо бе тихо като в черква, Флора наостри уши и долови лек шум от буката, където снощи отлетя глухарят. Голямата птица протегна краката си, раздвижи се и започна да пощи перушината по гърдите си. След като завърши утринния си тоалет, тя тихо затока. Флора много пъти през пролетните дни беше чувала тези чудни гласове. Знаеше, че това клокочещо гърлено токуване излиза от човките на трудноуловимите големи птици, затова не им обръщаше особено внимание. Но сега, свита в корените на поваленото дърво, тя лежеше и беше убедена, че ще дочака своята плячка.

После долови някакво тихо щракане, а след него — трудно определимо гърлено бръмчене. След това настъпи напрегната тишина. Черната птица отново затока и затанцува по голия буков клон. Опънала шия напред, тя издаваше особен звук и подреждаше перата на опашката си в пъстра дъга. Подобен звук Флора беше чувала долу в равнината, когато хората косяха ароматната сочна трева…

Облачетата по небосвода розовееха. От теменуженосиньо небето ставаше все по-светлосиньо. На съседното дърво изневиделица долетя още една птица. След нея кацна цяло ято — всичките се подредиха една до друга на голия клон. Глухарят ги огледа поред и бавно отлетя в средата на полянката. Кацна на нисък пън и повтори онези чудни звуци, съпроводени с клокочещо в гърлото тока не.

Флора лежеше, затаила дъх и готова да скочи всеки момент. Женските последваха глухаря на полянката и започнаха да се разхождат около падналото дърво. Глухарят завърши своето славно изпълнение, отвори очи и ги огледа, сякаш искаше да разбере какво впечатление им е направил. Но женските продължаваха да кълват из сухата трева. Глухарят долетя при тях и подгони една. Флора я остави да премине край нея, но щом глухарят се приближи, скочи, улови го за шията и здраво го стисна.

Търпението й бе възнаградено. Без да обръща внимание на останалите птици, кучката се спусна нагоре към леговището в скалите. Но когато се приближи до бърлогата, тя изтръпна и изпусна мъртвата птица. Четирите кутрета бяха отвън и разкъсваха тялото на малка катеричка. Флора се приближи. Най-голямото кутре, което беше уловило катеричката, не позволяваше на другите да му я изтръгнат от устата. Като видя майка си, то затисна катеричката с лапа, седна на задните си лапи и вдигнало глава, нададе вой. Не, не приличаше много на вълчи вой, но в никакъв случай не можеше да се сметне за кучешки лай.

Очите на Флора се изпълниха с топлина. Тя помириса мъртвата катеричка, а след това подуши подред муцунките на четирите кутрета. Убеди се сама, че най-голямото е уловило катеричката. Спря се пред него, облиза му муцунката и се наведе над плячката. Хвана я с лапи и с рязко движение на главата разкъса животното на две половинки. Малките за няколко минути излапаха катеричката и обърнаха очи към птицата. Флора обаче не им позволи да я разкъсват пред входа на бърлогата. Внесе я вътре, най-напред яде тя и ги остави да довършат пиршеството…

Флора с четирите малки преживя пролетта в непрестанно търсене на храна. Колкото и да страдаше от глад, кучката никога не нападна овцете в планината, а не позволи и на малките си да задушат някое агне. Трудно е да се обясни защо се държеше така. Дали чувствуваше, че кучетата, които пазят стадата, са нейни деца или просто не искаше да пакости на човека, никой не можеше да разбере. За първи път овчарите не се оплакаха от вълци, но затова пък горските прекалено често намираха разкъсани сърни и кошути, а около тях вълчи следи. Не можеха да си обяснят откъде е дошла тази напаст. Отдавна вълците бяха изчезнали от тази част на планината. А за Флора вече никой не си спомняше. За повечето от тях и тя бе изчезнала заедно със стария Валах.

В края на пролетта кучешката глутница напусна бърлогата в подножието на Черни връх. Като се стопи снегът, около укритието останаха много оглозгани кости, натрупана пръст до самата скала и отвор, който се виждаше отдалече. Тук за тях не беше сигурно. По-добре се чувствуваха из гората. Настъпеше ли нощта, те залягаха в подмолите, в корените на повалени дървета и така прекарваха няколко часа в дрямка. Всяко от тях поотделно пазеше себе си и глутницата от изненада. Но за тях гората не криеше особени опасности. Само мечката бе по-силна, но и тя едва ли би нападнала цяла глутница.

Вече ловуваха заедно, като спазваха строг ред при преследването на дивеча и придвижването из гората. Най-отпред вървеше Флора, двете женски кучета я следваха по петите, а мъжките вървяха след тях, като най-едрото изоставаше малко и пазеше глутницата отзад.

Щом откриеха следа, те бързо се нареждаха във верига, обикаляха срещу вятъра и нападаха едновременно от всички страни. По този начин изненадваха успешно дългоухите бегачи, пък и яребиците в гнездата, и разни други птици. Попаднеше ли лисица в смъртоносния кръг, бързо я разкъсваха и нея. В своя район те не търпяха конкуренция

Веднъж една стара лисица си позволи да се засели в скалите под Черни връх. Флора с кучетата си я дебна пет дни и нощи пред дупката и накрая отслабналата лисица попадна в лапите им. Те не позволяваха на други хищници да ловуват по тези места около върха, а и самите те избягваха да гонят дивеча около скалите.

