Форум КАРАКАЧАНСКО КУЧЕ
News: Национална изложба на български породи кучета, 31 март 2024г. гр.Пловдив -Мемориал д-р Т.Гайтанджиев - резултати
 
*
Welcome, Guest. Please login or register. December 09, 2024, 02:18:35 AM


Login with username, password and session length


Pages: 1 ... 64 65 [66]
  Print  
Author Topic: Общество: размисли, чувства, позиции  (Read 435307 times)
0 Members and 3 Guests are viewing this topic.
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 3357



« Reply #975 on: May 15, 2023, 13:44:48 PM »

Гешев и Борисов са във всеки от нас


Димо Райков




О, как така, какво е това кощунство, аз не съм такъв, аз съм…, да, така сигурно ще възкликнат мнозина. Но я се замислете…


Гледам, чета, чудя се на българския масов акъл… Та нима никой не вижда очевадното?
Цялата властова конструкция в прокуратурата, която от доста време една част от обществото ни, а сега и куцо, кьораво, и сакато громи вдъхновено по даден знак „свише“, всъщност е мултиплицирана навсякъде в българския начин на живот. Плюят механизма на устройство на прокуратурата, но този механизъм е навсякъде – и в Народното събрание, и в министерства, агенции, кметства, университети, фирми, дори и в българските семейства…

Навсякъде!

Защото това тук е България.

Защото може би това, тази форма и на управление, и на мислене, най-точно и пълно пасва на българския манталитет. Иначе не би издържала толкова дълго време.

Защото каквато и да е формата, щом онова, съдържанието в нея е дефектно, резултатът ще е също… дефектен.

Тоест, каквото и да се прави, каквито и реформи да се предприемат, каквито и структури да се променят, каквито и закони, и конституции също да се променят, българинът с неговото непроменено от памтивека мислене все си е неизменно в тях. Тоест той е съдържанието.

А то, съдържанието, трябва да си го кажем, днес е дефектно. И то много дефектно. Много.

Много тарикатлък.

Много алчност.

Много арогантност.

Много липса на човечност.

Виждате ли какво става в България само в тези последни дни?

Всички гледаме сеир. В захлас.

Виждате ли какъв народ сме почти от пионки-неми зрители на един театър на абсурда.

И се наричаме все още граждани? Защото няма значение кой е жертвата днес. Дали е наш, дали е ваш.

Той е жертвата. Поредната. После идва редът на следващата. Докато дойде и нашият ред

Сега разбрахте ли защо Тук е винаги тъжно.

И мъртво.

Сега разбирате ли защо в страна, която живее във време на война, във време на поголовна смърт на почти деца-цветя, непознали любовта и дори трепета на съзряването, гледат на убийството на човешкия живот като на мач, разделени са на запалянковски лагери и се гаврят с тъпите си коментари във фейса на…смъртта…

Какви реформи, каква нова конституция може да промени тази убогост? Когато липсва сърцето…

Когато нямаш уважение и пред смъртта…

Една повредена нация, която винаги търси виновника за незавидното си винаги дередже все у другия, няма бъдеще. Да, все другият е виновен. Най-добре това да е Америка или Русия… Или който и да е. Но да е друг. Да е отвън. И никога никой не търси вината в себе си. А степента на зрялост на едно общество се определя и от наличието на критична маса граждани в това общество, особено на самокритични граждани.

И последователност, и принципност. Ето, сега ще видите как най-послушните лизачи на Гешев ще се отметнат първи от него, ще го посочат с пръст и ще го окачат с кеф на бесилото. После ще направят същото и с Борисов. И с Габриел. И с всеки, който бъде откъснат от опашката на змея.

А кой ги е създал? Кой ги е обслужвал, защитавал и търпял досега? Не са ли същите, които сега ще ги разпъват…

Така е било, така и ще бъде. Тук.

Страната, където разстоянието от „Осанна!“ до „Разпни го!“ е само един… знак „свише“…

Ето, сега президентът казва – искам да знам кога и как ще се смени правосъдната система, служебните правителства досега са дали десетки сигнали за корупция, никакъв резултат…

Да, президентът е прав.

