Случки от чобанския живот

[Калоян]

Браво Mad. Та ти си имала поетични наклонности  . Ще ви разправя и аз невга някоя моя история от Рила планина.

[Mad Max]

  Ееей, тия като бяха мънечки и заедно, четиримата, не пропускаха ден дето да не ме изкарат от кожата ми. Струма, Тунджа, Бурката и Ураган. Вдигаха всичко на главите си. Единият ден ми сядат метлата, на другия ми разпердушинят вълнените чорапи, дето съм си простряла, все нещо ще разсипят - манджа, кофа със зоб.. Или тъкмо заспят агнетата и те ги подгонят, на игра все ги караше.. А когато съвсем нямаха какво да правят и вече бяха изредили всички бели, които е можело да се сетят на територията около кошарата - отиваха да лаят по Медо и Въчо. И все така ги правеха бъркотиите, че не можех да ги хвана на момента, та да им отпера по един бой. Дебнеха ме къде отивам и с каква задача и знаеха колко ще се забавя ако отида да побивам конете, или да ги поя; ако отивам да посрещам бай Георги; ако отивам да нося зоб и т.н. Бяха ми прочели програмата и си гледаха кефа както само те си знаят - волни и щастливи, господари на селото..
  Изпращам си Георги и слагам вода на огъня да ври, та да забъркам качамака на кучетата за вечерта, да може да се сгъстява цял ден и да изстива, да не им попарвам гърлата като се върнат. И докато ври водата, отивам да побия Пена с малкото, Мърчо и Черньо да си пасат. Заведа ги на чешмата, напоя ги с вода и ги закарам на място дето съм го намислила още от предния ден. Тъкмо ги връзвам и тръгвам към центъра на селото /а то така е разположено - цялото село на деретата на две реки, между тях центъра, а чак след второто дере, като го изкачиш на края на селото е Седефчевата кошара, последна, най-нависоко, гледа към селото/ и чувам ужасен вой : "Кввиииииииииик! Квииииик! Ауууууууу!".. Затичах се аз, ще ми се откъснат краката - да стигна поне центъра, та да видя какво е станало, а квичането не секва. Стигам и какво да видя - Струма търчи на горе по баира, хванала гората и крещи та се къса.. Брех да му се не види  сега пък какво е станало?
  Отивам на кошарата, гледам ги останалите трима едни се снижили - по-ниски от тревата са станали, не смеят да мръднат. Въобще не доближават до мене. Гледат едно виновно - да ти се скъса сърцето. Гласът на Струма продължава да се чува как се отдалечава все по-бързо.. В тоя момент ми текна на мене - обръщам се към огъня и гледам едната тенекия с водата - обърната на земята и празна, поглеждам ги другите - по-кротки от ангели.
  "А сега да се научите на ред! С ваще гяволии обърнахте селото!" и си продължих работата..
...
  Вечерта Струма идва да яде - по едно и също време им слагам. Гледам я - целият й гръб без кожа, един розов, попарен и кожата готова да се отлющи всеки момент. Ужасна гледка беше. Тогава се научи да пази себе си, в последствие и другите около себе си. Всеки който дойде и я следи нея къде е - взима им страха на хората от раз.
...
  Сега раната заздравя, остана само едно голо място колкото дланта ми от дясната страна на пояса й, да ни напомня за щуротиите й. 
...
  С мен пък почнаха да се шегуват..  Като разкажа тая случка и все подхвърлят:
- Аха.. Кой те знае - ядосала те е и си й одрала кожата.. Даже вече си представяме с голи ръце си я смъквала..
  Или :
- Да бе.. Заляла се кучката сама. Чувай Станчо! Нещо ти е кипнало та си й ливнала тенекията с врялата гора отгоре й..
  И ми се смеят с глас като се вържа и като зарипам..

[Mad Max]