Лятото бавно прегаряше. От малките кутрета израснаха едри сиви кучета, досущ като вълци. Гората бе пълна с аромата на зрели плодове. Малините по сечищата червенееха и ухаеха на мед. Дребните боровинки се подаваха изпод гъстия подраст от висока трева и малки храсти. Пчелите усърдно кацаха от цвят на цвят и вършеха своята полезна работа. Слънчевите лъчи проникваха до пъстрия килим от треви и цветя и прорязваха по него светли пътеки. Дърветата стояха величествени като олтарни свещи и леко поклащаха клоните си под напора на тихия вечерен ветрец. Рядко по тези места стъпваше човек. Само животните оставяха сред тревите своите отпечатъци и младите хищници се учеха да ги разчитат…

Когато вече изглеждаше, че в планината не може да бъде по-красиво, дните започнаха да намаляват, а далечните върхове се забулваха в тънките воали на ранните есенни мъгли. Високопланинските пасища, осеяни с квадратите на кошарите, пъстрееха като небрежно зашити кръпки по зеления килим. Тревите бавно съхнеха. В планината задухаха силни ветрове и по небето се носеха сиви парцаливи облаци.

Ако лятна буря изненадваше глутницата на открито, кучетата-вълчета вече не трепереха от страх. Подслоняваха се някъде на сухо място и изчакваха светкавиците да се изгубят в тъмната гора и дъждовните капки да спрат.

След буря ловуването винаги беше по-леко. Миризмите се усещаха по-ясно, а дивечът не бе толкова плах. Но дните продължаваха да се скъсяват, а утрините изпълваха долините с гъста мъгла. Един ден небосводът потъмня от гъсти сиви облаци. Заваля дребен дъжд и не престана цяла неделя. Времето бе влажно, дивечът се изпокри, дните бяха неподходящи за ловуване. Кучетата-вълци се омърлушиха, подвиха дългите си мокри опашки и често поглеждаха потъмнелия небосвод.

Когато престана да вали и слънцето показа усмихнатото си лице над планината, листата на дърветата започнаха да жълтеят. Под яворите се стелеха пъстри килими, а елените вървяха по тях с високо вдигнати глави. Орешарките летяха нагоре-надолу из гората и, като намереха нещо, вдигаха врява до небесата. Над горските поляни все по-често се виеха гарвани и плавно размахваха криле.

Флора бързо повеждаше глутницата към някоя поляна и отдалече долавяше рева на биещите се елени. Но често се случваше ревът да бъде заглушен от страхотен гръм, който слагаше край на двубоя.

Отначало кучката се обърка. Спомняше си рева на елените от времето, когато лягаше в будката до малката дървена къщичка. Неведнъж бе стояла до стопанина си, когато той вдигаше голям волски рог и ревеше досущ като елен. Флора добре помнеше как не един елен идваше под укритието им, вдигаше глава с огромни рога и ревеше в отговор. Кучката никога не беше се страхувала от Този рев, от нея се научиха да не се страхуват и кучетата-вълци. Спомняше си Флора как стопанинът й вдигаше пушката, от нея излизаше същият гърмеж, какъвто чуваше и сега, а тя литваше след изстрела да търси тялото на елена. Винаги намираше животното, паднало на земята, около него — миризма на топла кръв, а в очите му — последни проблясъци на живота. Тогава тя клякаше на задните си крака, вдигаше глава и призивно виеше. Стопанинът й бързо идваше при нея, погалваше я по врата и тихо я хвалеше. Но това време отдавна е отминало, само че Флора не умееше да различава времената и беше малко объркана. Все й се струваше, че след гърмежа ще дойде при нея стопанинът и ще я погали по гърба…

Веднъж глутницата обкръжи стадо елени. Тогава се случи нещо, което Флора никога не бе виждала. Животните се скупчиха със задниците към скалите, зад тях стояха кошутите и малките елени. А едрите животни заплашително сведоха рога срещу глутницата. Флора се опита да пробие оградата и да отдели от стадото младо еленче, но един елен й пресече пътя и силният удар я събори встрани. Докато се вдигне, животното скочи върху нея с предните си копита и Флора едва се отърва.

Глутницата отстъпи пред общите усилия на едрите животни. За щастие след малко откриха следа от сръндак. Спуснаха се да го преследват. Сръндакът бягаше насам-натам из гората и с това губеше време. Отчаян, той прескочи потока и се спусна надолу из сечището. Имаше малка надежда да се скрие в гъстите храсти, но, преди да изчезне в тях, уморен се спря и огледа глутницата. Страхът му даде нови сили и отново се спусна да бяга. Глутницата го виждаше и тичаше след него без заобикаляне. Умореното животно все по-често се спираше, хълбоците му се издуваха като ковашки мехове. В един такъв момент Флора го задмина и свърна вдясно, останалите кучета-вълци се разделиха във верига и бързо животното бе затворено в смъртоносен обръч.

Като забеляза, че е обграден, сръндакът направи завой и се спусна към единственото място, където не се виждаше неприятел. Само че там го очакваше скрита зад дебело дърво Флора. В най-подходящия момент кучката скочи върху него и заби острите си зъби в шията му. Скоро от животното останаха само едрите кости, оглозганата глава и парчета кожа.

Една есенна привечер елените ревяха много силно по планинските поляни. Изведнъж от дола се чу гръм. Флора си спомни за своя стопанин. За миг много случки прелетяха в подсъзнанието на животното. И докато ехото от изстрела заглъхне над долината, кучката поведе глутницата. След малко те откриха следата. Флора се спусна нагоре, после надолу по стъпките на елена, определи посоката на бягството и поведе кучетата-вълци нагоре към билото. Бързо догониха раненото животно. Преди да го доближат, то само падна сред младата смърчова горичка. В корема му зееше голяма рана. От топлата кръв се вдигаше бяла пара.