Но прави са и ония, които пък него искат да го попитат – а Вие кога ще кажете защо изведнъж се сближихте с Борисов, как така бяхте с вдигнат юмрук, така неистово се мразехте и благодарение на този юмрук и тази омраза пак спечелихте мандат и след това веднага го забравихте този юмрук? Това нормално ли е? Морално ли е? Това не изисква ли реформа?

Да, така можем да вървим до безкрай по веригата надолу. Докато стигнем и до… семейството…

Навсякъде се нуждаем от промяна. От поне щипка морал. От човещина. От принципност. От чувство за срам.

Да, Гешев ще го махнат. Тези, които го избраха. Които той пазеше. Утре и Борисов ще има същата съдба.

Но ще процъфти ли България?

Я се огледайте!

Но първо себе си огледайте. Себе си.

Нима там не виждате Борисов? Гешев?

Ще кажете – ама и в другите страни е така.

Е, не е баш така. Да, навсякъде има проблеми. Но у нас те са космически. И коренът им не е от вчера. Не и отпреди демокрацията. Не и отпреди комунизма. Не и отпреди капитализма. Не и отпреди турското робство. Не и отпреди византийското.

Винаги. Тук.

Тогава? Какъв тогава е изходът?

Ами, признавам си, не знам. Аз съм само един писател. Захвърлен там, далеч. Само давам диагнозата. По-точно – налучквам я. Друг трябва да приложи лечението. Но лечение не на парче, не закърпване, не съдържанието да си остане пак същото, не симулация, а скалпел… Но кой да го стори, как да го стори? След като всички сме се родили… българи…

Всъщност в едно съм убеден. И заради него пиша цял живот. И се боря с 19-те си книги и хилядите си статии. А то е – всеки българин днес, в това страшно време на… безвремие и тотално опростачване, в това време на тотална липса на срам и безподобна безпринципност, да се помъчи да остави поне зрънце непокътнато у себе си от онова единствено качество, което може да спаси България – зрънцето човещина.

Човешкото в човека.

Може да си най-богатият, най-умният, най-ловкият, най-, най-…, но няма ли зрънце човечност у теб, ти си дефектен. Ти си токсичен.

Дами и господа, нито Гешев, нито Борисов дори не са ни виновни. Те не биха били възможни без нас.

Те са производни на онова вътре у нас. Те са… ние.

Затова – да се поспрем. И поне за минутка да се вгледаме в себе си.

Нямаме време. Светът вече дори не ни се смее.

Светът отдавна живее все едно не ни има. Знаете ли колцина люде по света знаят коя е столицата на България. Тръгнете като мен, например, по световната улица „Шан-з-Елизе“, където непрекъснато има потоци от люде от цялата планета и питайте всеки срещнат и ще видите колко от тях ще кажат – София…
Светът вече не ни брои и за, простете…, хайде да не казвам думичката… Тоест светът вече ни презира.

Една шепа объркан народ, който така и не може да се отлепи от дъното. Който вече 16 години е пълноправен член на най-богатия съюз в света – Европейския.

Който живее безропотно в доброволното робство на никъде несъществуващата днес в света, освен у нас, КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ.

Една огромна пропаст между народ и елит. Едно самозабравяне на едните и една нищета на другите, които състояния на обществото ги няма никъде другаде.

Остава ни единственият изход. Според мен, разбира се.

Да бъдем човеци.

Да не лъжем толкова, да не крадем толкова, да не ламтим толкова, да се… усмихваме повече…

Това е.

Ние сме на ход.

И всъщност това е единственото оптимистично нещо днес за нас, българите. Че все още сме живи. Че все още дишаме.
И че можем да направим поне този ход-жест пред паметта на посеченото поколение на дедите и бащите ни и пред бъдещето на децата и внуците ни.

Хайде! Да го сторим!

Иначе… Иначе ще си е същото. Тоест мъртви приживе.

Хайде!

И накрая – зная безсмислието на този мой текст. Такива думи трудно се приемат от българина. Е, друго си е, ако вземеш страна и направиш на пух и прах врага.