  Мина нова година и някакъв празник беше, ама точно какъв не си спомням. То като е празник се разбираше по това, че жива душа не се мяркаше из селото, а оная вечер доразбрах и от начина, по който светеше града, че почти до там ми се наложи да обикалям..
  Пресен новобранец съм и пак сме си тримата от запаса - аз, козаря и бой Джордж. Нали е зима, рано се стъмва и свие един студ.. Та къс е деня, а работата много и до късно все обикаляш - все някъде някой проблейва, забравил си да погледнеш нечие гърло празно ли е, пълно ли е.. Овца се агни, коза вреска.. Търчиш като изоглавен от кошара на кошара. Ръцете ти до лактите омазани в кръв и плацента - кучета ги ближат и продължаваш. После сбираш дърва, цепиш, вкарваш, гориш, пак по кошарите.. Старите те гледат, че се оправяш някак, накъркат се кой с вино, кой с ракия да се сгреят и легнат си по местата, на топло, съвсем забравили задълженията си.. Спиш къде свариш - я на пейка, я в саята - подпрял се на някоя хранилка, по някое време те настъпи някоя овца, или коза, или те бутне някое куче и ставаш като попарен, все едно току що са били тревога. Сякаш нещо си тръгнал да правиш и си забравил.. Едно ти е мешано в главата - задачи, мисли, търчане.. Умората също казва нейната дума, но нямаш време да спираш. Спреш ли - заспиваш и всичко ти се разбърква, таман си му хванал цаката..
  Дни наред, месец, два, откак пристигнах - такова безсъние и газ до ламарината..
  От метенето на тая кошара - овчарската, не си усещах нито краката, нито ръцете, ни врат, ни чудо. Пък и овлажни ли се гюбрето през нощта почва да тежи, едва се вдига с греблото. Кошарата всеки ден се мете, пропуснеш ли и те като дойдат нагазят старото, изходят ново и после трябва с вила да отлепяш пластовете.. Добре, че Сидер и бай Фильо /баща им/ бяха покрили по-голямата част от пода на саята с тухли, та стигнеш ли до тях, някак по-лесно ставаше и му се виждаше вече края..
...
  Общо взето така ми минаваше деня: Събуждам се някъде пет часа. Тръгвам да оглеждам овце, кози - ако има родилки, подойвам им малките на място, отделям ги някъде да не се мешат със стадото. Връщам се. Цепя дърва, паля огън, топля боба да се закусва. Закуска, обяд, вечеря - боб. И за разнообразие пак боб. И трета световна да избухнеше ние пак щяхме да си пасем овцете там някъде и да мааме боб до скъсване.. Даже когато имахме нещо различно пак си правехме боб, та да не отвикваме - таман сме му свикнали. Георги умира за боб, на Венци /козаря/ му беше все едно що ще яде, важното е да се е напил. А на мене ми беше най-лесно да готвя боб, понеже това е манджа дето сама се прави, а толкова време за изхранването на двукраките не можех да отделям. И тъй, да си дойда на думата.. 
  После накарвам овцете в горната кошара и почвам да им зареждам сено и зоб по хранилките. Първо са тръните и бодилите дето ти се набиват навсякъде – и да си тупаш дрехиоте, не можеш всичко да отупаш все някъде нещо остава. Но карай, свиква им се, пък и нямаш толкова време за себе си да отделяш.. После са кофите със зобта - ако случайно някой не се дозабил по дланите ти, то от тежестта сега на вдигане на чували и разнасяне на кофи да я досвърши. Като екстра идват бълхите. Кучетата с фронт лайн, а по тебе хоро играят. На тях също се свиква. В началото ги трепех, после спрях, а накрая им омръзнах и спряха да ме ядат..
  Оправяне на конете, кончета ако има.. Приготвяне на качамака. Подойване на малките..
  Следва два, три часа метене – къща, кошара. Време за размисъл. Облагородяване на нрава му викам. Като те е бяс – отивай да метеш, да видиш как минава.. Пак зареждане на животни, пак подойване, поене, готвене на манджа.. Ако някой е направил някоя беля да я поправиш.. Дърва да докараш, да нацепиш за вечерта..
  И ето ти, вече се стъмва. Почваш кучета да храниш. Чуваш клумбите отдалече се задават – зареждаш хранилките на овцете и отиваш да посрещаш колегата.
...