Глутницата се спря пред едрото тяло. Флора бързо прецени силите на двете страни. Миг след това тя скочи върху животното и захапа дебелата му шия. Еленът се опита да надигне глава, но Флора успя да захапе артерията му. Едрия елен ритна няколко пъти с крака и бавно се отпусна сред локва кръв.

Кучетата стояха, готови да се хвърлят върху тялото на животното. Но с Флора се случи нещо, неразбираемо за младите кучета-вълци. Кучката отново изпадна в плен на навика и на спомените от миналото. Може би стопанинът й след малко ще дойде и ще я погали по гърба. Не, не бива да позволи младите да разкъсват тялото. Стопанинът винаги разделяше плячката пръв. Такива мисли минаха през ума на вярното куче… А навикът от миналото бе станал втора природа…

Кучетата-вълци не закъсняха да се хвърлят върху тялото на елена, но майката остро изръмжа и ги прогони към края на младата смърчова гора. След това се върна при изстиващото тяло, седна на задните си лапи, вдигна глава и от гърлото и се разнесе вой, смразяващ кръвта на всичко живо. Всичко се спотайва в леговището си. Само едно същество не се страхува от вълчия вой, а това е човекът…

Този човек с пушка в ръка също върви по следата на елена и чува вълчия вой. Той бърза и след малко вижда своя елен, а до него — вълк. Бързо се прицелва, но ръката малко трепва преди да стреля, човекът се замисля защо вълкът не къса месото на елена, а стои до него и вие. После въпреки всичко натиска спусъка.

Тишината на гората отново е накъсана от ехото на изстрела. Флора подскача, но късно. Тя чувствува в гърдите си изгаряща болка. Пада за миг на земята и това може би я спасява от втория куршум, който минава над нея. С последни сили кучката избягва в малинака, където я очакват четирите кучета-вълци.

Ранената кучка повежда глутницата далече от човека. Но бързо силите й намаляват, тя се спира и поляга на земята. Младите кучета-вълци се скупчват около нея и тихо скимтят. Флора облизва раната си в долната част на гръдния кош и несигурно се изправя на крака. Но вече не тръгва първа, а най-едрото куче-вълк повежда глутницата. Неговото място се заема от брат му, а майката е в средата, между двете женски. Някак негласно се разбраха, че сега не бива да бягат нагоре към върха, а надолу, към потока. Бързо потънаха в най-гъстата част на дола. Ранената кучка легна в меката влажна кал, за да охлади изгарящата болка от дълбоката рана.

Нощта в дълбокия усоен дол е тъмна. Тук приглушено се чува ревът на елените. Животните сякаш си предават къси съобщения за случилото се на високата поляна или просто съобщаваха едно на друго, че са живи и здрави, а утре, щом притъмнее, отново ще се срещнат по своите поляни. Отнякъде с тъжен глас се обади бухал. Звездите несигурно блещукат между клоните на дърветата. Луната изплува бавно и тържествено по своя път сред примигващите звезди. Студената й светлина посребри листата на дърветата. А Флора продължаваше да лежи в рядката кал, близо до потока.

Тялото й изгаряше в температура, тя дишаше бързо и стенеше като човек. Кучетата-вълци лежаха по-нагоре, на сухото. Младият мъжкар, поел отговорността да предвожда глутницата, често повдигаше глава и се ослушваше.

Изминаха няколко тежки дни и нощи, през които Флора от време на време губеше съзнание. Като се посъвзе, видя до себе си едно женско и едно мъжко куче — пазеха я нейните деца. А точно пред муцунката й лежеше голям заек. Подуши го от всички страни, но все още нямаше сили да се храни. Едва след два дни, като й донесоха кърваво парче сърнешко месо, бавно започна да се храни. Постепенно изяде всичко, което й бяха донесли нейните кучета-вълци. Почувствува в жилите си силата на кръвта и се надигна. С треперещи, несигурни крака влезе в средата на потока, легна по корем и жадно започна да лочи студена вода.

Едва като се стъмни, кучката бавно излезе от водата и полека тръгна към подножието на Черни връх. Младите кучета-вълци се построиха около нея в редица, както я доведоха до потока. Стигнаха при старата бърлога в полунощ. Всяко куче-вълк се зае да копае леговище за себе си. Флора нямаше сили, отпусна се върху скалата и скоро заспа дълбок сън.

Най-едрото куче-вълк се надигна, обиколи леговищата на братята си, мина край майка си и се изкачи на високата скала. Огледа околността, вдигна глава към звездите и учудено спря поглед върху тънкия сърп на луната. Какво си мислеше в този момент кучето-вълк, никой не можеше да каже. Преди разсъмване небосводът се покри с тъмни облаци. Кучето-вълк отвори още повече учудените си очи, но не можа да проумее къде изчезнаха хилядите светлини и чудният сърп на луната.

Утрото изненада глутницата с първия сняг. Докъдето очите им виждаха, всичко побеля. Подножието на Черни връх придоби познатия им вид от миналата година.

Изминаха много дни и нощи, докато Флора се съвземе и отново тръгне на лов. През това време нейните кучета-вълци й носеха храна в изобилие. От своите братя по кръв те не се отличаваха никак, но много бяха научили и от добре дресираното домашно куче. В стремежа да вземе човекът беше дал много. Така беше по-леко за кучетата-вълци, но несравнимо по-тежко за останалите обитатели на дивата гора. Само животните в подножието на Черни връх сякаш се намираха под специална закрила. Там глутницата не ловуваше. Тя не докосваше и чужд лов, нито пък подхвърлена храна. Напразно горските поставяха около хранилките парчета месо, посипано със стрихнин. Напразно проверяваха капаните с остри железни скоби. Нито едно куче-вълк не се съблазни от леката плячка и не попадна в капана.