Друго си е, ако мразиш и с думи.

Но аз вече се уморих от тази несекваща омраза у моя народ, която много умело се използва от сценаристите на никога несвършващия единствено у нас преход и е в основата и на разделението, и на бедните нашенски.

„Любимата“ наша омраза.

Аз съм бил свидетел, видял съм за своите години много „сваляния“ и „издигания“, усетил съм много надежди и разочарования. И съм срещал винаги Стената. Непроменената. Вечната, да, изглежда вечната за България Стена.
А когато я има Стената, всичко останало няма значение.

Затова и написах този текст. Както и всичко, което съм сътворил досега. Защото иначе не мога. Не би било, според мен, разбира се, честно пред паметта на мама и татко. И пред съвестта ми. Пред съвестта на моето пречупено, но все още с капчица съвест поколение.

„Да правим, каквото трябва, да става, каквото ще“, нали?

Слънце, дами и господа! Най-после!

Дано!

Усмихнете се!

-------------------------------
/От страницата на автора/
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 3357



« Reply #976 on: June 15, 2023, 21:37:28 PM »

ГОРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО    Wink
(много неприятна приказка)

В гората решили да правят правителство. Не че им трябвало, то с тия правителства брали само ядове, но все пак решили да имитират някаква демокрация.
Най-активен в преговорите за правителство бил вълкът. Той по произход бил вълк-помияр, който навремето охранявал големите вълци и покрай тях се издигнал в кариерата – получил власт, изял много горски животни и даже си имал млада вълчица в Барселона.
Та извикал вълкът овцата и ѝ казал:
- Дай да направим правителство с теб. На ротационен принцип. Девет месеца ще управляваш ти, после девет месеца – аз.
- Как ще направя правителство с теб, Вълчо? – разтреперила се овцата. – Ти ще ме изядеш.
- Няма да те ям.
- Ама обещаваш ли?
- Обещавам.
- Закълни се в майка и баща.
- Заклевам се в майка и баща - рекъл вълкът и се прекръстил, защото бил набожен. – Ще ти дам цялата власт и девет месеца ще си правиш, каквото си искаш.
- Ох, много хубаво ми звучи – зарадвала се овцата и го погледнала с най-благодарния си овчи поглед. Вече си представяла как се къпе във власт и разкош и около нея припкат раболепни репортерки мисирки. – Ама как ще обясним на другите овце, че вече не сме врагове, а партньори?
- Бе няма кво да им обясняваш! – отсякъл вълкът – Те са прости. Дванайсет години съм ги управлявал и всичките ми номера минаха. Тия са толкова загубени, че никога не биха потърсили сметка на правителството си. Най-много да ни псуват в социалните мрежи и да се заканват.
- Ох, говори ми, говори ми… - премрежила от удоволствие поглед овцата. – Ама другите овчици все пак ще ме питат защо аджеба съм влязла в съюз с теб. Нещо трябва да им кажа.
- Кажи им, че правим това правителство, за да защитим гората от общия ни враг.
- Кой е общият ни враг?
- Ми ще измислим някакъв враг. Да речем магарето.
- Магарето ли, бе? – разкикотила се овцата. – Какъв враг може да ни е тоя? Тоя е кух като меча хралупа напролет. Аз даже съм правила ала-бала с него. Магарето – враг! Хахаха.
- Еми каквото ни е правителството, такива са ни и враговете – заключил мъдро вълкът.
Прегърнали се с овцата и призовали другите овце да блеят пред обора на магарето и да му викат „къш“. Магарето не се впечатлило, а продължило кротко да си преживя. Овцете поблели, поблели пред обора, па се разотишли.
И така вълкът и овцата направили ротационно правителство. Вълкът продължил да дерибейства из гората, а овцата се правела, че не забелязва, за да опази коалиционния мир и джентълменското споразумение.
Отношенията между двамата били чудесни. Вълкът научил овцата да яде месо. Тя отначало се дърпала, но после почнала редовно да си хапва месце. Най-много ѝ се услаждало агнешкото. Вълкът често отмъквал от кошарата по някое агънце и двамата с овцата си устройвали угощение. Докато оглозгвали кокалите на агнето, си припомняли как преди години са били врагове и се заливали от смях.
Ала овцата не изкарала девет месеца във властта. Един ден вълкът нещо не бил на кеф и я изял.
А кожата ѝ подарил на магарето в знак на уважение между институциите.
После си взел друга овца за правителството.
На ротационен принцип.