  Него ден всичко беше минало спокойно при мене и Георги. Тъкмо се зарадвах, че ще се просна да се наспя по от ранко и гледам на отсрещния баир към двайсетина кози се задават.. Ни козар, ни кучета.. Тръгнах аз натам – помислих, че му се е ярила коза на пасището та носи ярета на пиения си акъл, та за туй са пръснати козите и кой го знае къде криволичи след тях. По едно време се задават още към педесе броя и ей го нашия отзад. Ръцете му – празни. Едва го държат краката, все едно е смъртно ранен и от бой си дохожда..
- Къде са козите бре?
- Рррршшш иуш яссши.. - с невероятно усилие се търкулиха няколко нечленоразделни звука от устата му.
- А кучетата?? – направо пребледнях.. Все едно с ченгел му вадех думите от гърлото..
- Ссс нихь. – и си продължи по пътя към кошарата.
  Останала в недоумение го проследих как едва нацели вратата на къщурката си и се сгромоли на земята, без изобщо да помръдне. Уверих се, че няма да се изправи и все пак, че още диша, грабнах му тоягата от ръката, извиках на Георги докато катерих нагоре да проверява за агнета и тръгнах в посоката от която го видях да се прибира.
  Докато вървя вече се мръкна. Добре че поне небето беше ясно и имаше месечина, та да ми свети. Бях тръгнала без нищо, даже и нож не си взех.. После ми текна, че можеше и звънец да взема – бяхме ходили със Сидер да търсим двайсетина кози веднъж, та той беше взел звънец, белким ако го чуят да се обадят, че те са си малко гяволи. Крият се, легнат някъде и мълчат.
  По едно време гледам пред мен някаква шарена сянка, налегнала нещо и шава.. Мечо, яде някаква умряла коза от тия Венцевите. Зарязах го аз и продължих. Той знае да се прибере по-добре от мене. Малко по нататък, гледам едно яре – годинак, окачено на едно дърво с пригризан гръклян. Пак от Венцевите. Докато го оглеждах и Канджа дотърча при мене и се разлая зачестено през еднакви интервали.. Искаше да ме откара при тея къде са се изплашили и са се скрили. Последвах я, а те като ме видяха и тръгнаха към мен като малки деца. И без да ги карам до селото така си вървяха по мене. И понеже все се обръщам назад да се уверя, че са там и го гледам града как свети. По едно време изгърмяха и пиратки. Значи, че някакъв празник беше, но хич не ми беше до там да го мисля какъв..
  Накарах ги и им затворих портата. Гривчо се беше прибрал с първите, сигурно аз не съм го видяла в тревогата си. Канджа дойде с мен, а Мечо го знаех къде е. Георги не си беше легнал още – чакаше ме да вечеряме и да му разкажа какво се е случило..
- Иииии.. Не е арно туй. Я до сега жертва не съм давал, ама тиa кози – Венци не мож да ги пасе и те гладуват.. Абре накарай ги у дерето па ги запри като мъж бре! А той ни може да им викнe, ни да ги сопре.. И те се пръскаaт.. Та кучетата се чудaт с кои и наде да fанат.. Па и той не си рани кучетата..
- Ти щото много ги храниш..
- Уморен съм ма, Крисо.. Барем през деньо им метам леб и ги мамя яа.. Ти мен не мой ме учи как да си работам..
- Уморен за вино..
  Последва мълчание. Няколко искри. Пак тишина. Преглътна ми капака и продължи.
- Лошо е с тия вълци по туй време. Тъй не се гледа стока. Ама кой ке ти ойде тука, кози да пасе.. Та и неговото се смета на работа.. Две кози са му изели викаш?
- Две. Едната беше качена на чатала на едно дърво. Ама вълци не видях.
- Е как ке ги видиш – те там тебе чекат.. Сигур и те са се заблажили. Утре от зарана требе да видиш там ли са сите, не са ле.. Не че ке разбереш ти, ама.. Поразпитай Венци отдалеко.. – и се пресегна за люта чушка, към боба..
- Има едни хич не мога да ги разбера – като еднакви са ми. От тях и да откраднат няма да разбера..
- Тъй, тъй..Той за туй се е и донапил. Добре, че е мойта Канджа с тия кози, че иначе и тех немаше да найдеш! Тъй да знаеш!
  После всеки се умисли, Георги се просна след като се наяде. А аз тръгнах да раздигам масата. Пак се сетих, че е някакъв празник и че съм забравила да питам какъв. Не че беше важно..
  Тъкмо си тръгвам и аз към стаята и чувам овца блее. Агни се. Кръгом и в саята.