Зимата бавно слизаше към долините, а скалите под Черни връх бяха засипани от дебел сняг. В планината духаха силни ветрове и чупеха клоните на дърветата. През дългите нощи обикновено вятърът стихваше, затова пък студът сковаваше всичко в ледената си прегръдка. Дивите животни се пръснаха из гората, разделени на стада. Около хранилките настъпи спокойствие.

Горските учудено, но с известно облекчение въртяха глави и считаха, че глутницата е преминала в друга част на планината.

Но горските се лъжеха. В подножието на Черни връх не бяха настъпили никакви промени. Само Флора бе изпаднала в особено настроение. Лежеше по цял ден на скалата, откъдето бухалът вдигна малкото й, и от време на време набръчкваше влажния си нос.

През първите дни младите кучета-вълци се изкачваха при нея, но тя не им обръщаше внимание. А когато някое се опитваше да я подуши и близне по муцуната, тя злобно изръмжаваше и кучето-вълк предпочиташе да се върне при останалите.

Така преминаха няколко дни. Кучетата бяха гладни, но се страхуваха да тръгнат без майка си към хранилките, където толкова остро се усещаше миризмата на хора.

Те ловуваха по високите била на планината. Когато ловът им беше успешен, те се връщаха в бърлогата с високо вдигнати глави, а първото куче носеше в зъби голямо парче месо за майка си. Флора не бе болна, но младите кучета, верни на кръвта си, постоянно й носеха храна.

Като се върнаха една вечер в бърлогата, не я намериха на скалата. По следите й разбраха, че се е спуснала към долината. Първото куче-вълк остави месото и тръгна по следите на майка си. Следата пресичаше долината, после водеше през голямото сечище, нагоре към високия хребет. Тук снегът бе по-дълбок, а следата се губеше далече на север. Кучето-вълк седна на задните си лапи, вдигна глава и жално зави. След това се върна при брата и сестрите си. Те седяха около скалата, върху която бе оставено месото за майка им.

Първото куче дойде до тях и няколко пъти изскимтя. То съобщи на своя език на останалите какво е открило и захапа парчето месо. Четирите кучета бавно слязоха и всяко легна на мястото си.

В същото време Флора пресичаше вече третото било на планината. В кучешката памет се бе запазил споменът за дългите преходи, които правеха по това време на годината заедно със стареца.

По вечерното небе бавно изплува месечината. Около нея студено трепкаха хиляди звезди. Белият сняг по голото било отразяваше призрачната светлина и наоколо бе светло като в ранни зори. Кучката долови миризмата на дивеча. Тя внимателно определи посоката и се спусна нататък. Бързо откри разкъсаното тяло на сърна. Подуши следите и разбра, че преди нея тук се е гощавал рис.

Козината й настръхна. Рисът бе изял от сърната само задния бут, останалата част бе непокътната. Флора чувствуваше остър глад, стомахът й беше празен, но старият добър навик не й позволи да се докосне до месото.

В полунощ тя се спря над голямото сечище, оградено със стръмни скали. Намери си подходящо място до една скала, издълба си дупка в снега, легна в нея и заспа.

Събуди се на разсъмване. Няколко мига се вслушва в тишината на зимното утро. Не, денят не обещаваше нищо добро. Флора се изправи и започна да копае по-дълбока дупка в снега. След малко цялото й тяло се скри в ямата. Вятърът в короните на дърветата се усили и започна да носи облаци сняг. Скоро ямата, в която лежеше кучката, бе напълно затрупана. А дърветата се огъваха под напора на вятъра и замръзналите им клони се чупеха. От време на време вятърът с грохот изтръгваше от корен някое старо дърво. Развихри се снежна буря. Постепенно вятърът поутихна и заваля гъст лепкав сняг.

Флора лежеше в своята яма и трепереше от студ. Беше се свила на кълбо и търпеливо понасяше несгодите. Снегът натрупа по билото нов дебел пласт. Скалите наоколо заприличаха на бели купи сено. Чудно беше как при такъв студ и дълбок сняг в планината останаха живи толкова животни. Снежната буря трая с малки прекъсвания цяло денонощие. Едва на сутринта снеговалежът престана и вятърът напълно стихна. В планината отново се възцари тишина. Флора се измъкна от дълбокия сняг и продължи пътя си на север.

Кой знае как определяше посоката? Но така или иначе тя вървеше по най-късия път към определената цел, отвъд четвъртия хребет на планината.

Мина още един ден и Флора се спусна от последното било в широка заснежена долина. В тази част на планината грееше слънце, но лъчите му не топлеха. Само снегът ослепително блестеше и животното присвиваше очи.

Неочаквано две миризми я удариха в носа. Едната даваше надежда, че ще насити своя стомах, но от другата козината й настръхваше. След малко откри следата на сърна, преследвана от дива котка.

Флора беше в изгодно положение — тя можеше да разчита на доброто си обоняние и главно на вятъра, който духаше срещу нея. Вътрешностите я боляха от глад, очите й се наливаха с кръв.

В момента тя мисли само за стомаха си. За да живее, трябва да се храни…

Дълбокият сняг й пречи да тича, но кучката усеща по следата, че догонва сърната и дивата котка. И когато слънцето се наклони към залез, Флора забеляза преследвача, а пред него и сърната.

Двете животни стояха недалече от нея. Младият сръндак е потънал до шия в снега. От полуотворената му уста изскачат облаци бяла пара.