(Тази приказка е измислена. Всяко припознаване на реални събития или личности би било плод на гузно въображение)

ИВО СИРОМАХОВ
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 3357



« Reply #977 on: June 15, 2023, 22:20:27 PM »

проф. Ноам Чомски в канала на Карбовски.
част 1.
Анализ на света, в който днес живеем. За гензиса, стратегиите, хегемоните, васалите... За слоновете и тревата.

https://www.youtube.com/watch?v=2VkUIFxsm3k&ab_channel=%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B1%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
rex
Hero Member
*****
Posts: 1517



« Reply #978 on: June 25, 2023, 15:34:43 PM »

Каналът на "големия български журналист" с артистичен псевдоним Карбовски казва ли нещо по въпроса за случилото се вчера? Не че нещо, питам  за един приятел.  biggrin
А случилото се не може да бъде определено по-добре  от репликата на Кузмич във филма "Особености на  руския национален риболов"  - "В Русия, слава Богу,  глупаци за сто години напред са се родили!". lol lol lol
Или както почти 30 години по-късно интерпретира Олексий Арестович -  "Все пак не забравяйте, че си имаме работа с идиоти!".

« Last Edit: June 25, 2023, 15:35:43 PM by rex » Logged

По-добре пет дена срам на плажа, отколко цела година мъка у фитнеса!
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 3357



« Reply #979 on: July 05, 2023, 06:03:35 AM »

На интервю с проф.Ноам Чомски  се отговаря с цитат от Альоша Арестович. Безценно  lol
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
rex
Hero Member
*****
Posts: 1517



« Reply #980 on: July 05, 2023, 10:08:49 AM »

Явно Олексий Арестович ти е съученик или най-малкото съвипускник , щом сте на „Альоша”, не знаех!
Точно ти да ми говориш за качество, след като вече години наред  препечатваш „творенията” на „автори” като Карбовски е меко казано неуместно.  blush

ПП Не, че някой е очаквал от теб цитати от Георги Господинов или Георги Бърдаров.
Logged

По-добре пет дена срам на плажа, отколко цела година мъка у фитнеса!
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 3357



« Reply #981 on: July 05, 2023, 20:50:24 PM »

Ех мъко царска, що си тъй възмУтен, че някой ползва рожденното, а не новокомпозираното име на актуален епически херой.
Тези на североизток прекръстиха  Алексей на Олексий. Едни други подобни на югозапад пък изчанчиха имената си с по едно "-ски" за да зачеркнат връзката с дедите си. Нищо ново под слънцето. У нас през 80-те политиката също се постара да подменя идентичности и Исмаил доброзорно го прекръстиха на Искрен... Проблемът на прекръстителите е, че новото име не променя гените.
Въпрос на "моден тренд" ще каже някой.
Има хора, за които е изключително важно да са трубадури на "фиешъна", да са "в джаза", да са на гребена на актуалната правилна "вълна" идваща от някой "голям батко". И цитатниченето е едно от проявленията на този страстен стремеж да си част от "прогреса".   
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
rex
Hero Member
*****
Posts: 1517



« Reply #982 on: July 06, 2023, 11:48:53 AM »

... И цитатниченето е едно от проявленията на този страстен стремеж да си част от "прогреса".   

И това ми го казва човек, който години наред изразява мнението си, единствено  и само прекопирайки мазни пасквилчета и булевардни бозици от знайни и незнайни драскачи и пишурки!  blush
Сакън да не каже една дума от него си, щото шубето голям страх – ама иначе на всяка манджа е мерудия!   biggrin biggrin biggrin


Logged

По-добре пет дена срам на плажа, отколко цела година мъка у фитнеса!
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 3357



« Reply #983 on: November 02, 2023, 09:03:00 AM »

Някои "спортни" коментатори  в престаранието си да поплюват, успяват прекрасно да обрисуват себе си. Е и това си е своего рода талант. grenade
Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 3357



« Reply #984 on: November 02, 2023, 10:00:00 AM »

За романа "Време разделно", за автора и двама добре поставени пред партията белетристи.

Фани Попова-Мутафова: навършват се 120 години от рождението й тази година
д-р Петър Величков, 2022г.


Имам слабост към автори, които са имали трудна съдба, били са елиминирани след 1944 г., починали са при съмнителни обстоятелства. А това е едната страна на темата писатели-власт-пари. Другата е по-документирана и по-явна – писателите, които са се поставяли в угода на режима заради облаги и заради слава.
Година и нещо, преди да умре през 1977 г., се срещнах неочаквано с писателката Фани Попова-Мутафова.
По това време бях студент в София.
Събирах книги с автографи от български автори отпреди 1944 г. Нямах романа й „Йоан-Асен II“, а тя бе сред най-любимите ми автори. Тогава имаше стотина книголюбители, които се събираха нелегално, обменяха или си продаваха книги. Доайен им беше бай Стефан Екимов, който по-късно нашумя с един книжарски процес и за малко не бе осъден като разпространител на спомените на Ксавиера Холандер. Та, викам му, че ми трябва автограф на Фани Попова-Мутафова. Мислех, че е починала отдавна, но той ми каза, че е жива и да отида да ми разпише някоя от книгите си. Бях учуден, защото мислех, че е умряла отдавна.
Сбирката тоя път бе в градинката на ул. "Калоян“, пресечка на „Хр. Ботев“. Екимов ми обясни къде живее Фани Попова-Мутафова – ъгловата сграда между „Скобелев“ и „Хр. Ботев“ – и аз веднага тръгнах. Обаче обърках входовете и влязох в погрешния – откъм „Хр. Ботев“. Насочиха ме роднини на Веса Паспалеева, известна преди 1944 г. детска писателка. Правилният беше откъм ул. „Скобелев“, срещу киното, което след 1989 г. стана казино за хазарт. Позвъних и след известно забавяне вратата леко се отвори и се показа дребна и възрастна, доста бедно облечена жена. Помислих си, че сигурно е слугинята.
„Кой търсите?“ – „Моята любима писателка Фани Попова-Мутафова.“ – „Но кой сте вие?“… След дълга моя тирада колко обичам романите й и особено „Дъщерята на Калояна“, тя ме покани да вляза: „Влезте, да не ни подслушват“.
Стаята на Фани Попова-Мутафова беше много бедно мебелирана с мебели от време оно. Но имаше много хартии – ръкописи, книги, трудно се дишаше. Говорихме дълго за романите й и я попитах дали има екземпляр от „Йоан-Асен ІІ“, който съм готов да купя, защото не мога да си го намеря. Тя ми каза, че е имала, но ги изгорила, защото нямала друго за отопление. „Не се стои на студено“, каза тя. После й казах, че като чета един исторически роман от друг автор, твърде нашумял тогава, все ми се струва, че тя го е написала.
Нещо се случи с лицето й, вдърви се някак, а с ръката си опря бузата си. На един от пръстите й блесна пръстен с рубин. После най-неочаквано ми разказа, че е дала на двама млади белетристи, добре поставени по това време към Партията, свои творби, които да излязат от тяхно име. Уговорката била да й дадат по 50 процента от хонорара. Единият изпълнил уговорката и получил няколко романа, другият – не, и тя му дала само един. „Гладно не се стои“, контрира ме тя.
В момента не носех моя книга, тя пък нямаше да ми даде нейна и ми каза да дойда пак за автограф. Уплаших се и повече не отидох.
За съжаление Фани Попова-Мутафова нямаше късмет с изследователите и популяризаторите си след 1989 г. Те се занимават предимно с явния й период до 1944 г., но не и с по-важния –годините на нейното отстраняване от литературния живот и особено с обяснението за дългата пауза в творчеството й от исторически романи – от „Последният Асеновец / Боянският майстор“ (1939) до „Д-р Петър Берон“ (1972). Съдбата й, според мен, все още чака дълбочинния си изследовател.
 
