КАРАКАЧАНСКОТО КУЧЕ-КЪДЕ,КОГА,КАКВО....

[dandi]

Изследване и стандартизиране на каракачанското куче

Първата специализирана публикация за каракачанското куче прави Д-р Х.Б.Петерс през 1938г. в Германия. В нея, на основа на лични наблюдения той дава описание на екстериора и работните качества на каракачанеца. Първото по-обстойно обследване на аборигенната популация е извършено от д-р Т. Гайтанджиев през 40 те години на ХХ век (личен архив). На основата на него той изработва първия стандарт на породата. Поради ред бюрократични причини този стандарт не е приет и не се започва систематична селекционна работа с породата.

През 1991 год. в рамките на дипломната си работа към Тракийски университет Стара Загора и на основа на собствени проучвания В. Динчев предлага стандарт на каракачанското куче, публикуван, в списание “Кинология” (Динчев, 1992). Това е първият стандарт на породата Каракачанско куче, изпратен в комисията по стандартите на Международната Федерация по Кинология (FCI).

През 1997 год. в списание “Моят приятел КУЧЕТО” е публикуван изработеният една година по-рано от С. Седефчев, А. Седефчев и Ю. Тодоров стандарт на каракачанското куче. Две години по-късно В. Динчев, С. Седефчев, А. Седефчев и Св. Стоев изработват общ текст на стандарта. Той е коригиран през 2000 год. и в този си вид е приет в работата на “Международна Асоциация Каракачанско куче”. През 2001 г. този колектив публикува стандарта в списание “Моят приятел КУЧЕТО” (Динчев и др., 2001).

Първия клуб за породата Каракачанско куче е основан през 1990 год. в Стара Загора от В. Динчев. През 1993 год. е създаден клуб и в София. През 1995 год. ръководството на клуба решава да промени параметрите на стандарта и името на породата от “Каракачанско куче” на “Българско пастирско куче”. Част от членовете на клуба, несъгласни с подмяната на целите и ценостите се отделят и създават нови клубове за оригиналното каракачанско куче. Към “Българско Дружество за Опазване на Биологичното Разнообразие - СЕМПЕРВИВА” през 1997 год. е създаден “Клуб Каракачанско куче - Перник”. През 1998 год. е основан Киноложки клуб “Каракачанско куче - Център” Стара Загора. От 1998 год. клубовете за каракачанско куче работят заедно за признаването на породата. В следващите години по места се създават още много регионални клубове за породата. През 2001 год. регионалните клубове се обединяват в “Международна Асоциация Каракачанско куче” със седалище Стара Загора. Своята дейност М.А.К.К. извършва в тясно сътрудничество с “Тракийски университет” - Стара Загора. Към настоящия момент обединените в М.А.К.К. клубове са провели десет национални специализирани изложби на каракачански кучета. На тях се прави подбор на екземпляри, подходящи за вписване в родословната книга на породата. На Х-та национална изложба в Перник бе направена промоция на първия брой на информационния бюлетин на М.А.К.К. „ШАРО”.

[dandi]

Каракачанско куче - опазване и международно сътрудничество

През 1993 год. каракачанското куче, като застрашена порода, е включено от д-р Й. Данчев в “Червен регистър на автохтонните форми домашни животни” към “Национална Стратегия за Опазване на Биологичното Разнообразие”, “Програма за Поддържане на Биологичното Разнообразие”. През 1997 год. в “Министерство на околната среда и водите” бе внесено писмено предложение от БДОБР - СЕМПЕРВИВА, каракачанското куче да бъде обявено за “защитен природен обект” и “национално културно-историческо наследство”. За съжаление държавните институции не взеха решение по предложението.

В периода 1997 - 2002 год. опазването и възстановяването на каракачанското куче е обект на няколко природозащитни проекта:
- 1997. На “БДОБР - СЕМПЕРВИВА” с авторитетни партньори като: “СДП “БАЛКАНИ”, “EURONATUR”, “Gesellschaft zum Schutz der Wolfe”, “SAVE Foundation”, “Frankfurt zoological Society”, “Българо-Швейцарска Програма за Опазване на Биоразнообразието”, и на клуб “Каракачанско куче – център” – Стара Загора, “Българо-Швейцарска Програма за Опазване на Биоразнообразието”.
- 1997-2000г. “Съвместно съществуване на човека и вълка в България -” на СДП - БАЛКАНИ и “БДОБР - СЕМПЕРВИВА”. Финансиран от “EURONATUR” (Фондация Европейско природно наследство).
- 1998г. “Дейности съпътстващи селекционната програма на каракачанското куче” на “БДОБР - СЕМПЕРВИВА”. Финансиран от “Gesellschaft zum Schutz der Wolfe” - Германия,
- 1999г. “Мерки за предотвратяване на щети от диви животни” на “БДОБР - СЕМПЕРВИВА”, “СДП “БАПКАНИ”, “Природен фонд” и с участието на Киноложки клуб “Каракачанско куче - център” – Стара Загора. Финансиран от “Българо-Швейцарска Програма за Опазване на Биоразнообразието”.
-2000г. “Превантивни мерки за предотвратяване на щети от диви животни”. Проект “Източни Родопи” на Киноложки клуб “Каракачанско куче - център” – Стара Загора и Киноложки клуб “Каракачанско куче - Източни Родопи” - Маджарово. Финансиран от “Българо-Швейцарска Програма за Опазване на Биоразнообразието”.
- 2001 - 2003г. “Опазване на каракачанската овца, каракачанския кон и каракачанското куче - едни от най-старите породи в Европа” на БДОБР - СЕМПЕРВИВА с подкрепата на “SAVE Foundation” (Общоевропейска фондация за защита на селскостопанските видове в Европа).
- 2002 г. “Опазване на каракачанската овца, кон и куче за съживяване на трансхуманса в България”. Финансиран от “Frankfurt zoological Society”(Германия).

През 1999 г. С. Седефчев бе лектор на първата международна конференция за канидите “Wolf&Со.” в Германия. Темата на неговия доклад бе “Каракачанското куче - традиционна защита срещу хищници”. На този форум доклади изнесоха също световно известните изследователи Проф.Реймънд Копинджър (САЩ), Д-р Ерик Цимен (Германия), Д-р Хелмут Вахтел (Австрия), Гюнтер Блох (Германия), Д-р Язон Бадридзе (Грузия), Д-р Хенрик Окарна (Полша), Д-р Дорит Федерсен-Петерсен (Германия), Д-р Фернандо Петруци Фонсека (Португалия), Проф. Дейвид Макдоналд (Великобритания) и др.

[dandi]

Популяризиране на каракачанското куче
 
За популяризиране на Каракачанското куче се използват различни средства и подходи. Фотоизложбата “Каракачанското куче - живата легенда” от “БДОБР-СЕМПЕРВИВА”, състояща се от 30 авторски фотографии на аборигенни кучета от породата, направени от А. Седефчев и С. Седефчев, е показвана в периода 1997-1999г. последователно в София (Национален музей “Земята и хората”), Перник, Силистра, Стара Загора, Белоградчик, Кресна.

В периода май 2001 – май 2002 г., в Националния етнографски музей бе експонирана етнографската изложба “Каракачаните в България”. Каракачанското куче бе представено заедно с породите каракачанска овца и каракачански кон на фотографии от архива на БДОБР -СЕМПЕРВИВА. Бяха показани и оригинални метални кучешки нашийници от личните колекции на Светлин Стоев и С. и А. Седефчеви.

Каракачанското куче е герой и в редица научно-популярни и документални филми. По известните от тях са:

“Where The Souls Rest”, 1998 г, (ориг. версия на английски), сценарист и режисьор Боян Папазов. Филмът представя своеобразния свят и бит на последните балкански номади-каракачаните.

“Къде душите си почиват”, 1999 г., (версия на български език, излъчена по БНТ и Сателитен канал България) сценарист и режисьор Боян Папазов. Филмът представя своеобразния свят и бит на последните балкански номади - каракачаните.

“Die Asphaltbaren von Transilvanien”, 1997 г, излъчен в предаването “”Tier Zeit” по германския сателитен канал “VОХ”.

След 1990 год. многочислени материали за каракачанското куче са публикувани в специализирани издания в САЩ, Англия, Германия, Холандия, Швейцария, Полша, Югославия, Гърция. Каракачанското куче присъства и в официалния доклад на “Canid Specialist Group” към IUСN (Световен съюз за защита на природата) касаещ породите пастирски кучета по света и тяхното използване за предотвратяване на конфликта между човека и хищниците.

[dandi]

Каракачанско куче

В продължение на столетия каракачанското куче е основната порода за охрана на селскостопанските животни, имуществото на стопаните и самите тях, отглеждана у нас. Тя е плод на дълбоките традиции на животновъдството по нашите земи, чиито корени се крият в опита на траки и прабългари и консервативния бит на номадите – каракачани, приемани от мнозина като наследници на тракийския етнос.

Поради ценните си качества – сила, работоспособност, непретенциозност, устойчивост, жизнеспособност, изключителна привързаност към дома и стопаните, възприемчивост към обучение, каракачанското куче продължава да увеличава числеността си, въпреки многобройните породи, внесени у нас през последните години.

Добрите качества на породата обаче, изостриха апетитите към силната й комерсиализация. Разнопосочните потребности и изисквания към “съвременното” куче, нароиха групи и сдружения желаещи да “подобрят” породата. В стремежа си по-бързо да внесат своя принос към формирането на уникалната порода те започнаха … със смяната на името. Колкото и незначителен да е този факт, тъй като каракачанското куче ще си остане каракачанско куче, той е твърде многозначителен и тревожен за бъдещето на породата. След като не се зачитат името, ще се зачете ли това което е създавано хилядолетия по нашите земи, за да достигне до нас в сегашния си облик? Накъде ще бъде насочено развитието на породата след като липсва каквато и да е научна информация, необходима за развъждането на която и да е порода на съвременния етап?

Каракачанското куче е най-неизучената ползователна порода кучета в България. Не се знае точно общия брой на животните от породата и разпространението й в отделните региони на страната. Не са изяснени изцяло въпросите, свързани с произхода. Няма подробоно описани на ексториорните особености и отличителните белези на породата, нито изисквания за допустимото вариране по отделните признаци. Въобще не са разработвани въпросите, свързани с генетичната детерминираност на признаците, генетичните параметри на породата по количествените и качествените признаци. Не е проучено влиянието на генетичните и паратипните фактори върху биологичните и стопанските качества на животните, не е правен анализ на нивото на инбридинга в породата и т. н.

Трудностите в развъждането на породата са свързани и с липсата на каквито и да е традиции в селекцията на кучетата у нас. За целенасочена селекция се заговори едва през последните години, поради което не са разработени принципните основи за селекцията при кучетата, не е изградена система за развъдно-подобрителна работа. Всичко това наред с очертаните по-горе негативни тенденции могат да доведат до ликвидиране на каракачанското куче, и до безвъзвратната загубата на още един уникален за страната ни генофонд, с който само можем де се гордеем.

Независимо от огромния недостиг на научна информация, който ограничаваше възможностите за работа, решихме да разработим програма, която да очертае пътя за организиране и провеждане на селекционно-племенната работа с каракачанското куче. Предлаганата програма е разработена на основата на съществуващите реалности. След получаване на достатъчно данни, в резултат от целенасочената развъдна дейност ще довършим програмата и ще запълним липсващите й звена.

Разработихме тази програма, за да покажем какви са нашите цели по отношение на това национално богатство, да споделим нашите виждания, да изведем работата с породата от хаоса и да я поставим на научна основа, да покажем съществуващите проблеми, да предизвикаме по-широка обществена дискусия и да потърсим съмишленици, за да съхраним каракачанското куче за поколенията.

[Светла]

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СПАСИ ИЗЧЕЗВАЩИТЕ КАРАКАЧАНСКИ ПОРОДИ
България си има своя Ной в XXI век, който е натоварил в своя кораб някои редки животни, за да оцелеят. Кой е той?
Казва се Сидер Седефчев и е художник. Живее в пиринското село Влахи, като отшелник, със стада от изчезващи породи овце, кучета, кози, коне, които сам е развъдил. Впрочем, не сам. Балканският Ной на нашето време има обща мисия със своя брат Атила. Той седи повече в София и се занимава с административната част от бизнеса. Защото това е и мисия, и бизнес. При това нелек.
И двамата са дипломирани художници, завършили Художествената академия. По някакво стечение на обстоятелствата в началото на 90-те решават да издирят истински каракачански кучета. И покрай кучетата съживяват цяло изгубено животинско царство. Днес Сидер живее в пиринското село, гледа стадо от 500 чистокръвни каракачански овце, 50 каракачански кучета, 230 калоферски кози – също древна порода, аналог на каракачанската овца. И 20 каракачански коня, които пасат високо в планината като свободно стадо.
Източник: http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=18869