Едрият сивочер котарак стои малко встрани, но не гледа към жертвата си, а към приближаващото се куче. Флора не се спира пред неговата приведена за скок стойка. Тя се приближава бързо към двете животни, като внимава да не потъва много в снега. Спира се на три-четири скока от дивия котарак, който злобно съска към нея и размахва опашка.

Флора изръмжава и започва яростно да лае. Котаракът съска още по-силно и като извива гръб, навежда ниско глава.

Флора направи крачка напред, а котаракът отстъпи. Флора скача след него и котаракът пъргаво побягва, но щом кучката се спира, котаракът също застава наблизо.

Изморен до смърт, сръндакът вижда някаква надежда и прави последен опит да спаси живота си. Флора забелязва опита му за бягство и бързо го настига. Спира се наблизо, обръща глава към котарака и злостно ръмжи. Дивият котарак подвива опашка и навежда ниско глава — помирява се с предимството на по-силния…

Сръндакът изважда предните си крака от снега и се готви за скок. Флора безшумно се хвърля върху животното и забива острите си зъби в гърлото му. Сръндакът пада встрани и безпомощно започва да рита с крака. Кръвта му обагря снега, а Флора лакомо смуче кръвта от вената му.

Дивият котарак тихо и злобно съска, но не се помръдва от мястото си. Очите му светят с жълтеникав блясък, а устата му е хищно полуотворена. Но той няма смелост да нападне кучето, което вече стръвно поглъща парчета месо.

Над стихналата безучастна гора бавно се спуска ясна зимна нощ. Флора вече е сита, но не й се иска да се раздели с плячката си. Тя избира по-сочни парчета месо, бавно дъвче и дълго облизва муцуната си с окървавен език.

Дивият котарак се е свил на мястото си, продължава тихо да съска и изчаква. Изведнъж ситата кучка се спуска към него. Той побягва, а Флора упорито го преследва. Котаракът има по-къси крака и вече усеща, че кучката го настига. Неочаквано Той скача встрани и пропълзява в клоните на близката бреза. Вече в безопасност, котаракът се озъбва срещу кучката. Флора излайва няколко пъти, бавно се обръща и продължава своя път на север. Сега вече тя не мисли за остатъците от тялото на сръндака, пък дори и за нахалния котарак.

Преди да се разсъмне, Флора спря наблизо до горска колиба, засипана почти до стряхата със сняг. Потърси около нея следи, но нямаше нищо. Тя седна на задните си лапи, огледа се наоколо и като си отпочина, започна да дълбае в снега дълбоко леговище. Щом свърши, повъртя се из дупката, после изскочи навън и огледа още веднъж околността. Може би очакваше да види някъде наблизо своя стопанин. Беше свикнала да влиза заедно с него в колибата, като идваха по тези места.

Там той разпалваше огън, нахранваше я хубаво и едва тогава отваряше вратата и й показваше с ръка широката долина. Сега тя изскочи от леговището си и тръгна напосоки из дълбокия сняг. Тичаше бавно по дългия рид, след малко навлезе в млада смърчова гора, после обиколи квадратното сечище. Тук вече вървеше по-трудно и след нея оставаше широка бразда в дълбокия сняг.

На другия ден отново повтори обиколката си, а като се върна при колибата, не остана никак изненадана, че близо до издълбаното леговище видя едър сив вълк. Тя тихо изръмжа срещу него, но вълкът се приближи без страх до нея и подуши тялото й отвсякъде, а Флора захапа нахалника по гърба. В зъбите й остана снопче сива козина. Обаче вълкът и този път не се ядоса. Дори не личеше да се сърди.

Флора стоеше до него някак объркана. Беше свикнала с миризмата на друг вълк. Всяка година те се срещаха около колибата и тичаха заедно по високопланинските пасища. След няколко дни се връщаха, но колкото повече се приближаваха, вълкът изоставаше. Така Флора се връщаше при стопанина си сама и той въобще не виждаше бащата на кутретата, които после продаваше.

Сега обаче стопанинът го няма, а до нея стои силен, млад и непознат вълк. Никога досега не го е срещала по тези места, но в дъното на душата си е доволна. Вълкът се държи с нея свободно, приятелски, почти нищо не липсва, за да се спуснат заедно в луд бяг. Тя се затичва по рида, струва й се естествено, че вълкът тича след нея.

В средата на квадратното сечище Флора се спря. Вълкът се приближи до нея и тя го остави да я подуши. Докато младият вълк се упояваше от миризмата на тялото й, кучката стоеше нерешително. Изведнъж, спомнила си за нещо свое, тя отново захапа вълка за кожата на гърба. Сама не можеше да определи защо, но смътно усети, че не желае този млад вълк, и бързо се затича по следите си обратно към колибата. Вълкът я последва, догони я и още веднъж се опита да я спре. Флора се вслуша в тихото му, умолително скимтене. Споменът в главата й избледня, но в погледа й имаше мъка и злоба. Слабият спомен за стария другар предизвикваше у нея отвращение към този млад вълк, прекалено размекнат и неопитен в любовната игра.

С нейния другар, дето всяка година я очакваше по тези места, всичко беше по-друго. Флора вече не можеше да пресметне в колко двубои бе извоювал правото си да бъде само той с нея. А младият вълк ставаше все по-нетърпелив и умолително скимтеше около нея. Кучката злобно тракна със зъби и откъсна кожа от хълбока му. Но той не отвърна на ухапването и покорно тръгна след кучката с изплезен език. Беше уморен, но готов да я следва.