През 2004 г. при мен дойде моят приятел Емил Басат, редактор в издателство „Слово“. Имахме навика да отсядаме в „Кривото“ до Университета. На маса той ме попита, ходил ли съм при Фани Попова-Мутафова и има ли нещо вярно, че истинският автор на нашумял исторически роман не бил едикой си, а Фани Попова-Мутафова. Разказах му за срещата си с нея. „Значи е вярно, а шефовете ми бяха казали да съкратим тия странички“, и ми извади току-що отпечатаната книга със спомени на писателя Йордан  Вълчев , посмъртно издание. Прочетох почти идентичната негова версия с разказаното ми от самата Фани Попова-Мутафова. В разказа на Йордан Вълчев ново беше за мен, че тя е писала писмо до Живков с искане да й се възстанови авторството върху подарените романи и че мекушавият (според Йордан Вълчев) й син, Добри Мутафов, ще го потули.
Бай Добри наистина беше мекушав. Работих с него по време на второто издание на "Дилетант" от Чавдар Мутафов, което излезе през 1992 г. в редактираната от мен библиотека „Новолуние“ на изд. „Хемус“. Предложих тогава да включим Мутафов и се избра тази книга. Директорката Вера Ганчева ми каза да отида при наследниците, за да се сключи договор. Отидох втори път на същия адрес и след позвъняването ми вратата се отвори и изскочиха пред мен три деца (правнуците на Фани Попова). Зад тях се показа майка им, Фани Добрева-Турмачка, внучката на писателката. Тя ме насочи към баща си, който живееше другаде. В „Дилетант“ имаше няколко чужди думи, които редакторката на издателството Елена Константинова, въпреки че владееше доста чужди езици, не можа да намери точното им значение. Бай Добри обясни коя дума какво означава и каза, че това са семейни думи, които нямат нищо общо с буквалния им превод на български.
 
След като разрешихме тоя въпрос и двамата си тръгнахме от издателството, което беше на ул. „Бенковска“, в сградата на бившето Издателство на Отечествения фронт. Пътят ни се оказа в една посока – той отиваше при дъщеря си, аз вкъщи, към НДК. „Да повървим заедно до петте кьошета и ти, Петърчо, оттам ще свиеш към НДК“. Пред Народния театър поспряхме, казах му какво ми е казала майка му и го попитах той какво знае. Добри Мутафов много се уплаши, лицето му, което малко напомняше на пъпеш по форма, пребледня. Каза ми: „Петърчо, това няма да го казваш и да го пишеш, моля ти се! Тия хора са много страшни, имам трима внука. Сега да се разделим, ще вървя по друг път“.

