Общество: размисли, чувства, позиции

[KaraKitan]

Приказки от Абсурдистан...


Вразумление и заблуждение
Веселина Седларска

В някакъв град обявили състезание. То трябвало да бъде спечелено от онзи майстор, чиито ръце направят най-необикновеното нещо.Застягали се занаятчиите. С най-голям интерес се очаквало представянето на баща и син, които си съперничели в славата.

Дошъл решаващият ден. Представени били невиждани предмети от дърво, злато, метал, глина. Дошъл редът и на двамата най-големи конкуренти, бащата и синът. Пръв бил бащата. Той бил направил голям стенен часовник. Когато стрелката показвала точен час от кутията на часовника излизала необикновено красива и майсторски изработена фигура, която съответствала на часа. В един часа хората видели да излиза фигурата на самия Бог. В два часа се появили светците Петър и Павел, в три – трите грации…

Майсторлъкът и замисълът така грабвал очите и сърцата, че  хората предрекли – нищо по-необикновено от това не може да се направи, бащата ще бъде победителят. Тогава последен излязъл синът. Носел само една брадва. Приближил се до най-необикновения часовник, в който все още били приковани очите на всички, вдигнал брадвата и я стоварил върху него. И пак, и пак. Вцепенени и възмутени, хората все пак дали наградата на сина – той бил направил най-необикновеното нещо.

Пловдивският митрополит Николай извади мушамите и тапицира храма „Света Марина”. Ето за какъв храм става дума, според интернет страницата на самия храм: „След аварските нашествия, заличили значителна част от античната територия на Пловдив, под южните скалисти склонове на Таксимтепе, е изградена новата Пловдивска митрополия. Още тогава главният митрополитски храм е бил посветен на Св. великомъченица Марина. През 1828 г. прочутите майстори резбари Коста Коци и Коста Пацико от Мецово резбоват с голяма сръчност нов иконостас и амвон. Когато през 1853 г. османското правителство премахва някои ограничения за християнските храмове, на майстори от Брациговската школа е възложен строеж на по-представителен митрополитски храм, в който поставили предишния иконостас и много от старите икони. Пловдивският митрополит Хрисант освещава храма през 1856 г. във вида, който той има и сега.”

Има, ама го няма. По времето на митрополит Хрисант не е имало винилни тапети. Стенописването е било тайнство, дълга  молитва на душата чрез дара на ръката. Зографът  – пречистен с пост и изповед, рисуващ на колене. Мъчнотия. Не е като да купиш колкото ти трябват квадратни метра апостоли, великомъченици, богородици, свети троици, ангели и архангели. По-изобретателно от това навремето се справи само отец Иван от Речица. Когато крадци му обраха църквата, той рамкоса илюстрации на икони от списание „Огоньок”. „Прости ми, Господи, ама Ти знаеш, че бабите обичат да Те целуват.”

Владиката Николай, човек-естет по отношение на личните аксесоари и превозните средства, прояви странния вкус да опакова стените на храм с материя, подхождаща предимно на билборд. В сянката на PVC тапетите, останаха другите владишки иновации – старинния мраморен под е заменен с лъскав китайски гранит. Тапетите са с по-православен произход, гръцки. Владишкият трон и амвонът били освежени с боядисване. Винилът е нещо като левкопласта – или не ще да се залепи, или не ще да се отлепи. Обаче ако се залепи  веднъж, сваля се с мазилката. В този случай – със стенописите, над които са изтичали нечии зографски очи преди век и половина.

Ето това не можаха да прежалят пловдивските художници, които първи се противопоставиха на мушамосването на храма. Кичът, както е налепен, тъй и може да бъде отлепен. Но унищожението няма как да се върне назад. Съсипано е ценно наследство, опасността надвисва и над други набелязани за ремонт храмове – това се опитаха да предупредят с протестната си подписка пловдивски интелектуалци. На тези хора митрополит Николай посвети молебен за вразумление.