Само че като приближиха до колибата, около леговището на Флора стояха още три вълка. Сред тях кучката забеляза своя партньор. Тя веднага забрави за младия вълк, приближи се до едрия мъжкар и облиза високо вдигнатата му муцуна.

В този момент младият вълк злобно изръмжа и зави. Старият мъжкар обърна към него глава и отговори на ръмженето му. Но младият не отстъпи. Флора се дръпна встрани, другите два вълка също отстъпиха назад. Двамата съперници останаха един срещу друг с настръхнала козина и кръвясали очи.

Пръв нападна старият вълк. Той скочи върху младия, повали го с предните си лапи и го захапа за шията. Но младият вълк силно изпъна четирите си лапи и отхвърли съперника. Двата хищника отново застанаха един срещу друг, очите им светеха злобно, а в отворените муцуни лъщяха острите зъби.

Флора наблюдаваше двубоя, без да мърда от мястото си. Тя напрегнато следеше двата вълка, но се преструваше, че резултатът й е безразличен. Старият мъжкар разбра, че срещата няма да бъде лека и започна да обикаля съперника си в кръг. Той разчиташе на това, че младият вълк ще загуби самообладание и ще го нападне от неудобна позиция. Но младият не бързаше да напада, въртеше се бавно на място, за да бъде винаги с лице към съперника си. Тази игра продължи прекалено дълго и на наблюдателите им се стори, че старият вълк се страхува да нападне. Вече изглеждаше, че вълците са си разменили ролите. Младият придобиваше все по-голяма увереност, а старият, преживял не една битка и прогонил много съперници, вярваше в победата си и сега. Стори му се, че младият вълк вече не е така внимателен и скочи.

За първи път той се излъга. Младият хищник го захапа за шията още във въздуха, смъкна го под себе си и стисна здраво челюсти. За момент старият мъжкар почувствува, че силите го напускат. С отчаяно усилие той отблъсна съперника си и се изправи пак срещу него.

Този път обаче младият вълк стоеше срещу него със съзнанието на победител. Беше убеден, че е по-силен и че борбата за женската е спечелена.

Старият вълк започна бавно да отстъпва. За първи път в живота си той се изплаши и показа слабостта си пред своята вълчица. А тя очакваше, както винаги досега, той да излезе победител.

Младият хищник се спусна безжалостно подир него. Не му стигаше, че противникът му оставя женската и се изтегля, а искаше да го унижи. Старият вълк, веднъж огънал се, не издържа и побягна с подвита опашка. Едва тогава младият хищник се спря доволен от себе си, седна на задните си лапи, вдигна глава и започна да вие.

Двата вълка подвиха опашки, обърнаха се и тръгнаха по следите на стария вълк. Може би съчувствуваха на победения или просто разбраха, че няма какво да правят повече тук.

Гората погълна вледеняващия кръвта вълчи вой. Младият мъжкар се надигна и бавно тръгна към Флора. Тя седеше все така на задните си лапи и гледаше унесено пред себе си. За какво ли мислеше кучката в този момент. Двата вълка се върнаха при младия победител, подушиха тялото му и в знак на уважение облизаха раболепно муцуната му. Младият вълк, доволен от признанието, тихо, почти приятелски изръмжа. Но после отново насочи вниманието си към Флора, приближи се до нея и подуши муцуната й. Кучката потръпна, козината и настръхна. Вълкът отново изскимтя нежно и я подуши. Флора извъртя задницата си към него. Младият вълк още веднъж се огледа. Не, старият мъжкар бе потънал в гората. Той обърна глава към Флора, лизна я зад ушите и направи няколко кръга около нея. След това я изгледа дълго и се впусна в бяг по стръмния рид. Този път Флора послушно го последва…

От деня, в който кучката напусна глутницата, слънцето изгря много пъти над Черни връх. Младите кучета-вълци свикнаха да се грижат сами за себе си. Ловуваха из просторните гори — разбира се, не винаги успешно. Но надолу към хранилките не слизаха. Дълбокият сняг в планината им беше съюзник. От глад не страдаха, а зимните студове понасяха леко.

Неочаквано в едно ранно утро Флора се върна при тях. Младите кучета-вълци изразиха радостта си с възбуден вой. Глутницата отново бе в пълен състав. Тя престана да вилнее само по хребетите и да прочиства стадата от слабите и болни животни.

Горските служители изпаднаха в паника. Глутницата се бе върнала! … А когато своеволията на вълците не престанаха и през втората седмица, директорът на стопанството нареди да се организира хайка. Жените в селото започнаха да навързват пъстроцветни панделки на дълги конопени въжета. На дълги вретена намотаха няколко хиляди метра от тях. А горските проследиха следите на хищниците. Флора водеше всяка нощ кучетата-вълци долу при хранилките като в собствени кошари. Не минаваше ден, без да се намерят костите на едро животно, оглозгани от вълците. При това бъдещата майка избираше здрави животни с много месо. Хубаво беше само това, че кучката не позволяваше на кучетата-вълци да удушват повече от това, което им бе необходимо, за да се наситят. Но въпреки това вредите бяха големи и горските служители с право вземаха мерки.

Вече бяха изпробвали всичко: отровено месо, умело прикрити капани, но всичко беше напразно. Вълчите следи отдалече обикаляха разхвърляното около хранилките месо и продължаваха да унищожават дивеча. Последната надежда на директора бе в масовата хайка с разпъване на дълги пъстроцветни въжета в непристъпни места. Когато всичко беше готово и следите показваха, че вълците се прибират някъде в скалите под Черни връх, главният инженер запозна всички ловци с плана на акцията.