[dandi]

Обади се една сутрин бай Диньо в 5.30,още като видях че той звъни по това време разбрах ,че нещо се е случило на овчарника.
 -Дънди,вдигай Кольо да става,нощес нахраних мечката.
Събудих мъжа ми и той веднага тръгна към мандрата.Тръгнах и аз.Отдалече слушаме Мечкул лае,ту приближава гласа му ,ту се отдалечава....
 Разказа ни бай Диньо как дошла мечката към 3 часа и той станал да помага на Мечкул да я гонят,защото Мечкул тогава беше на 3 години,Ваклин на бай Диньо на година,Шабан(нашия) на 8 месеца и едно женско кутре имахме-Кипра на 6 месеца.
Та 1 куче с три кутрета срещу мечката.И беше ги преценила че немогат да я спрат.Скочила през оградата,грабнала една овца и тръгнала да я влачи към гората.Мечкул в нея,мъчи се да оттърве овцата сам,кутретата зад него лаят.На няколко пъти Мечкул се е опитвал да захапе мечката в гръб(по думите на бай Диньо) и тя вика като остави овцата и като тръгна към него и той бяга,пази се,ще го отрепе иначе.Тръгне пак мечката към овцата и кучето пак в нея.И мечката като загребе с предната лапа от земята камъни,клони и каквото и попадне,с такава сила ги хвърля към кучетата,че като удари някой камък в смърчовете все едно бомба гърми.
 -Мъчи се Мечкул до последно да оттърве овцата,ама е сам,нищо не може да стори.Кутретата са малки още за тая работа,лаят ама тяхното си е детска работа.Ако не тая вечер,утре пак ще дойде мечката.Нахраниш ли я веднъж трудно е да я прогониш-рече бай Диньо
 Вечерта тъкмо си влизат овцете в кошарата и предните се сплашиха и назад в другите овце се бутат.Ей ти я мечката,а още не се е мръкнало.Затичаха се мъжа ми и бай Диньо,кучетата и те,а тя мъкне едно шиле и пак същата песен,мъчи се Мечкул да  оттърве овцата,тя мъкне той отзад скача на мечката.Тя остави шилето и тръгне срещу него,той се пази.Тя пак тръгне към шилето той пак в нея,мъчи да я захапе,белким остави шилето.Викат и бай Диньо и мъжа ми да я плашат и помагат на Мечкул,ама нищо не помага.Гледаш го кучето как дава всичко,как не пести сили,но само куче с/у мечка.Скриха се в гората-мечката влачи шилето и кучетата по нея.Чува се как хвърчат камъни клони,трещи,куче изпищи....сигурно умерено с нещо дето е забрала мечката с предните лапи и е хвърлила назад.
 И това започна да се повтаря всяка нощ.Беше късна есен имаше още 4-5 дни до края на пашуването,но щеше да е зорно през нощите.
 Мечкул прегракна ,отслабна за 2-3 дни,посърна.Бай Диньо и мъжа ми почти не спяха,аз също.Нощем ходих на мандрата,през деня готвех в къщи,като не спят поне да ядат.
 Една нощ пак борба,пак се бореха кучетата да оттърват поредната жертва,изпищя едно от кутретата яко.Кипра.Много смела беше тя и много корава за възраста си,но това се оказа погубно за нея.Намерихме я на сутринта до кошарата,едва дишаше.От устата,ноздрите,ушите кръв и беше текло.Заминаваше си.Видяла и беше сметката мечката.
 Следващата нощ изпищя и друго кутре.Изтръпнах ,Шабан.Побягнал беше ,на другата мандра,където бяха овцете като ги дояхапреди да дойдат край село.Чухме че там лае,отсреща.Прибра се на сутринта,но вечерта пак скачаше на мечката колкото може едно кутре ,заедно с баща си Мечкул.
 Дойде и денят в който трябваше всеки да си прибере овцете.Мъжа ми отиде с бай Диньо да го проводи до неговото село с по голямата част от стадото,аз останах  с нашите(на нашто село).Забелязах че Мечкул не е наоколо и почнах да го викам.Появи се той ама едва ходи,потъмнял един.Реши да полегне,тръгне на ляво,изквичи па пак се изправи,после на другата страна -същата история,имах чувството ,че целия е начукан.Бая попара беше ял от мечката.Цял ден не ходеше,а се влачеше след овцете.Последната нощ при посещението на мечката,овцете бяха избили оградадата,имаше една намачкана и една със счупен крак.Но мечката не бе успяла да вземе поредната жертва.Мечкул пак се бе борил да я прогони,но какво му се бе случило?Само той си знаеше.Предишния ден изглеждаше добре.
Месец след като прибрахме овцете в къщи,започна да ляга и става без да издава звук предизвикан от болка.


МЕЧКУЛ

[Ina]

  А какво стана с мечката? Как се отказа да идва за още?

[dandi]

А какво стана с мечката? Как се отказа да идва за още?

Прибрахме овцете в село и тя се премести в съседно село.И там направи много поразии.Зимата сигурно е легнала да спи,но напролет не се върна.Не знам какво е станало с нея.

[dandi]

 Като малка всяко лято бях карачарче(подкарвах овцете за доене) в АПК-то на заплата.Едно лято на едни колеги дето овчарника им беше близо до нашия започнаха да им изчезват овце от обора нощем.Вратата потрошена,знаеше се че в района има мечка която прави пакост,но бригадира каза че ако не намерят доказателство,че мечка ги е изяла ще ги плащат.Отровили им бяха кучетата това лято ловците,как да докажат.Търсиха наоколо кожи(щото мечката смъква кожите и не ги яде ама нищо.Оплакали се бяха на председателя на АПК-то и той един ден взел че домъкнал граничари с кучета(немски овчарки) да душат наоколо и да покажат следа някаква.Ама тия кучета обучени за друго,ни мечка са виждали,ни има какво да душат та да търсят,нито пък това им е рабатата.
 -Ето виждате ли,нищо не намериха кучетата.Как ще намерят като сте ги заклали и изяли.Ще ги плащате?-рече брегадира.
А бяха 10-тина бройки вече,и щяха да им спрат заплатите.
 Имаше един старец бай Васил,овчар беше дълги години,но се беше отказал защото вече не можеше да следва овцете.Имаше и едно старо куче на двора и то като него старо-Арапа,прочут мечкар е било на младини.
На единия колега му дошло на ум за него
 -Да идем до бай Васил да хванем Арапа,той не чува вече,ама носа му е нос.
През ноща пак им беше липсала овца и те на сутринта право у бай Васил.Разказали му те защо са отишли и той им дал Арапа.
Още с пускането на овчарника и кучето хванало мечата следа.По следата и в един честок(гъста гора) на 300 метра от овчарника намерило къде влачи овцете мечката,кожите там като на склад.
Отърва Арапа колегите от плащането,дадоха 2 овце на бай Васил и го взеха,макар и стар.Взеха още 2 кучета двама братя много серт от един друг колега,Кемал и Киро.И спря да мъкне мечката овце от стадото им

[Ina]

Странно нещо е това природата.
Интересно ми е как се плаши мечка от кучетата? С един замах ще ги натроши, пък се плаши. Някой има ли идея защо е така?

[Mad Max]

Мечкул пак се бе борил да я прогони,но какво му се бе случило? Само той си знаеше.

МЕЧКУЛ

@-`-,,---
http://www.youtube.com/watch?v=JwGl-QdyleQ

[dandi]

Странно нещо е това природата.
Интересно ми е как се плаши мечка от кучетата? С един замах ще ги натроши, пък се плаши. Някой има ли идея защо е така?

Странно е наистина,но се плаши и бяга,по пронцип.Колкото и да е силна и голяма,тя си е диво животно и е много предпазлива.Тя и човека с един замах ще го натроши но и от него се плаши.
Един приятел казва-Тя мечката бяга като я гонят кучетата,но недай си боже да не може да бяга(да я вкарат в капан) тогава се обръща и започва да се брани.Тагава тежко на кучетата.

[dandi]

Крис хубав клип с хубава песен :notworthy:Любимата на Кольо.
Много подхожда на тия снимки,израстнала съм покрай Бай Диньо,овцете,кучетата.Като баща ми е,а и той ме нарича дощерко.Липсва ми това време.

[Mad Max]