Негово Високопреосвещенство си пада по този жанр, популярен повече в руската, отколкото в българската църква. Преди три години владиката отново проведе молебен за вразумление, тогава с цел да изведе пловдивските общински съветници от мрака на сатанизма. На практика опяването тогава беше насочено срещу „бесовщината” да не се предоставя на митрополията един параклис в кв. „Тракия”. Този път вразумлението трябваше да възвиси пловдивските интелектуалци от мрака на дявола до небесната светлина, тъй прекрасно принтирана върху винила в съотношение  60 циан към 20 магента.

Пловдивското вразумление щеше да е куриозно като попски линкълн, възмутително като владишки ролекс, горчиво като митрополитско досие, ако всъщност не беше само един от многото случаи напоследък у нас, в които невежите вразумяват образованите. Да вразумяваш означава да даваш ум на някого, когото искаш да вкараш в правия път. У нас най-щедри в раздаването на ум са хора, в чийто ум съмненията са най-големи. Необразованите поучават училите. Съмнителните вкарват в правия път старателните. Слепите сочат пътя на окатите. Това се случва на всички нива и места, от всички екрани и радиочестоти, от амвони и трибуни.

Започва невинно. Например Мара Отварачката, член на жури на шоу за певчески таланти вразумява младите участнички как да се обличат. Или мис България (Антония Петрова) вкарва в правия път еколозите. Когато обществото е такова, че няма стандарти, ценности, опори, когато няма авторитети и подмяната е в ход, нещата продължават на други нива. Например – патриотичното възпитание се свежда до представи, създадени от „Шоуто на Слави”. Или – как трябва да се практикува журналистиката се разисква предимно в предавания на натфизчии, които по метода на Станиславски изиграват токшоу за вразумление на журналистите.

Така, малко по малко, става  все по-сериозно. Дучето вразумява по отношение на научните звания доц. Цветозар Томов, който не е съгласен Стоичков да е доктор хонорис кауза. И това кой знае защо не изглежда безумно, както би изглеждало, ако доц. Томов започне да вразумява  Стоичков как да играе футбол. Премиерът Бойко Борисов изнася монолог за вразумление на археолози. Срокът за пускане на магистрала „Хемус” е 30 септември, а тези хора му се пречкат с някакви счупени вази от II – IV в.  Бившият главен прокурор Никола Филчев вразумява сегашните прокурори с наказателно-процесуален шик, пред който бледнее дори Марио Заека. А ние се забавляваме, хихикаме. Всяко нещо може да се омаловажи, ако се превърне в подигравка – дори собствения ни живот. Няма ценностна система, която да устои дълго време на кикот.

И ето докъде сме го докарали: Алексей Петров вразумява гражданското общество. Соченият за октопод вкарва в правия път гражданското мислене. Стигаме и до най-вредното: полицията вразумява съда. Цветан Цветанов дава интервюта за вразумление на шефката на Съюза на съдиите. Това вече не е странно, екзотично, необичайно, глупаво. Това не е просто вредно, недопустимо, скандално. Това е опасно. В наистина демократичните държави на съда е гарантирано съществуване в условията на пълен авторитет, защото от своя страна съдът гарантира пълно прилагане на принципите на демокрацията

Митрополит Николай не е свързан с ДС. Това сега го поставя в позиция да вкарва в пътя всекиго и вече Пловдив тесен за неговите вразумления е. Останалите митрополити по-скоро ще тапицират с винилни мушами всички храмове, отколкото да се противопоставят на Николай. Митрополитите дори няма нужда да бъдат вразумявани, защото агентурните им имена ги вразумиха веднъж завинаги да мълчат. И нищо чудно така, от вразумление на вразумление, митрополит Николай да съсича всяка пречка по пътя към наградата в състезанието, а тя да е патриаршеското право да вразумява не само шашнатите пловдивски интелектуалци, но и целия ошашавен български народ.

Сп. „Тема”

[Алекс Христов]

Боже пази България!

[KaraKitan]

Едни народи си коват съдбата, други я разковават.
Защо някъде хората поемат лична отговорност за обществения интерес, а другаде вирее личната безотговорност.
Предлагам ви една статия за размисъл.
----------------------------------------

За българските язовири и холандските диги
Или кой къде си завира пръста

Юрий Проданов

Тази зима у нас да говориш за Холандия, холандци и тем подобни низоземци (както им казват братята сърби) е като да обсъждаш издържливостта и качествата на конопените въжета в дома на суициден гражданин със склонност към висене.

В началото бе онова прословуто ноемврийско бъзиклийско интервю с холандския премиер Марк Рюте, в което прочетохме, че българите не са способни да създадат работеща държава. Тъкмо преглътнахме обидата, успокоявайки се, че „Те, такова интервю нема!”, хайде нов студен полъх откъм холандските мелници – крайнодесният Герд Вилдерс от тяхната „Партия на свободата” създал специален сайт за оплаквания (без похвали) за българи, румънци и прочие източноевропейска сволоч. От това на някой от нашите буйни глави така им кипнаха очите (както би написал Захари Стоянов), че един рошав режисьор с хъшовски наклонности, дори призова (отново бъзиклийски) да обявим война на Холандия.

Припомням това, защото в мен възникна обратно по посока и замисъл и то доста непатриотично предложение. В навечерието на голямото пролетно снеготопене и бодрото чиновническо скитане по диги и микроязовири и като част от бъдеща национална програма за борба с наводненията да погледнем към холандския положителен опит. Нека в спасителния антинаводнителен пакет и под формата на помощи да се включи…малка детска книжка. Тя е написана доста отдавна – 1865 година, но многозначително и съдбоносно преди няколко месеца за пореден път бе преиздадена на български. Казва се „Сребърните кънки”, написана е от американката Мери Мейпс Додж, а действието се развива в Холандия. Интересното е там, че от страниците на тази мила и поучителна книжка тръгва една от най-популярните модерни легенди, увековечена дори и с паметници в днешна Холандия. Точно тази легенда ни е необходима като спасителен пояс в дълбока вода…

Ето я и историята. Нейният герой е малко русокосо момче от холандския град Хаарлем, син на пазача на шлюзовете и дигите, които отделят и пазят с труд отвоюваната от морето земя. Една вечер то се прибира безгрижно към дома си, когато с ужас забелязва, че от основната дига се процежда струйка вода. Момчето добре знае, че малкият отвор бързо може да се превърне в зейнала паст, откъдето морето ще нахлуе, а водната стихия ще помете нищо неподозиращите хора. Време няма, бедствието предстои. Какво ще направи момчето…?!

Ако романът беше български, момчето най-вероятно би написало подробно уведомително писмо до кмета на град Хаарлем (Абе, то си звучи направо като Харманли!) с копие до областния управител на северната холандска провинция Спаарндам (което буквално означава „Дигата на река Спаар”). След това сигурно би позвънило на телефон 112 с молба за няколко хеликоптера, два-три БТР-а, придружени с екипи на големи телевизии, министри, президент и еврокомисар. И би инициирало дарителска кампания: „Последна надежда за давещите се…”.

Но…романът разказва за Холандия. И точно затова момчето без да се замисли ляга на дигата и вкарва палкия си пръст в дупката, запушвайки я и спирайки водата. Цяла нощ то лежи там, треперещо от страх и студ, но не помръдва ръката си, защото знае колко смъртоносно бързо идва голямата вода. На сутринта селският свещеник го намира полумъртво от изтощение и вика помощ. Дигата е поправена, а животът и имотите на хиляди хора е спасен от един детски показалец.

Точно на това място в детската книжка четем думите: „Разказах ви тази история така, както я чух от майка ми. И няма дете в Холандия, която да не я е слушало. И, не знам какво мислите, но според мен това малко момче носи в себе си духа на своята страна. И няма пробив в язовирната стена на обществото, честта, достойнството и колективната безопасност, който да не бъде запушен и спрян с цената на всичко от милион показалци.”

Не мога да ко кажа по-добре. Но както стана дума по-горе, днес тази легендарна история и важна част от популярната култура на Холандия. На няколко места в страната има паметници по този сюжет, които са забележителни туристически атракции. Не съм проверявал, но тя сигурно е включена и в детските им учебници. Защото там е така. И защото личното участие, личната отговорност, личният жест са в основата на онзи прословут Нероден Петко – гражданското общество – което бе повече от половин век унижавано, смазвано и унищожавано от идеолозите на колективизацията и колективните заблуди. Затова и днес дигите на българските язовири са надупчени от помпи за поливане, шлюзовете окрадени за скрап, а политически назначените чиновници спират водите им единствено с преписки и писма. А ако дотук язовирната стена бе просто една метафора на обществото, то е ясно и защо у нас натрупаната вода на несвършени отговорности и нехайство периодично ни залива и убива. Защото духът на България отдавна е друг, а милионите пръсти у нас са или в устата ни или на друго място…

[perelik]

Много тъжна, но точна констатация прави тази статия.

Затвърждава убеждението ми, че американците може и да ги стигнем (особено в някои негативни отношения), ама холандците са твърде далеко за нашите възможности...., но все пак те дават добър пример, който за много неща си струва да бъде следван, без разбира се да се абсолютизира, като единствен или най-правилен.

Дано някак си по единично, а малко по малко и обществото ни успее да проявяви онзи кучешки характер, който в този форум така се цени, та да отстояваме добрите каузи, колкото и отчайващо да изглежда това понякога.

[Алекс Христов]

Много тъжна, но точна констатация прави тази статия.

Затвърждава убеждението ми, че американците може и да ги стигнем (особено в някои негативни отношения), ама холандците са твърде далеко за нашите възможности...., но все пак те дават добър пример, който за много неща си струва да бъде следван, без разбира се да се абсолютизира, като единствен или най-правилен.

Дано някак си по единично, а малко по малко и обществото ни успее да проявяви онзи кучешки характер, който в този форум така се цени, та да отстояваме добрите каузи, колкото и отчайващо да изглежда това понякога.

Аз мисля че както при КК, така и при хората "истинския" материал е малко, и съответно, ценен!
Мисля, че такъв материал има в ниските земи, ама  съм сигурен че го има и във високите (разбирай България)! И имаме бая доказателства за това!! Дори и от злободневните вести. Мисля че господа холандците добре боравят с PR инструментариума. Трябва да вземаме уроци от тях! И да вдигнем два три паметникаа на Атанас Георгиев Багера, човека който спаси с риск за собствения си живот, 30 души от село Бисер! К'ви хора сме ние българите? Що виждаме паметниците на холандците дато са на майна си райна, а не виждаме а наш'те си? И наш'те герои тънат в забрава!

[KaraKitan]

Алекс, имаме своите герои, но имаме и огромен нихилизъм в комбинация с примитивен егоцентризъм. Поради това, като правило ни куцат делата, в които трябва да се работи в общност с общи цели и интереси. Включително ни няма в колективните спортове. Единичните изключения само потвърждават правилото - че сме сбор от индивидуалисти, а не общество с общи цели. Като правило стремежа на българина е да придърпа черджето тук и сега към себе си, без да се мисли в перспектива. Все се забравя, че земята е кръгла и ако един ден си горе, утре може да си отдолу. Обществата се стремят да създадат правила и да ги спазват, за да има справедливост и когато си горе и когато си долу. У нас си помисли върху следното: Всяко ново управление прекроява законите, така че да са изгодни за неговите хора във властта, а не за всички хора. Така законите ни са като пътищата ни - изцяло в кръпки, които не могат да изтрят и една зима без да зейнат отново в дупки.
И всъщност важното в статията не са паметниците, а духа за общност който е здраво набит в главите на холандците. Дух, който за съжаление липсва у нас. И ние си го знаем и поради това раждаме сентенции като: "Трима на едно място са чета с предател".
С горното не твърдя че нямаме добри примери за обратното. Но са недостатъчно.

[Алекс Христов]

Прав си Атила, за всичко! Идята на поста ми е друга. От всякъде се сме обградени от инфо за това какво ни липсва като народ.Правим си анализи, един от друг по негативни. Питам се това ли ни трябва?
Колко примера има в световната история за това как еуфорията около нещо обединява хората, създавайки това точно чувство за общност, за цяло. Една идея, една искра! Мислиш  ли че с негативистични анализи ще се събуди народа?! Аз не смятам! Паисий, Левски,  Бенковски, българското офицерство от следосвобожденска България! Д не мисли някой че лесно се е водел народ забравил кой и от къде е под игото?!
Ясно е че нещата казани от тб са прави! Въпроса е какво постигаме казвайки ги на глас?

[KaraKitan]

Според мен първо постигаме реална самооценка за състоянието. Хубаво е честно да си казваме и плюсовете и минусите. Плюсовете  като стимул за развитие от който се заражда еуфорията за която говориш. Минусите като повод за преоценка и самокорекция по пътя към избраните цели.

Другия вариант е да се създава еуфорично настроение сред хората, което да не е подплатено със съдържание. Това води до силна енергия в началото и  след това също толкова силно отрезвяване и разочарование. Пък разочарованието  води до недоверие  и скепсис при задаването на следващите цели за обществото. И се влиза в една спадаща спирала..

[Алекс Христов]

Вярата е разковничето!
Наскоро канонизирха за светци Мъчениците от Батак.
Как преценяш този акт през призмата на времето?
Как ли са преценяли "за" и "против" в ситуацията?
Факт е че 140 години след Батак ние имаме повод за бая паметници.
Хубаво е често да говорим за тях и по редичко за холандците!
Лошото е че не го правим. Ако не си вярваме няма как да стане.
Ако не вярваме, ще изчезнем!

[Алекс Христов]

А какво е вярата?
Химера! Непорочно зачатие! Чудото да отвориш морето, и да преведеш цял един народ през брода!
Да обърнеш водата във вино!
От там черпим енергията. Не от манджата погълната на обяд.
Не от суетата че се возим на КЮ7.
Някои ще ме сметнат за проповедник.Ще  кажа, че че колкото и тривиално да звучи, бог е в нас, и че колкото по скоро надникнем зад фразата и осъзнаем значението и, толкова повече ще ни има и като личности, и като народ!

[KaraKitan]

Вярата сама за себе си не винаги е полезна. Заради вяра са провеждани не една и две братоубийствени войни по света.
Вярата трябва да е подплатена с добрия пример. Това зарежда според мен. Когато хората го виждат, започват да вярват и в собствените си възможности. И още нещо.  Да виждат справедливост и съзидание. Тези неща дават крилаааа.
И обратно. Негативният пример и несправедливостта обезсърчават и капсулират.


п.п. Лично аз не свързвам обезателно вярата с религията. Гледам на религиите като на тип социална идентификация на групата чрез спазване на морално-етични норми. Или поне така са се зародили.

[Алекс Христов]

Вярата сама за себе си не винаги е полезна. Заради вяра са провеждани не една и две братоубийствени войни по света.
Вярата трябва да е подплатена с добрия пример. Това зарежда според мен. Когато хората го виждат, започват да вярват и в собствените си възможности. И още нещо.  Да виждат справедливост и съзидание. Тези неща дават крилаааа.
И обратно. Негативният пример и несправедливостта обезсърчават и капсулират.


п.п. Лично аз не свързвам обезателно вярата с религията. Гледам на религиите като на тип социална идентификация на групата чрез спазване на морално-етични норми. Или поне така са се зародили.

А, последното е много правилно казано!
Вярващите в морала на дадена религия преценят добре примера на техен представител, отличил се с дадена постъпка. И съответно го наричат герой, ако постъпката е морална, по кодекса на религията им, или престъпник, ако е престъпена някоя от моралните норми на обществото.
И ето, връщаме се пак на вярата! Вяра, път, посока, светлина. Както и да го нарерчем то ни води!
Негативните анализи и глобални (всенародни) заключения не са синоними на нито една от думичките от горния ред! Ама тя стана дълга и широка, и не е за тука май.

[Алекс Христов]

http://vbox7.com/play:4833e983dd
единствения коментар който ми идва на ум е: От една страна си е... майката, от друга, майката си е....!!!!!

[Алекс Христов]

http://vbox7.com/play:4833e983dd
единствения коментар който ми идва на ум е: От една страна си е... майката, от друга, майката си е....!!!!!
[/quote
от 38.40 минута става интересно

[KaraKitan]

Като продължение на горното...http://www.dnevnik.bg/zdrave/2012/04/09/1804439_liderstvoto_na_skandinaviia_v_samoubiistvata_e_mit/