По-късно, в периода 2007–2009 г., върнах автентичния текст на четирите романа от поредицата „Асеневци“ на Фани Попова-Мутафова. По този повод се срещнах с внучката на Фани Попова-Мутафова. Последната ми среща с нея беше в края на лятото на 2008 г., когато излезе „Дъщерята на Калояна“. Видяхме се на Хладилника. Чаках рейс 98, а тя рейс 70 до Плана.
Фани Турмачка се беше натоварила с две торби. Викам: „Фани, къде си се запътила?“. В това време дойде 98 и тя се качи с мен на задната седалка да си приказваме, като щеше да го смени в с. Железница със 70. Разказа ми, че зет й беше катастрофирал и с дъщеря й и бебето им бяха в Плана, в махалата Турмачка, при неговите роднини. Фани им носеше храна.
По едно време видях пръстена на баба й на нейната ръка. Попитах я това ли е прословутият пръстен с рубин, заради който наклеветяват Фани Попова-Мутафова след 1944 г., че й бил подарен от Хитлер. Тя тъжно се засмя и ми каза, че рубинът е червено стъкълце, менте, а тя много съжалява, че е така, иначе щяла да го продаде и да помогне на дъщеря си с някой лев.
Имах едни 20 лева и й ги дадох. Тя отказваше да ги вземе многократно, но накрая я убедих.
Пътьом, покрай пръстена, ми каза, че след като излиза през 1962 г. „Дъщерята на Калояна“ с предговора, който се твърди, че не е писан от Фани Попова-Мутафова, но заради който много от приятелите й се отдръпват от нея, им разрешили да почиват в писателската станция край Варна. Сутрин излизали рано, но веднъж на връщане ги засрещнали Дора Габе и Багряна. Двете ги погнали, а Дора Габе засъскала срещу баба й, наричала я „мръсна фашистка“.
Това беше последната ми среща с Фани Турмачка. Тя беше пощенски раздавач в пощата на „Скобелев“ над тунела за НДК. Заради баба й не й разрешават да следва висше. Няколко месеца по-късно, след Коледа, минавах оттам и видях некролога й. После попитах началничката на пощата и тя ми каза, че починала навръх Коледа във фотьойла си. Не знам дали имаше 50 години. Не можа да види цялата четирилогия отпечатана, а толкова се радваше на новото й издание, осъществено от „Унискорп“ и издателката Венка Рагина. Не поиска и някакъв голям хонорар, за разлика от други наследници.

Не зная дали истината за авторството на подписаните от други автори неиздадени романи на Фани Попова-Мутафова ще излезе някога наяве. Веднага след смъртта на писателката, в дома й пристига звеното за бързо реагиране на ДС и изземва всички хартии. След щателна проверка безопасното от архива й е дадено на Националния литературен музей. Преглеждах го, когато подготвях тетралогията „Асеновци“ през 2007 г. Няма нищо там. Липсва и въпросното писмо на Фани Попова до Тодор Живков по въпроса.
Същото звено бастисва и други архиви на т.нар. буржоазни писатели. То нанася непоправим удар върху историята на българската литература в периода до 1989 г. Ето защо литературните кражби и плагиатства след 1944 г. са трудно доказуеми, защото крадците бяха овластени и безнаказани, пък и имаха възможност да заличат уликите и преди, и след 1989 г.

Понякога си мисля: ако в тоя свят не е имало възмездие дали в отвъдния жертвите са възмездени... И се сещам за запознанството си с друга голяма българка – Вера Гюлгелиева, теософка, членка на Българската орда, може би най-преданата приятелка на Фани Попова-Мутафова. Запознаха ме с нея непосредствено след 1989 г. Вера Гюлгелиева беше намерила спонсор и в кратко време издаде книгите си, които беше немислимо да се появят преди 1989а.
Била е студентка на проф. Ал. Балабанов и на премиерата на „Капитан“ през 1996 г. разказа как влязла в кабинета му, как видяла Яна Язова в скута му, колко влюбени били и как Язова се смеела, а смехът й бил като шума на пролетен планински поток. Разказът й беше вълнуващ, но й донесе и голямо разочарование, защото след края на премиерата няколко достолепни матрони я нападнаха с обидни думи. Не било морално да се разказва за любовта между женен мъж и девойка с 33 години по млада от него.
Все пак Вера Гюлгелиева ме покани на гости, за да ми подари книгите си. Тогава живеех на десетина минути пеша от апартаментчето й, което беше на „Патриарх Евтимий“, току срещу черквата „Св. Георги“. Настани ме в миниатюрен хол с голям портрет с маслени бои на Вера като млада. Пропуснах да я попитам кой е художникът.
Тя ми подари книгите си, между които повестта „Аглика ханъм“, теософските си есета, както и спомените си за велики българи, нейни съвременници. Опитът ми да се съгласи и да опише случката с Балабанов и Язова обаче удари на камък.
Неусетно разговорът се насочи към Фани Попова-Мутафова. Даде ми и един, невключен в книга, свой спомен за нея. Каза, че Фани е прекарала последните си дни в обща стая с много болни.
След това лицето й някакси се сгърчи и заплака.
Като се успокои, ми каза, че се приготвяла да й занесе храна. Докато се стягала, приседнала на моето място и се загледала във вазата с цветя – бели гладиоли, подарени й от Фани, преди да влезе в болницата.
Изведнъж гладиолите клюмнали и умрели пред очите й.
Вера погледнала часовника.
Като отишла в болницата, казали й, че Фани Попова-Мутафова е починала.
В същия час и минути, в които клюмнали гладиолите, които била подарила на Вера Гюлгелиева.
Клетата Фани Попова-Мутафова... Колко пророчески са думите й в края на романа „Солунският чудотворец“:
"И един страшен въпрос гореше устните на всички. Защо този смел и корав народ го разяждаше тъмен недъг? Защо този, който събира най-светлите качества на племето, този, който е белязан да води към успех съдбините му – винаги трябва да падне, задушен от клеветата, завистта и омразата на близките, своите люде?".
И Фани Попова-Мутафова стана жертва на същия тъмен недъг...

Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
KaraKitan
Administrator
Hero Member
*****
Posts: 3357



« Reply #985 on: December 20, 2023, 19:06:00 PM »

Веселина Седларска - писател, журналист

"Не изпратих SMS на „Българската Коледа“. Не гледах и концерта. Срам ме е. Срам ме е от тази приповдигнатост, с която празнуваме липсата на държава. Срам ме е от лицемерието. Срам ме е от безочието, с което държавата подвиква да им хвърлим един sms от балкона. Не, не ни подвиква, настанява се на трапезата докато вечеряме с телевизионни клипове, затъква хапките ни в гърлото, муши се в душите ни и шепне: ти си лош, ако не пратиш sms, ето, хапваш си тук спокойно, а има деца, които чакат да бъдат излекувани, ти си лош, лош си…
Лоши сме. Лоши сме, защото сме си направили държава, в която лечението на тежко болни деца не е грижа на държавата. Лоши сме, защото търпим парите да се крадат, разпиляват, да отиват за показно благосъстояние, за кич, за егоистично удовлетворение на този или онзи управник, а не за болни деца. Лоши сме, защото понасяме бездушни чиновници да решават кое дете ще живее и кое не. Лоши сме, защото години наред не можахме да принудим държавата да сложи ред във фонда за лечение на деца. За какво трябва да харчи парите си една държава, ако не за кувьози? Кувьозът е продължение на майчината утроба за деца, които се раждат преждевременно или с проблеми. Ако държавата не е купила достатъчно кувьози, това означава, че още от първия миг на това дете тя не е майка, мащеха е. От най-лошите мащехи, тези, които убиват.
Лоши сме, защото не сме оказали натиск децата с тежки диагнози да получават от държавата лекарства, протези, колички, а не семействата им да фалират, за да могат децата им да виждат, чуват, прохождат, разхождат. Лоши сме, защото не изискваме от държавата да оказва подкрепа на родителите да си намират работа, съвместима с грижите за болно дете.
Добри сме, докато се разминаваме по улицата с дете в количка, тикана от измъчена майка. Тогава душата ни се свива, миличкото то, горката тя, пази боже, пази боже! Но после не ни идва наум, че добрите трябва да се обединят, за да кажат на слепите: Длъжни сте да помагате от наше име на болните, затова сме ви избрали, това е общественият договор, държавата се създава, за да помага на по-слабите, на немощните, на затруднените, на подминатите от късмета да са здрави. Затова съществува държавата, а не за да направи клипче, да ровичка в душите на хората, да наеме най-модния за момента актьор, да направи концерт, да отчете, че сме добри, благородни хора, за да седнем на трапезата доволни, че сме изпълнили дълга си. Не, не сме го изпълнили."


Logged

"All truth passes through three stages.
 First, it is ridiculed.
 Second, it is violently opposed.
 Third, it is accepted as self-evident"
                         Arthur Schopenhauer
                                     /1788-1860/
Pages: 1 ... 64 65 [66]
  Print  
 
Jump to:  

Powered by MySQL Powered by PHP Powered by SMF 1.1.21 | SMF © 2015, Simple Machines

Valid XHTML 1.0! Valid CSS! Dilber MC Theme by HarzeM