  Все повече Георги се страхуваше. Че е сам, че нещо може да му се случи - да падне някъде по тоя каменак и да не стане.. Все повече му дотегваше от овчарската самота, от вървенето всеки ден, от магарицата.. Затъжил се бе за внуци, къща, жена, деца.. И все по-често си измисляше причина, че му трябва смяна. Тази година след като изкара известно време горе, под Вихрен пожела отпуск три недели. Ремонт трябвало да си направи на къщата.. Не че умееше нещо да прави, но поне да е наоколо, да всява смут, да дава зор и да почива..
  Какво да прави Сидер, той добре разбираше накъде отиват нещата. Почти всичко му е ясно. Съгласи се и се качи горе в Балкана да го замести. И така – единият брат горе под Вихрен овчарува, другият брат долу около селото козарува. Имахме уговорка да идем с моя колега /бате А,тей!  / да сменим Сидер като направи една неделя, че после трябваше да обикаля да търси козар. Така нещата не можеха да продължават – на предела на силите и възможностите на всички, пък и зима идва, трябва да се изхранва тая стока. За да се спечелят пари за заплати на чобаните, за храна на кучета, стада, ти трябва време, а време да печелиш докато овчаруваш нямаш.. Такъв е те тоя кръг.
  Та дойде време аз и бате да се качиме горе да смениме кеаята. Качваме се двамата за пръв път. Ни знаем пътеки, ни къде пашуват овците, ни как е горе в балкана за повече от неделя, нищо.. А мен ми е МЕРАК! Сърцето ми ще се пръсне от радост! Горе вълци, мечки, от всичко има.. И овцете горе, и конете – от кога си мечтаех да пояздя малко, да походя горе по тая трева боса, да запея с пълно гърло на тия овце.. И бързах, нямах търпение да стигнем. В торбата си бях сложила само 2-3 дрешки, ако скинам някоя, да я сменя и толкоз. С мене си карах и кучката, без нея на никъде не тръгвам. А колегата натоварил самаро на коня – кара провизиите – храна за тия дни, якета, панталони, пуловери..
  От село тръгнахме по обяд. Вечерта на смрачаване пристигнахме горе. Хапнахме боб и легнахме да спим всички на нара, наредени като шишета от най-малък до най-голям. Сутринта трябваше да имунизираме овцете – някаква болест се ширеше навсякъде – агалакция, та тръшкаше добитъка от раз и Сидер беше заръчал лекарства , не можеше да чака ще се качи ли или не тая болест горе.. До девет и половина, десет имунизирахме бюлюка. После кеаята отсече:
 –  Криси, ти отивай с овцете, ще дойда с тебе да ти покажа къде почва пътеката към езерата. Брат ми, ти ще дойдеш да прибереш коня, че с него трябва да си смъкна багажа и после ще се качиш на езерата да й помогнеш да приберете овцете тука. – и тръгнахме.
  Набързо си взех едно парче хляб и една консерва, метнах ги на гърба и се затичах да настигна Сидер. Изпрати ме до началото. На довиждане ми посочи горе долу в кои райони ги пасе, къде са пътеките горе-долу /понеже всички са скрити в клека, или минават през някоя гора, докато излезеш на голото/. Хвърли последен поглед всички кучета ли са с мене, успокои се. Даде ми последни заръки:
- Стана късно, късно ще ги качиш на езерата, но пак ще си попасат. Качиш ли се горе – зарежи ги. Те се качват по билото и сами се обръщат. После ги накарай надолу, те си знаят пътеката. Внимавай само да не падне мъгла, че ще ги набуташ в някой клек и после нямат изкарване. Падне ли мъгла – плътно по тях ще ходиш.
...
  И тръгнах аз. Вървяхме два часа докато стигнем до езерата и те там като се пръснаха и като се разпасоха.. Красота! За пръв път стъпвах на тези езера. Побързах да кусам водата. Да се разшетам, да огледам.. Намерих си една подкова, зарадвах се, викам си „на късмет е туй”.. Продължих да си обикалям, оглеждах къде каква трева има, мойто око нали все няма насищане.. Връщам се, пасат си наще - едни се ухилили до ушите, кеф им е.. Някоя друга накуцва със задния крак от инжекциите сутринта, та ме разсмее. Кучетата идват край мене, радваме се, заиграват ме, нахокам ги.. И решавам по едно време да си извадя хлебеца и консервата, че не бях закусвала нищо сутринта и почнах да огладнявам. Погледнах овцете – тръгнали да качват билото, викам си на акъла: „те сами ще се обърнат”. Седнах спокойно и заручах. Докато ям падна мъгла над билото и ми скри овцете от погледа. Скри ги, ама ги чувам, а вече тъкмо съм си напълнила тумбака, а билото едно стръмно, никак не ми се качваше. Запалих цигара и почнах да си приказвам – сама си думам, сама си отговарям: „добре де, ако не се разкара мъглата докато си изпуша цигарата, ще се кача горе”, пуша и ги слушам как проблейват – почват да се наговарят да ходят нанякъде: „ааа, ето ти, обръщат се” и се наместих на един камък, зачаках ги да се покажат. След 5 минути спрях да чувам клумби /чанове/: „Тяхната кожица! Преебаха ме! Прехвърлили са билото и сигурно са тръгнали към Банско!”.. Мене тоя район не ми е ясен, камо ле банския.. Па и само „убави” работи бях слушала за банскалии. Георги изрично ми беше думал от банскалии и от разложани много да се вардя та ми даде и акъл къде да си крия ножа. Беж краченца да ги гоните! Право към мъглата. А горе една мъгла – нищо не се вижда. Все едно си в кацата с млякото. Почнах да викам Бабаджан – поне да го видя откъде идва, та да знам накъде да хвана. Дойде на минутата, но овце не чувам /по-късно установявам че съм била на ат мегдан/. От там продължавам нагоре, на пълен стомах, да тичам към Вихрен и ето ти, по едно време чувам вече в далечината клумба, а Бабаджан ходи пред мене и той като чу се изстреля. Хукнах и аз по него, докато го настигна, та да ги обърна и то мъглата се разкара.. Оглеждам се, ми ние на половина сме качили Вихрен. Гласове се чуват, поглеждам – туристическата пътека отстрани. Побързах да избягам от хората и да си ги накарам на равното между езерата и Вихрен – Ат мегдан, мястото ми беше харесало – няма накъде да идат.. Бавно, бавно и лека по-лека запътиха се те натам. А аз седнах на високото над тях и с облекчение запалих една цигара. И пак почвам да им се радвам, мина ми беса, и изведнъж като се смрачи.. Като сви един студ. Като се почерни това небе.. Загърмя, засвятка – няма къде да се скриеш, къде да избягаш – всичко е голо. Аз като затреперах по тениска и летни панталони и по кецове – пробити отвсякъде, ама ги нося щото са удобни и не се лъзгат.. Като се разтвори това небе – все едно ципа му се е скъсал и като запука един град.. Светкавици падат на 20 метра от мене, от стадото. Те като се скупчиха на едно и кучетата в тях.. Веднага почна да ми се върти из акъла какво са ми казвали Дънди и бай Диньо – ако падне гръм в бюлюка какво трябва да правя.. И чакам най-лошото. Добре, че познавам Георги, та ми дойде и на акъла, че някъде трябва да е скрил някое парче найлон – той да носи отдолу друго освен винце беше абсурд.. Та къде, къде – огледах се, на едно място имаше клек, изтичах, поразрових се, намерих един вързан найлон дето стига да си покриеш главата и раменете, сложих си го на главата, клекнах до един камък на 50 метра от стадото и зачаках да спре. Както чакаха кучетата. Както чакаха овцете. Както чакаше мойта кучка до мене – седнала, замижала, пази ме да не ме открадне нещо.. А то тъкмо спре и захване нова вълна.. Седем пъти валя град! Един след друг, всеки по около двайсе минути. Едно се е стъмнило.. Гледам си по едно време пръстите – дето си държа найлона кожата ми станала набръчкана като стафида, ставите посинели.. Усещам си зъбите как са затракали и цялата съм мокра.. Ама няма що да сториш, траеш и свикваш – това е.
  Еле поотшумя накрая. Останаха само гръмовете и дъжда, та разбутах овцете аз и смятам горе долу кое време е станало, та трябва да хващаме пътя надолу. Лека по лека, тръгнахме ние. Добре ама, за да мина към пътеката, трябваше да ги проводя през реката, а тая река като придошла, на две места я минават /най-плитките/, а и на двете ми е водата до колене. А в стадото има малки агънцета, на по 4-5 недели. Почна да се смрачава, а ние тъкмо стигаме реката. Колегата го отнема. Събра се бюлюка на брега и закова на място. Ръчкам ги аз, не щат да минават – или стоят на едно място, или се обърнат. Пак същото упражнение.. Така няколко пъти. Дорева ми се от бяс.. Текна ми по едно време за магарицата, поогледах се – тя се скатала зад един клек и ми гледа сеира, шибнах я една тояга и тръгна към реката.. Леле що ме е ядосвала тая магарица.. Влезе в реката и по средата закова. Псувах я, ръчках я, тя там седи и не мърда. И овцете не смеят да я последват. Аз вече газя из реката, все едно стъпвам по земята – не знаех река ли е, клек ли е, що е, вече и студ не усещах – тъй се бях ядосала.. Излязох от реката, заебах магарицата и седнах на брега до овцете. Стиснах си тоягата – после като я оглеждах се почудих, че не съм я изкривила в беса си..  И гледам докато седя и му мисля що да правя, Шарка дойде при мене, погали се и тръгна през реката, пред магарицата. Магарицата по нея. Овцете по тях. Завлече реката две агнета, скочих успях да ги хвана едното бързо, едното по-надолу се запря в един камък. Хвърлих ги на брега. Изчаках всички да преминат и като стъпих и аз от другата страна, направо имам чувството че ми падна цяла канара от сърцето. Побързах да стигна Шарка и като си я загалих, като си я разцелувах.. Златно куче! Кой ме знае до кога щях да тропам там и да се чудя как да се оправя..
  И от там, след два часа в сумрака стигнахме до долу. В пълен състав, невредими. Малко преди това беше спряло да вали и да гърми. Небето се изчисти. Слънцето беше залязло. И бързам към колибата и се навивам: „ей сега такава псувня ще му тегля на бате, че свят ще му се завие”.. /хехе/ и със замах отварям портата на колибата и гледам, него го няма. Но провизиите старателно подредени, колибата зачистена, та като ме напуши един смях и ми мина яда. Запалих си огъня, подсуших се, излязох навън гледам овцете още далече. Извиках си Шарка и й сипах, да й благодаря за това че ми беше опора и отново ми показа, че мога да разчитам на нея, когато не мога на себе си и на другите.

[dandi]

Оооо Крис,на времето не помня вече кой клас бях,6 или 7 ме пратиха карачар при едни 2-ма дето не изтрезняваха.Пладнина не носиха ама ракия винаги.И като им дойде лесно,издоят овцете сутрин и емнат.Все си намираха работа,а дърва да берат,я сено ще събират,я фураж ще карат и т.н.Знаеха че овцете няма да ги оставя затворени.Пък тогава АПК-то бракуваха доста овце и тия бяха от два бюлюка събрани в един(тия дето са останали годни).Хич не се следеха,деляха се,а и гъба имаше много защото беше дъждовно лятото.По цял ден търчах да ги сбирам,не ми познаваха ни глас ни свирка.Колко съм плакала от яд и безсилие само аз си знам.Търчиш търчиш,неможеш дъх да си поемеш а тия пущини навзели целия баир,събиране нямат.Всеки ден си казвах че това е за последно,че на другия ден не дойде ли някой от овчарите с мене няма да ги пусна да излезнат от кошарата.Ама до сутринта всичко ми минаваше и историята се повтаряше.
Една вечер прибирам ги,обаче единия от големите тюмбелеци не мога да го чуя да дрънка.Носеше го един шарен овен.Търся овена  няма го.Отлеждам се да видя нещо друго да липсва,гледам няма и Ваклин,едното куче.
Дойдоха овчарите да доят и им казвам аз,че ми няма овце,загубила съм някъде пределени.
-Сега ще се стъмни и ще легнат неможиш да ги намериш,утре рано сутринта ще ги търсим като се размърдат-рече бай Стефо(бог да го прости).
На сутринта тъкмо додояхме овцете и ей ти го Ваклин иде по пътя.
 -Ваклине,скору при овцете.Чакай да ти кажа аз къде са ти на тебе овцете-развика се бай Стефо.(тука куче отдели ли се от стадото или да задмине все тъй му говорят,по точно му се карат)
Кучето се спря,подви опашка и тръгна обратно.
 -Ворви син след кучето,то ще те заведе при загубените овце.Спре ли се,скарай му се или го забери с камене.
 Тръгнах аз след Ваклин,върви той и от време на време се обръща като да види следвам ли го.Спря се долу на реката,навиках го и продължи,мина през реката и пое нагоре през гората.Горе на билото под една ела кротко си лежаха отделилите се овце.

[Mad Max]

    

[dandi]

Имаше бай Диньо една кучка много люта.Лиса се казваше.Човек да беше минал скоро през гората по диря ходеше да го търси да го хапе.Добре че ме познаваше,защото да си призная голямо уважение и имах(страх си ме беше от нея).Ама и много пазеше,не даваше нищо и никой да безпокои стадото.Куче от съседно стадо мернеше ли се без значение мъжко или женско пердашеше го яко.Имах чувството че по гласа я познаваха всички кучета от околните стада и те като мене и имаха уважението.Имаше и вълци тогава и чуеше ли Лиса,че някъде пролае куче на вълк,търчеше да помага да го гонят,такава беше.И овчарите я знаеха и почитаха.Имаше с нея и двама братя,нийни синове,единия рижав един -Мурджо,другия сиво шарен веждат та Веждьо го бе кръстил бай Диньо.Годинаци бяха и ги учеше Лиса да станат като нея,прочути кучета.
Пратил ми беше бай Диньо хабер да ида да му чувам стадото един следобяд та да си слезне до селото(заради Лиса,рядко се намираше някой да го смени)по работа.Заръчал беше да хвана и овчарската кобила и с нея да се кача че имал багаж.
 Тръгнах аз,яхнах кобилата и нагоре към овчарника.По едно време,наближила бях вече,гледам търчат през голото на Юмера кучетата(овчаря от съседния на бай Диньо овчарник) и лаят,право към мене.Добре че кобилата бе свикнала на кучета та се не плашеше.Скачат тия кучета към нея(мене) зъбят се та очите им светят.
Чула обаче Лиса олелията от някъде и ей ти я и тя иде.Обадих  и се аз да ме познае по гласа,и тя приближила вече завъртя опашка или по точно тумбалката(гуджук беше).Заскача радостно,а тия Юмеровите кучета омекнаха веднага и се снишиха като да и отдадат почит.Тръгнаха си обратно към стадото.Порадва ми се още малко Лиса и тя си хвана пътя към стадото.
 Смених аз бай Диньо,останах  при стадото,а той отиде да товари каквото имаше и с кобилата да потегля надоло към село.Разбрахме се сутринта да сваря качамак на кучетата и да пусна овцете пък той ще ме намери и освободи.
На другия ден обаче дойде брат му(най малкия)Тошо.Серт човек беше Тошкин и към кучета и към хора и се знаеше от всички.Не търпеше ни лигавщини ни неправди.И тъкмо дойде да ме смени идат и горските с джипа.Слиза единия с една пушка и вика:
 -Кое е кучката,ще я трепем,оня ден щяла да схапе колегата.И дигна пушката и се мери ама във Веждьо.
Грабна ми от ръцете Тошкин дряновицата,хвана я с двете ръце и я вдитна над главата на горския
 -Трепи бре,ама падне ли куче ти падаш до него,аз тебе ща трепя.Ти не струваш колкото тия кучета.
Сепна се горския свали пушката.Знаеше че Тошкин ще го фрасне в главата ако стреля,та окото му няма да мигне.
 -Тодоре с тебе и с брат ти ще се разправяме по друг начин в управлението,ще ви науча аз вас.
Качи се на джипа и дим да го няма.