Всеки участък бе изпратил по трима ловци с модерни пушки. От дирекцията излязоха осем ловци, а шефът на участъка доведе две кучета. Едното беше едро и бяло, а второто по-дребно, пъстро и темпераментно.

Ловците предварително знаеха своите места. Всички настъпваха дисциплинирано, спазвайки нарежданията на главния инженер. Раздвижиха се редиците на гончиите, заопъваха се пъстроцветните въжета и бавно образуваха кръг около подножието на върха. Старите горски служители знаеха, че вълкът никога не преминава през предмети с миризмата на човека. Те очакваха, че щом види въжетата, ще побегне успоредно с тях, за да намери пролука. А такива отвори бяха оставени там, където хищниците обикновено минаваха на път за лов. На удобни места около тях вече стояха стрелците.

Раздвижването на гоначите започна още в три часа. За по-голяма сигурност след тях вървяха стрелци — ако вълците побягнат в обратна посока, да нямат никакъв шанс за промъкване.

Смъртоносният кръг се затваряше точно според плана. Движението на отделните групи се координираше с помощта на две радиостанции. Шефът на участъка с кучетата си вървеше заедно с гоначите. Трудно се придвижваха хората из дълбокия сняг, не беше по-леко и за кучетата. Но щом се приближиха към подножието на върха, кучетата уловиха необикновено остра дразнеща миризма. Бързо се спуснаха напред и със злостен лай оповестиха началото на нападението.

Глутницата на Флора се вдигна под тревога. Старата кучка се изкачи на скалата над бърлогата и огледа тревожно белите склонове на планината. След нея се изкачиха четирите кучета-вълци. По големина те вече надминаваха майка си. Спряха се едно до друго и ловяха опасните звуци и миризми, носени от вятъра. Флора почувствува болка в старата рана. Само че инстинктивно разбра, че сега се касае за живота на всички. Отдавна искаше да изведе от този район глутницата, но все отлагаше, а сега може би ще бъде късно…

Най-едрият мъжкар застана до майка си и вдигна глава по-високо от нея. Но преди да поведе глутницата, той погледна кучката в очите, огледа брата и сестрите си с дълъг изпитателен поглед и се спусна надолу. Останалите го последваха. Всяко едно от тях знаеше какво трябва да прави. Спуснаха се в редица срещу веригата на гоначите. Отпред тичаше най-едрият мъжкар, по средата беше Флора с двете женски и редицата затваряше второто мъжко куче-вълк. Обиколиха скалите и се спряха така, че кучетата на хайката да ги усещат. Само Флора се отклони и остана да лежи близо до следите.

Първо по следата се зададе бялото едро куче. Флора изчака да я забележи и побягна пред него към клопката, образувана от нейните кучета зад скалите. Бялото куче забеляза вълка и още по-яростно залая, като стремглаво се спусна по него. Пъстрото куче тичаше малко след него, кучетата-вълци пропуснаха край себе си едрото бяло куче и щом премина обсадната линия и пъстрият бастард, двете женски се спуснаха след него. По белия чувач се спуснаха двете по-едри кучета-вълци. Вече го настигаха, а в това време пъстрото куче изквича пронизително. Една от кучките-вълци бързо прегриза вратната му артерия.

Бялото куче се опита да се брани, но това не трая дълго и скоро то падна върху снега. Двете женски го бяха захапали за задните крака, едното мъжко го бе възседнало, а Флора бе захапала шията му малко над широките гърди.

Гоначите намериха двете кучета застинали и снега около тях опръскан с кръв. Кучетата-вълци бягаха далече, към другия край на скалите. Водеше пак едрият мъжкар. Чувствуваха се вече в безопасност, но изведнъж мъжкото куче се спря и изскимтя нерешително. Пред него, поклащано от вятъра, висеше опънато въже с множество пъстроцветни панделки. Останалите също се спряха и започнаха да се движат на-сам-натам покрай въжето. Само Флора се приближи до него, помириса панделките, долови миризмата на човека, но това не я разтревожи. Върна се при кучетата-вълци, близна всяко по муцуната и с висок скок прескочи въжето. Спря се от другата страна, няколко пъти призивно изскимтя, сякаш ги викаше навън от бърлогата, и нейните кучета-вълци едно след друго прескочиха страшната преграда…

По-нататък глутницата поведе Флора. Местността й беше добре позната, тя ловко се измъкна от засадите на стрелците и се скри с глутницата в дълбокия усоен дол. А ловците дълго претърсваха околността на Черни връх, но без резултат. Те не знаеха, че имат работа с потомци от кучката на стария Валах…

Студената зима все още вилнееше в планината, денят се увеличаваше, но снегът не преставаше да се сипе като от брашнен чувал над високите планински върхове. Глутницата продължаваше да свирепствува из долините и около хранилките. В дълбокия сняг ловуването не бе особено трудно.

След преживяната опасност в подножието на Черни връх Флора заведе глутницата в околността на полянката, където миналата година улови глухаря. През тази зима броят на повалените дървета се бе увеличил. Кучетата-вълци издълбаха леговищата си в корените им и направиха коридори в дълбокия сняг. Мястото не беше толкова безопасно, както в скалите, но тук по това време също не можеше да стъпи човешки крак. Лошото беше, че недалеч от скривалището им шумеше потокът и той пречеше да се чуват другите по-опасни шумове в гората.

Животните се бяха изтеглили в долините около Хранилките. Леговището на глутницата сега беше по-близо до тях. Само че Флора откри около хранилките следи от рисове и няколко пъти намери задушени диви животни. Старата кучка смътно предчувствуваше нова опасност, а коремът й отново провисна. Беше й трудно да бяга из дълбокия сняг наравно с младите кучета-вълци. Но младите се приспособиха и след всеки успешен лов оставаха да пренощуват някъде на открито в гората. Флора все още не им позволяваше да ловуват в околностите на Черни връх, а разширяваше обхвата на нощните набези из непознати краища на планината.

Един пролетен ден кучката почувствува необходимост от сигурна бърлога и поведе глутницата обратно към подножието на върха. Между скалите се бе натрупал толкова много сняг, че човек не би могъл така лесно да премине. Освен това ловците бяха убедени, че са прогонили глутницата от скалите и търсеха бърлогата по следите, оставяни в планината.

Денят на новото раждане наближаваше и старата кучка си издълба удобно леговище. Бърлогата бе по-плитка от миналогодишната, но суха и топла. Флора я застла с козина от корема и бутовете си, запуши входа със сняг, и, свита на кълбо, зачака трудния час…

По това време глутницата плати данък за своето съществуване с живота на едно от женските кучета-вълци. През един мрачен следобед, като се приближиха до хранилката и подгониха животните, женската прекалено се увлече в стремежа да отклони едра кошута от стадото. Неочаквано изтрещя изстрел… Кучетата-вълци и подгонените животни се разбягаха на всички страни. Хищниците се събраха в подножието на върха, но един от тях липсваше.

Усетила, че нещо не е в ред, Флора проби отвора и излезе навън. Огледа глутницата и тихо изръмжа. Трите кучета-вълци подвиха опашки и едно след друго влязоха в своята обща бърлога. Кучката остана сама навън. Кой знае какви мисли минаваха през кучешкия й мозък. Може би си спомняше за първата загуба. Може би майчиното сърце се свиваше от болка или просто искаше да бъде сама…

На разсъмване кучетата-вълци бяха събудени от злостния лай на майка си. Изскочиха от леговището си, готови за борба.

На площадката пред бърлогата се разиграваше сцена, подобна на миналогодишната. Кръвожадният рис, който убиваше повече дивеч, отколкото бе му необходимо, за да се насити, случайно бе стигнал до бърлогата на глутницата. Със слабото си обоняние не беше подушил леговището, но чул учестеното дишане на Флора. По всяка вероятност беше гладен и затова скочи от скалата, но кучката отскочи и бързо му пресече пътя за бягство. Едва тогава вдигна тревога.

Рисът би се справил леко с натежалата кучка, но като видя трите вълка, направи отчаян скок нагоре и със здравите си нокти се улови за корените на старото дърво. Бързо пропълзя в короната му и показа острите си зъби.

Кучетата-вълци обиколиха от другата страна на скалата, изкачиха се под дървото и клекнаха на задните си лапи. Флора ги последва, вперила очи в жестокия хищник. Този път беше сигурна, че той ще плати с живота си за промените, настъпили в нейния живот, и за добрия й стопанин.

Но нейният час наближи и когато небето порозовя, тя тихо напусна скалата. Върна се в своята бърлога, легна свита на кълбо и зачака…

С изгрева на пролетното слънце край скалата пролетя сврака и със своето „реч-рееч-рееч“ побърза да съобщи из цялата планина за предстоящата среща между вечните неприятели.

Старата кучка се свиваше в тъмната бърлога от болезнени пристъпи. Вече не мислеше за риса и за трите кучета-вълци. Заливана на вълни от топлина и остри болки, тя едва усещаше между краката си телата на мъничките вълчета. Флора не знаеше колко време е траяло раждането, но когато се съвзе, навън бе тъмна нощ.

Бързо започна да облизва телцата на петте вълчета и едно след друго ги притискаше с лапи към топлия си корем. Скоро тя почувствува как едно след друго малките слепи вълчета захапват цицките й и лакомо сучат. Заля я топла вълна, старата кучка отпусна глава и остави малките си да лежат спокойно върху топлия й корем.

А горе на скалата трите кучета-вълци търпеливо дебнеха риса, забил здравите си нокти в клоните на дървото. Нощта премина, настъпи нов ден и пак настъпи нощ, а след нея трети ден. Флора лежеше в топлата бърлога с малките си. Всеки ден старателно облизваше коремчетата им и вече ги различаваше по миризмата едно от друго. Само смътно си спомняше за риса и за трите кучета-вълци, но не напусна малките си. Изведнъж тя дочу фученето на хищника и острия лай на кучетата-вълци. След малко шумовете отвън се смесиха в диво ръмжене. Тогава вече Флора не издържа, изправи се, блъсна снега от отвора и излезе навън. Примигна срещу дневната светлина и още преди да свикне с нея, ушите й подсказаха какво става горе на скалата. Успокоена, тя бавно се изкачи там. Трите кучета-вълци бяха живи и здрави. Рисът лежеше в краката им и тялото му потръпваше.

Кучката вдигна високо глава и се приближи до своите деца. Тя беше доволна, че те отмъстиха за стария Валах, който никога през живота си не й беше причинил болка. Спря се между младите хищници, облиза поред муцуните им и седна на задните си лапи. Над планината се разнесе вълчи вой. Двете кучета-вълци стояха малко встрани от тялото на риса и пригласяха на старата кучка с тихо ръмжене.

Едрият стар рис лежеше мъртъв в краката на кучетата-вълци. Снегът около него бе обагрен от топлата му кръв. А Флора възвестяваше на цялата планина за победата на своята глутница и за тържеството на вълчата кръв…

Напълно съм съгласен :cheers:
Аз я имам и съм я прочел-просто си заслужава :cheers: