Случки от чобанския живот

[dandi]

Пуснахме овцете и още с влизането в гората,кучетата се разлаха.Започнаха да въртят(обикалят) около стадото настръхнали......на вълк лаеха.Мина време не спират,лаят въртят на около рият с лапите си.Овцете излезнаха на една поляна и да пасат и се щурат напред назад заради лошото време,дъжд дъжд ще ни удави..По едно време край гората овцете се сплашиха,събират си гърбовете ,тропат с предните си крака....Покрай гората има остатъци от плет(ограда) и по едно време една овца,която е била извън оградата прескочи и се върна при стадото,а вали дъжд като из ведро.
Бай Диньо(даскала ми) вика ,Дънди не ми харесва тая работа,това сплашване.Я иди виж ти си по млада какво става.И аз тръгнах,но в тоя момент гледам покрай оградата едно животно бяга-вълк.Викам Бай Диньоооу вълк бре.Пък кучетата наоколо лаят по дирята му и го изтървали та дошъл при стадото.Развика им се бай Диньо по начин да се сетят ,че нещо става,засвирка им и те за минути,ако не за секунди при нас.Обаче от дъжда не могат да му хванат миризмата на пущиняка.И аз бегом по посока вълка,кучетата с мене.Стигнах до оградата покрай която претича вълка,прескачам,прескачат и те с мен и хоп столил се(легнал,скатал се) до една ела и стои нахалника му с нахалник.Като го видях на 10-тина метра пред мен ми настръхна гърба.Побягна и кучетата по него,а те много гонеха.Шабан,тогава беше кутре на 7 месеца като го видя като котка ,метър се отлепи от земята
В последствие се оказа че овцата дето скочи през оградата има 2 рани на врата,но малки.Бай Диньо вика,тоя вълк нещо му има,хване ли той не повтаря,тоя или е много стар или е нещо болен.
Есента го застреляха ловците и се осаза вълчица,по която и по рано е стреляно и и била засегната долната челюст.сега е препарирана в дома на ловеца който я гръмна.Ама колко ни тормози през това лято.....Много случки има с нея,ще разкажа и за тях.

[Mad Max]

  Така се случи, замествах си даскала. Единият колега трябваше да дойде сутринта да издоим овцете и да си бега да почива за деня. На кошарите бяхме само аз и колегата-козар. Оправих сутринта каквото имах за оправяне, пих едно кафе и зачаках. По всичко личеше, че няма да дойде помощ за доенето. Не можех да оставя овцете да им напнат вимената, а тъкмо бях почнала да се уча да доя. От две седмици доях редовно - пръстите ми се бяха стегнали и ставите ме боляха. Тъкмо бях почнала да изкарвам към 2/3 от млякото което надояваше даскала ми. Вдигнах колегата и му викам: "То се е видяло, друг няма да дойде. Давай ти да си ги издоим па утре си е за утре." А голям бюлюк е Сидеровия - към 400 овце наброява, да речем 150, 200 от които се доят. Коя тогава се изяловила и пресушила, коя с малко агънце което сме пуснали при тях и т.н. Грабнах ведрата и тръгнах към стъргата. Накарах овцете от мойта страна, заех позиция. Обърнах се към колегата и го подкарах: "Ай колега, давай да действаме, че опече." Бавно и спокойно, с търпение задоих аз.. Добре ама, сам новобранец, не става бързо. Мина час и мен ми се доходи до тоалетната по малка нужда, а още съм наполовината овце. Оттам, като увеличих скоростта другата половина ги изкарах за половин час.  Оставих млякото на кошарата и колегата да го оправя. Овцете трябва рано да се изкарват като отпочнат жегите, че опече ли и не можеш да ги накараш да мръднат. Козите слънце ги не плаши.  Грабнах си тоягата и тръгнахме. Тъкмо изкачих баира над кошарите и Шарка се спусна в дерето, надавайки вой. На вълк лаеше - един такъв лай е, почва като свързано лаене, вой, нахъсан дето да съобщи че лошия е минал от тука скоро. И е различна тревогата в гласа й когато е минал предния ден, когато е минал нощеска, и когато е минал едва преди час.
  Шарка е кучка, която случайно е останала в бюлюка. Не е заделяна и подбирана от сайбиите. Още когато майка й я отбива, тя влязла в овцете и не излязла от тях. Мислели да я връзват като изпращат стоката по Черната вода през лятото - нали е кутре, как ще държи на ония сериозни условия - баири, мечки и т.н. Но тя избягала и от тогава не се е отделяла от стадото си.
Докато Мърчо беше жив тя му беше като дясна ръка. Той повеждаше във всичко. Негова работа беше да организира останалите - Бабаджан, Меца, Китана, Къшо. Пръв подаваше сигнал и даваше посока. Той си водеше стадото - казваше кой да е в средата, кой отстрани, кой отзад според това което витаеше през деня във въздуха.. Шарка беше негов разузнаваш по дивеча. Често обичаха да ловят зайци двамата, когато наблизо няма опасност. Рядко почиваха тези кучета, та и рядко оставяха другите да почиват. Като отровиха Мърчо и Шарка се промени. Всичко се промени. Малко преди това Китана си беше счупила крака, Къшо почина. Бабаджан и Меца усетиха свободията и решиха да се насладят на любовта си - Мърчо не ги оставяше. Научиха се като е спокойно положението да се скътат някъде и да се радват един на друг.. А Шарка.. Шарка посърна. Сама остана, при стадото си и мъжки прие нещата. Стана някак по-сериозна, по-задълбочена в работата. Започна да води бюлюка, да го провожда през реки и друми. Сама започна да обажда за вълци, мечки и хора. И сама да тръгва, да не чака другите да се появят, а те, вярно, все отнякъде са изниквали и са се притичвали.. Абе кучка е на която винаги можеш да имаш вяра! А без такова куче в Балкана на всеки му е спукана работата.
  Та в оня ден, като превалих баира над кошарите и тя се спусна лаейки. Вълк беше минал скоро, много скоро. Колегата мислеше да пуска козите като оправи млякото по това дере, че е край реката и пашата е паша за тях там, и вода си имат, и сянка, и по е хлад през деня от колкото горе по билото.. Какво нещо са комуникациите - веднага му звъннах и му викам:
- Пусни ли ги тия пущини?
- Не. Квася млякото тъкмо.
- Да знаеш да не ги пускаш по реката към Рабишов андък, че там, по дерето скоро вълк е минавал. Шарка преди малко се спусна. Дано са й на помощ Бабаджан и Меца, че ги няма с мене. Не я знам кога ще се върне. - знам я че гони до дупка като е близо врага и затворих телефона.
  Кучката си идваше при мене, уверяваше се, че всичко е наред и пак тръгваше по прясната следа, там където пътищата й с вълка и моя маршрут който ми беше в главата за изпасването през деня се разделяха, избираше да си е със стадото. Така и не можахме да го хванем натясно, а и мене все ми е мерак  .. Кеаята вика: "Стига пък ти си искала вълк да ти скочи бре, те не скачат на такива като тебе дето само това чакат." 
ЗЛАТНА КУЧКА Е ШАРКА!  Златни кучета все е имало със стадата та да видя само веднъж два вълчи гъза да бягат, но за това ще разкажа друг път. 

[dandi]

  Вечеряхме в мандрата.Имахме гости приятели овчари от съседното село.Сладка чобанска раздумка.По едно време се разлаха кучетата.Лаят на вълк.Викам ей кучетата лаят на вълк бре.Бай Динъо се усмихна и вика -Нека да лаят ние за това ги храним,те си знаят работата.Лаят и не спират.Излезнах на вънка,мен мира ми не дава това лаене,да им свиря за кураж пък кошарата е на 100-тина метра от мандрата ,по една козя пътека се стига до нея която се вие през гората нагоре.Тъкмо бях станала и слушам едно от кутретата дигна страшна врява,а това винаги значи ,че нещо го е стреснало,че е видяло нещо от близо.Значи също,че като чуеш такова лаене белята е станала.Изхвърчах навън и слушам по пътеката надолу тупордия голяма,все едно коне търчат или все едно целия бюлюк се е юрнал към мандрата.Чух шума от металните гривни на куче(на тях има върток с който се връзват и винаги като тичат се чува едно специфично дрънчене),и шум от здавичкване.Има една крушка дето свети пред мандрата та пречи да се види какво се случва в тъмното,а и пътеката е от дясната страна на мандрата.Гледам на светлината края на пътката една овца се влачи на задницата и залита като зашеметена.Олюляваше се и като ме видя залитайки тръгна към мен(търси помощ).В това време гледам зад нея силуети,един на вълка и един на куче-МЕЧКУЛ.Явно беше настигнал вълка(оттам се чу здавичкането) и беше оттървал овцата и сега гонеше вълка.Свиха зад мандрата и се загубиха в тъмното.След минути и другите кучета след тях.
 Гледам овцата кървава и задницата,не я държат краката.Около Педя кожа имаше одрана на хълбока,пробит и беше търбуха.Задния крак и той кърви,вимето също.Всичко това за секунди стана и се развиках-
 - Ставайте ей,вълка ни направи пакост хванал е овца.Като викам аз че кучетата лаят вие нека си лаят.
 Веднага мъжа ми и бай Диньо изскочиха навън
-Къде е хванал овца бре,какво думаш къде е?
 Показах им овцата,която се беше скрила под една дървена скара на която се слагат измитите ведра.
-Накъде хванаха кучетата-пита бай Диньо,защото бе настъпила пълна тишина,ни куче се чува(защото в това време явно са преминавали през едно дълбоко дере което е в близост до мандрата)ни тюмбелек нищо,тишина.
Показах аз посоката и бай Диньо ,въпреки 70-те си години побягна натам.Мъжа ми нагоре към кошарата.Гостите ахнали пред мандрата стоят,викам глейте овцата да не се скрие някъде и аз побягнах след бай Диньо.
В това врем кучетата бяха излезли от дерето и гонеха в отсрещната гора,излезнаха горе на билото и по било по било до един връх -Адаборун.После обратно по билото срещу мандрата ,към един параклис СВ.Пантелемон.В тъмнината единствоно лая им може да те ориентира накъде гонят,къде бяга вълка.Гониха го около час и по едно време се връщат ,лаят по "задна" диря.
Докато слушахме къде гонят кучетата,умувахме от къде точно ги беше измамил вълка(откъде беше влезнал в кошарата) и бе успял да хване овцата.Бай Диньо,за който това е било свого рода всекидневие дълги години каза:
 -Мечкул лае по"задна" диря,сега като дойде,ще "каже" точно от къде е минал вълка и от къде е влезнал в кошарата.По дирята.
Така и стана,кучетата минаха покрай мандрата,точно от същото място откъдето бяха минали гонейки вълка.Макар,че стояхме там не ни обърнаха абсолютно никакво внимание,минаха покрай нас и тръгнаха нагоре по пътеката към овчарника,откъдето дойде и нахапаната овца.Мечкул беше най отпред,хапеше земята ,където беше минал вълка и миризмата му беше съвсем прясна,(Мечкул,а и не сам той винаги го правеше,всичко до което се беше докоснал хищник като да искаше да го удуши,гризаше го)
и точно ни показа мястото в оградата откъдето се беше промушил вълка и ги бе изненадал.
Цялата нощ кучета не млъкнаха и не легнаха.Яд ги беше ,че бяха изтървали вълка.

[dandi]

 От как бяхме дигнали овцете на мандрата,вече  месец всичко беше спокойно.Никаква дивина не се беше мяркала край кошарата.Кучетата отпуснати,не е като да има дивеч който идва често и да са нащтрек.
 Една нощ,около 2 часа беше ни събуди страшнато олелия която дигнаха кучетата.Такъв лай,че все едно черешово топче в пещера гърми.Стреснахме се сънени,търсим свещи прожектори да светнем с нещо,че тъпно като в рог в тая колиба.В същия момент страшен трясък се чу навънка.Трясък от удар.Бай Диньо вика мечка е тва ей,дано не отрепа някое куче.
Лаят на кучетата стана още по страшен и започна да се отдалечава.Бяхме вече излезнали от колибата и слушаме кучетата в дерето яко лаят ,ту се поодалечат ту на място лаят.
 -Мечка е вика бай Диньо,и не ще да бяга ,дава зор на кучетата,ама и те и дават зор.Мъчат да я гонят,но не ще да побегне.
Това продължи доста време,но не могат да я отдалечат.По едно време лаят стана още по силен,мечката и глас пусна,но пусна глас и едно от кучетата, изквича.(в такива ситуации,като изквичи едно от кучетата,не е изключено да се изплашат всичките) но след секунда лаенето продължи.
 На сутринта видяхме че едно от коритата в което се кърмят овцете,дълго около 4 метра и копано от ствола на тънък смъч,съвсем не си е на мястото,беше на около 5 метра от там,в посока овцете и легалките на кучетата.Единия край на коритото беше потрошен и навсякъде се бяха разхвърчали трески.Мечката беше изнанадала кучетата,била е стигнала доста близо до тях,когато те са я усетили и са скочили с лай.Явно че в първия момент се е паникьосала и е хвърлила коритото да се защити.Друго обяснение нямаше на ситуацията.
 Едно от кучетата-МЕЧО,сина на Чакър,влачеше задния си крак на сутринта.(Явно той беше този който се беше изквичал).Пооправи се в последствие,но в останалите три години в които продължи да ходи с овцете си остана сакат(куц)

[Mad Max]

Жива легенда.
Стопанинът му му говори като на свое внуче и казва, че за нищо на Света не го дава.

Една нощ три вълка влизат в двора на къщата му. Кучето пуснато при овцете ги усеща и без да се замисля скача да им препречи пътя към саята. Вече изяли няколко кучета по селото, тримата натрапници решават и с него да се справят и започват заедно да го "работят". Три вълчи уста го ядяли. Чул стопанина, че нещо се случва, грабнал брадвата и излязъл в двора. Видял че кучето му едва бере душа, но не дава назад. На няколко отскока и със силно рукане се озовал при кълбото, размахал брадвата и натрапниците побягнали. Повече не се върнали. А от тогава - види ли вълк или вълци, откача докато не ги убие.. Хората в селото останали без кучета и всеки ходел да му се моли да даде своето куче, та да не вземат вълците да се върнат и да закачат и от стоката им. Той не го дава.

За да  направим снимки стопанина му го върза. До този момент почти не е било връзвано. Куче, което трудно понася синджира е, както казва Дънди: "има работни кучета дето никога не го понасят - като ги вържеш и все едно им взимаш душата".

Перелик

[dandi]

Перелик е златно куче.Само,че каго го вържеш се сниши,свие,все едно не тоя същия дето е толкова наперен и горделив като ходи с овцете.В селото в което живее,почти винаги е имало вълци.Преди година,есента вълците принудиха стадата да слезнат и пасат край селото.И овчарите пак даваха жертви.Само стадото с което ходеше и охраняваше Перелик,остана горе в планината и не даде жертва.С него ходеше само една черна кучка,зощото и един кусур си има Перелик,не допуска други кучета с него,дави ги.И ги дави да край.Но такъв си е.

[dandi]

Чакър...Всъщност,трябваше да го кръстя Чобан,защото беше,като овчар,куче човек.Като му говорех ,все едно ме разбираше.Бай Диньо ми го подари като кутре задето му помагах.Като дойде в село овчар бай Диньо,непознаваше добре пашата,та почти цяло лято ходех с него.А и стари познайници бяхме с него и приятели. 20-тина овце имах тогава,пролет и есен ги напъждах край село да пасат и Чакър ги пасеше.Не се отделяше от тях,развеждаше ги из ливадите,не даваше ни крава,ни кон да ги плаши и гони.Пък и овцете го следеха,като да ги мамеше с хляб.Станеше ли време да се прибират вечер,Чакър си ги довеждаше.Като по часовник.В село никога не го връзвах.Затворех ли вратата на саята,лягаше пред нея и там си оставаше до сутринта.Никога в живота си това куче не тръгна из село да обикаля из махалите,винаги си беше покрай стоката.
 Не му вървеше обаче в началото като кутре.Все нещо му се случваше.Първата пролет,като грябваше да иде на мандрата,предишния ден едно момче беше с овцете.Срещнал се с едно друго стадо с което ходеха доста кучета.И Чакър се беше отделил от стадото ,защото се разлали ония кучета.И така го бяха давили,че здраво място нямаше.Вечерта си дойде преди овцете и много му се ядосах.Мислех си да го "шамаросам",защото си е зарязал стадото и е задминал,но като го видях целия в кръв,едва се влачи се смилих.А на другата сутрин трябваше да се качват овцете на мандрата.
 Обадих се на бай Диньо и му казвам какво се е случило,а той вика:
  -Дънди нищо му няма,трябва да свиква.Пускай го с овцете на мандрата и утре като дойда (Бай Диньо ни беше овчар и на другия ден щеше да докара овцете от другото село и да си поеме цялото стадо,наедно с нашите) ,ще видим какво ще го правя.Или ще става Куче или мекушавници няма кой да ги търпи.
 На другата сутрин го пуснах с овцете и Чакър на три крака(единия дупка до дупка от зъбите на ония кучета) върви с овцете.
 Изпратих овцете и трябваше да вземам разни неща,необходими за мандрата.
 На обяд като отидох първи дойде бай Диньо.Дойдоха и нашите овце и викам на тоя дето ги пасеше:
  -Чакър къде е бре ,иде ли с овцете?
  -Абе той иде,ама е като пребит.И зор му дават мухите с тия рани та се крие по сенките повече.
И така се кри около 20 дни.Нощем като няма мухи,беше край мандрата и тогава го хранеше бай Диньо.През деня го нямаше,завираше се някъде и като да потъваше вдън земята.

[Mad Max]

    
http://www.youtube.com/watch?v=Wcu8JLNhFis

[A_R_M_A_N_I]

Страхотно клипче ,невероятна песен ,но наи-вече прекрасни кучета   

[Ina]

Дани, разказвай ни още.  Много увлекателно, направо се докосвам до историите. 

[Mad Max]

  Един ден Бой Джордж /както казваме на бай Георги/ се прибира с овцете.. Както обикновено накарва ги по тъмно. Аз бях на кошарата и тръгнах да го посрещам, както обикновено - да му помогна да ги накараме в кошарата, да го разпитам срещал ли е вълци, как му е минал деня и т.н. Гледам го, този ден беше различен - бързаше към мене.
  Лицето му беше бледо и угрижено. "Сигурно са били вълци" си помислих и с нетърпение да чуя тръгнах към него. Докато качвах баира, не откъсвах очи от лицето му. А той, колкото повече ме наближаваше толкова по-тревожен ставаше. Огледах овцете и потърсих кучетата с поглед. Видях Къшо, Шарка и Меца. Мърчо и Бабаджан липсваха. Забързах си крачката и спирах на всеки 20 метра да ги видя да не би случайно да превалят сега баира отгоре.
  Като наближих Георги извиках:
- Къде са Мърчо и Бабаджан бре?
- Крисоо, беля стана! БЕЛЯ! - очите му се напълниха със сълзи и тръгна да тича към мен.
- Каква беля бре? Къде ти е акъла такива работи да думаш??
- В ловджийски примки се хванаха кучетата! Горе, на Полена, в Арнаутския андък! - това е родното място на бай Георги, той много обича да ходи там и често пашува, макар че е на десетина и повече километра от селото. - Сега ке ги УБИЕ! Ке ги изтрови! И те нищо нема да могат да сторят.. Или по-зле с пушката ке им пука!
  И го обзимаше някакъв страх, който му изкривяваше физиономията още повече. Вече почти се беше мръкнало. Малко оставаше съвсем да се почерни небето.
- Тоя Героо.. Ах, тоя Геро само да ми падне! - вайкаше се Георги и не знаеше що да стори.
- Спокойно. - му казах. - Дай сега да накараме овцете, да нахраня кучищата, да подоя агнетата и ще ида да ги прибера. То така или иначе мръква.
- Къде ке идеш бре? Ти откачена ли си? Ни го знаеш андъка, ни знаеш ков е Геро!
- Дай да си свършим работата, ти казвам. Ти на мен сметка не мой ми държиш! Андъка ше ми го кажеш де е, а Геро.. И той ме не знае! Дишай.. - а си бяхме само двамата в селото. Козаря по-рано накара козите и слезе до града дрехи да си вземе. Каза че сутринта ще се върне за пускане.
  Свърших си работата и се обадих на Сидер. Разказах му какво се е случило и какво възнамерявам да правя. След два дена трябваше да идва в селото и нямаше как да го стори по-рано. Разтревожи се. Вече минаваше десет.. Вика: "Ти сама не тръгвай. Обади се на Тодор и ми звънни да ми кажеш какво е станало."
  Тошо е сина на бай Георги. Познава планината, знае кой къде какво залага. Още повече, че работи като горски към парка. Ортак е на Сидер.
  Обадих му се аз, каза, че идва до половин час. И ние с Георги зачакахме на масата. Беше гробна тишина - никой от нас не продумваше. Всеки беше потънал в мислите си, дори не вечерахме.. Подпряни на лактите си сме заспали.. Събуди ни лай на кучета. Погледнах часовника - беше дванайсе и половина. Излязох да видя какво става и видях служебната джипка на Тодор да се приближава към къщата.
  Тръгнах да си стягам връзките. Грабнах фенера и брадвата и се засилих към него.
- Що стаа? - ме посрещна.
- Как що? - викам. - Нали ти казах по телефона. Давай да тръгваме, че ще съмне, а мене работа ме чака.
- Виж сега.. Стана много късно. Сега нема да ги найдем. Дай ако искаш събалям да тръгнем рано на зазоряване. По-бързо ще я свършим.
  Това беше капката която ми изкара целият яд от случилото се:
- КАК СЪБАЛЯМ БРЕ ТОДУРЕ! НОРМАЛЕН ЛИ СИ? НАЛИ НЕ СА ЯЛИ КУЧЕТАТА, ТИ КАК ЩЕ ЗАСПИШ? - се разкрещях и разтреперах. И продължих: - СЛУШАЙ, СЪС ИЛИ БЕЗ ТЕБЕ АЗ ТРЪГВАМ!
  И тръгнах.. Ако ще и цяла нощ да се налагаше да обикалям.
  По едно време настига ме Тодор с джипа.
- Качвай се, че е много пътя.
  Ядосана му бях ама се качих. Смръщих вежди, скръстих ръце и свих устни. Хич не ми се говореше с него повече.
  Не мина много време и стигнахме Полена. Пътят до там е черен и кален, на няколко пъти бяхме ..аха.. да закъсаме. Решихме да продължим пеш.
  Слизайки от джипа Тодор викна по имена кучетата. И зачака отговор. Като не чу лай отново се осъмни.
- Кристино, сега няма да ги намериш. Ако бяха тука, щяха да се обадят. Те ми знаят гласа.
- Теб да не те е страх бе, горски? - троснато казах. - Мъжко сърце носиш.. - добавих с ирония и тръгнах към андъка, както ми го беше обяснил бай Георги. С ъгъла на окото си погледнах назад по едно време, да се уверя, че Тодор ме настига. След мен вървеше.
- Сопри се малко бре! - извика. - Ни знаеш къде са пътеките, ни де слагат примките.. Тръгнала ми тя, напреш да води.. Кучета да дири.. - и ядосан демонстративно ме блъсна с рамото си като ме задминаваше.
- Аз само да ти кажа Тодоре.. Ако и двамата са в примки Мърчо ще е по-горе от Бабаджан. Той куче да го преварва не дава, пък и Бабаджан все по него си ходи..
- Като вълк можеш ли да виеш?
- Мога.
- Вий тогава! Те ще залаят. И по-тихо ходи, какво си се разтропала?!
  Извих като вълк аз и зачаках, но отговор не последва. Започнах да ги викам по имена, никой не се обаждаше. Така вървяхме около час. По едно време пак извиках и чух лай.
- БАБАДЖАН! - зарадвах се и хукнах към мястото откъдето чух да идва гласа му.
  Ни пътека следях, ни нищо. През дървета, клони, храсти, драки и трънаци. Пак му викнах, пак отвърна. Намерих го! Беше се хванал в примка дето залагат за диви прасета. Лошо се беше заклещил - през кръста и я беше затегнал здраво. Зачаках Тодор да му връча брадвата, да пресече металния капан..
  Дойде той и я взе. Като тръгна към Бабаджан и той го заръмжа. Спря се Тошо и ме погледна.
- Такъв си е той, кво ме гледаш? По-добре от мен трябва да знаеш, че на всеки фучи..
  Обърна се и пак тръгна към него. Бабаджан продължаваше да ръмжи. В момента в който замахна с брадвата Бабаджан скочи да хапе.. И той се отказа. Свали я долу.
- Така няма да стане. Тебе не те ръмжи /после ще ви разкажа и откога и защо не ме ръмжи/. Помъчи се да го изкараш от тая примка.
  Отидох при него, а той като малко дете ми се радва и гали.
- Къде се хвана бре, лудетино? Та сега да ме вдигаш уморена да те търся.. - заговорих му и тръгнах да разширявам примката. Много трудно беше и мъчно. Но с упоритост я разхлабих малко. И така, малко по малко, направих място да му избутам задника и той хукна. Сякаш почувствал свободата си за първи път. Правеше победоносни кръгове и идваше да ми се радва и хвали, че е добре вече.
  Тошо отсече примката да я вземем с нас за доказателство. Още час и половина търсихме Мърчо, но нито се обади, нито го открихме. Скарахме се накрая и бях принудена да тръгна с Тошо към селото без да сме го намерили.
  Като се върнахме Бабаджан вече беше на кошарата и чакаше да му сложа да яде. Сипах му и легнах на пейката, зачаках да съмне. Да се събуди Георги, та да му предложа да ида с него с овцете.. Да минем там, откъдето предния ден, та Мърчо като чуе чановете да се разлае и да го намерим. Той да си е с овцете, аз да търся кучето.
...
  И тъй съм задрямала.. По едно време се разбуждам - таман се съмва.. Цялата на пейка съм станала.. Подоих агнетата, проверих има ли нови - нямаше. Тодор беше тръгнал. Козаря още не беше дошъл, а бай Георги спеше. Разбутах го аз и му казах плана си. Прие го и стана да се стяга. Отлъчихме агнетата и той пусна овцете. Аз им сложих сено, зоб, да иамт и тръгнах да го настигам. Стигнахме Полена, обходихме всички места, по които е минавал, но следа от Мърчо нямаше. Намерих една вълча следа на черния път, който продължава от Полена към връх Баба. Помислих, че може да е надушил гадта и да е тръгнал след него. Не спирах да го търся. Наставаше следобяд. Обадих се на Сидер и му казах къде съм, какво правя и че няма резултат. Заръча ми да се връщам да сложа на агнетата и че другият ден ще дойдат двама студенти дето работят за жена му, да запишат и проследят вълчата следа, та ако искам с тях да ида отново да го потърся. Щели да ми помогнат.
  Върнах се пак на кошарата и се захванах за работа, но сърцето ми не мирясваше..
...

  Спала, недоспала пак ставам. Трети ден го няма Мърчо. Изпратих Георги, заредих на агнетата и пак тръгвам към тая пуста Полена. Хем ме е яд, хем ми е притеснено, хем ми е тежко - отговорна съм за всяко едно животно, ако да съм чирак, като ги няма сайбиите.. Как щях да погледна Сидер в очите и да му кажа - ами не ти намерих кучето Сидере, не знам къде се е погубил - следа не намерих от него. Туй може да се случи на някой, но не и на мене. И бързах пак да стигна това място, да го видя и тоя Геро дето ми го представяха като страшилище - да му разчета в очичките дали не е сторил нещо на нашия Мърчо. Но уви, не си беше в тях.
  Пак прекосих дерето няколко пъти. И пак се качих до Баба. Дойдоха момчетата. Разделихме се с тях и пак обходихме съседните андъци.. Навсякъде обърнахме. Всичко научих в тая местност наизуст и го нямаше кучето, и това е!
  Започнах да си мисля най-лошото. Посърнах. Стана ми криво и мъчно. Дорева ми се от бяс, че нищо не мога да сторя. Тъй както мразя безсилието нищо друго не мразя.
  Прибрах се на кошарата да нахраня животните. Вечерта пристигнаха Сидер и Ели - жена му, с Дарко. Със Сидер и дума не си продумахме. Какъв беше смисълът да му обяснявам колко и къде и как съм го търсила и мислила, като него го нямаше сега там и не го бях намерила. Само се разминавахме, без даже да се поглеждаме..
  Вечерта рано се прибрах в стаята си. Нямах настроение за нищо. Убито ми беше. Заспала съм от умората.
...
  Събуждам се рано сутринта и пак оглеждам да не би да се е върнал.. Нямаше го. Георги стана и с него се разминавахме като сенки.. И на него му беше каквото и на мене. Помогна ми за агнетата и пусна овцете.. Заредих хранилките и тръгнах да паря ярма на кучищата. Да паля огън. Сидер оправяше нещо по кошарата, ковеше. На всички ни беше криво..
  По едно време както съм на огъня, с периферното си зрение видях нещо да се движи по баира, да слиза към кошарата /набито око имам и всичко ме дразни/. Обръщам се и кого да видя? МЪРЧО!
  Ухилен и изморен, пристига нашият Казанова..
- КЪДЕ ХОДИШ БРЕ МЪРЧО? ЩЕ ТЕ ПРЕБИЯ, ДА ЗНАЕШ! - извиках и се втурнах към него. Сидер дойде, видя го и се ухили.
Решихме, че сигурно е ходил по кучки, а Бабаджан му се е вързал на акъла и се е хванал в примка..
  Вечерта всички се смяхме и радвахме, че всичко е приключило добре.
...
  Този път.. 

[dandi]

Никой не остана да спи на мандрата през ноща.Кучетата бяха останали да се оправят сами.Те си знаеха работата.
На сутринта бай Диньо мина през къщи да ме вика да доим овцете.До тая мандра на която бяха тогава овцете се стига по една пътека нагоре през ливадите,стръмно е и се върви бавно.Вървим ние на горе по пътеката и като наближихме мандрата,слушаме кучетата лаят.Лаят ама по един специфичен начин.
 -Дънди,нощес май сме нахранили мечката,син.Бързай да видим какво е станало-рече бай Диньо.
 Забързахме нагоре,а кучетата лаят ли лаят.Стигнахме мандрата,а от там се вижда кошарата дето са затворени овцете.Гледаме едното куче, сиво едно като вълк на цвят Мечо ,на 14 години беше,клекнало в средата на овцете и лае ли лае.Итиваме ние и що да видим,до него една овца,цялата и глава в кръв,до нея локва кръв.Хванахме я и гледаме,задран и врата и 4 дупки(от ноктите на мечка).Обиколихме кошарата и откъм гората гледаме в оградата м/у двете ритловици козина от мечката.
 -От тука е бръкнала та е хванала овцата,искала е да я изкара от тука,но са я оттървали кучетата.
Чакър тогава млад още,кутре,в гората лае от там от където беше дошла мечката.От тогава почна все да лае нощем.Обади се някъде от гората,след време пак се обади от някъде,имах чувството ,че цяла нощ обикаля кошарата и лае,като да каже че е там.Такъв си остана до края.
 Заляхме ние раните на"ранената" овца с препържено парливо масло,за да заздравеят,издоихме и бай Диньо преброи овцете на портата,всички си бяха там.Нямаше други жертви.Какво се бе случило и как,само кучетата знаеха,но не можеха да ни кажат.
 Пуснахме овцете на паша,а Мечо остана в кошарата там където си беше продължавайки да лае.Чакър остана и той в гората да лае.Настигнаха ни по късно.
 -Чакърееей,учи занаят от дядо си Мечо ,та да станеш куче.
 -Мечо,какво бре приятел,яд те е че те измами мечката нощеска,затва ли лайш а?
 Говореше им бай Диньо,както винаги правеше с тях(а и на овцете говореше понякога),все едно че му бяха деца,с такава любов.И кучетата го гледаха,все едно го разбираха какво им казва.

[Mad Max]

  Вече втори месец бях чирак на Седефчевата кошара. Пристигнах във Влахи на втори декември. Овцете тъкмо бяха започнали да се агнят. Зимата едва сега идваше. Сидер твърдо мислеше, че тая работа не е за момиче, което и идея си няма от нея, и сякаш вярваше, че бързо ще се откажа и ще си тръгна.. Та гледаше да използва момента и да свършат някоя друга работа по града с брат си и да си види семейството. Така си ги обяснявах тогава нещата, може би и сега така ги виждам.. Тъкмо "или да ставам човек, или да хващам гората"..
  Два месеца агнене на овце, ярене на кози, кучета, хранилки, чистене, мъкнене на бали, зоб.. Нагоре надолу по тези пусти пирински оголени чукари с остри камъни, дето никому не прощават, а само грозно стърчат да те сещат да внимаваш, че паднеш ли.. Трудно ще се изправиш..
  За това време всички животни бяха свикнали с мен, дори и магарето - само Бабаджан не спираше да ми се ерчи /тогава още го нямаше Шаро - вторият такъв случай/. Такова куче си е Бабаджан. Тачи си колегите, стадото, има поносимост към един-двама човека и до там. Всичко останало, колкото е по-надалеч от него, толкова по-добре. Насюва работа. 
  Аз го доближавам с тенекията - легнал до коритото пред портата на кошарата, да им сипя на всички да ядат, а той ръмжи, става и тръгва към мене.. Та все трябваше да изсипвам ярмата с бързината на нинджа и възможно най-безшумно да се оттеглям от покоите на кучетата. На два пъти почти ме ухапа и да си призная, беше ми грабнал уважението.. Някакво страхопочитание изпитвах към това куче, позволявах му да ме приковава на място и той постепенно все повече ми се качваше на главата.
  И ето ти, Атила слезна за няколко дни да види как е положението, справям ли се, да помогне с работата на кошарата.. Бяха станали много животни, много гърла, много работа.. Към 130 агнета, стотина ярета и прочее и прочее.. А мен така ми беше мерак да ида с овцете, та да ги погледам през деня. Да видя как им танцуват кичурите на песента на вятъра.. Споделих си мерака и нали е Приятел /и то какъв!/, разбра ме. Тръгнах без да се замислям с бай Георги.
  Добре, ама.. Още стотина метра не бяхме изминали и ей го Бабаджан - деби ме отстрани да ме дави. Кой знае какво си е казал - "сега ми падна.. взех ти страха!"  И аз, нали съм край Георги, бутам го и му викам:
- Напъди си кучето, че ще го фрасна. - и се обръщах към Бабаджан - Уууъ! Твойта кожа неблагодарна! - и все повече ме хващаше яд, че му отделях толкова внимание..
  Георги се хилеше и само отвръщаше:
- Тцтцтц.. Ке ми направите вие некоа беля, ама..  Шилешка работа.. Оди напреш тука край мене и той нема да те закачи..
  И така си вървях край него и слушах разказите му - беше много доволен, че има на кого да разказва. Дори от време на време объркваше историите.. Гледах овцете и слушах за живота му и все с моето периферно зрение го гледам тоя гявол как ме дебне.. Мина обяд. Хапнахме. Хвърлих му малко хляб, а той го ръмжи. Не ще да го яде, изцапан е все едно с мойта миризма.. Това вече съвсем ми дойде в повече, станах аз:
- Абе аз що не ти разкажа играта, ами цял ден тука с тебе ще се занимавам!! И два месеца, един подир друг.. - Грабнах едно камъче и го метнах по него. Наведох се за следващо.. Тръгнах към него съвсем уверено. В тоя момент и той се наежи, изнерви се че го целя с камъни и тръгна към мене фучейки.. Затичах се аз към него, затича се и той. Както се движех ми падна пердето пред очите, направо ми пречерня от яд. Усещам се едва го виждам как скача към гърлото ми, срещу мене и даже не разбрах как протегнах ръце и го хванах зад ушите за кожата на врата.. Едва после разбрах какво се е случило.
  Той се мяткаше и се опитваше да се освободи, а аз здраво си бях вкопчила пръстите в него и не го пусках. Бях го заковала. Не можеше да ме захапе и това го влудяваше.. Гърчеше се в ръцете ми като бесен. Събори ме на земята, но аз не го пусках - бях си изпънала ръцете и го държах здраво. Чух, че Георги вика и го чувах все по-ясно, значи идваше насам.. Направо откачаше Бабаджан и това адски ме вбесяваше.. По едно време както му държах главата я шибнах в един камък и продължих да я държа..Той закова за секунди, сякаш въобще не беше очаквал това.. И пак тръгна да се боричка. Видяла резултата го шибнах още веднъж, втори път и легнах с цялото си тяло отгоре му, та въобще да не може да мръдне повече..
  Така си бях стиснала зъбите от бяс, че чух изчътъркване - изпилих си леко върховете на кучешките.. Почнах да му говоря през зъби:
- Ти да не се имаш за центъра на вселената бре, та да посягаш на тоя дето те храни и още ще те храни.. И то дълго, помни ми думата.. Дрисльо с дрисльо такъв! - най-вече ми беше болно. И го отблъснах с всичка сила - Махай ми се от очите! Не искам да те виждам! - а той вече търчеше към другите..
- Ееей, спирка нямате - смеейки се, едва измълви Георги.
- Какво се смееш бе? Ако ми беше отгризал гръцмуля, ти щеше да ме носиш на майка ми.. Дорде дойдеш знаеш ли колко неща можеха да станат.. - опитвах се да си изкарам беса на Георги..
- Що ке стане бре? Та вие сте си лика прилика! - и продължаваше да се къса от смях.
  Аз обидена вървях на 50 метра от него до края на деня. Бабаджан от другата страна на стадото на 50 метра. Не смееше да ме погледне.
  Не мина много време. Атила си отиде. Пак си заехме старите длъжности. Съвсем не си обръщахме внимание с кучето, той спря да ме ръмжи, за мене все едно не съществуваше.. И тъй си кретахме спокойно.
  Една вечер дойде брата на Ели от отсрещната страна на реката, нещо да пита, вино да търси и цигари от нас.. Кучетата го познават него и по принцип не реагират, или и да реагират, не е някак буйно, само предупреждават, че идва съселянин.. Добре ама какво ми посегна - да ме потупа ли, да се пошегува ли.. И Бабаджан откъде изскочи, гризна го по задника и закова на място ръмжайки го. Бай Георги гледаше от пейката. Отиде си Камен по живо по здраво, малко се стресна, то си е и за стряскане.. И бай Георги не се стърпя:
- Ееее, край вече! Другари сте за цял живот! Ей сега ако го извикаш и ке си умре от кеф..
  Почервеняха ми бузите /там не е често някой да ти каже добра дума - та се научаваш и нея да цениш, даже повече все някой за нещо ти рука, че нещо си сбъркал/ и ми стана интересно.. Извиках го с огромна радост. Хубаво ми беше станало, че се намеси в оня момент, че иначе аз трябваше да го фрасна. Бабаджан дойде при мене и се загали. Оттогава като ме види и се превръща в кутре-лигльо.. Все едно не е оня чешит и темерут който си знаем всички.

[dandi]

Оставил беше Бай Диньо един селски да му пасе овцете за 2 дни,та да иде да види баща си и майка си за Илинден.Чеверме да изпече на рода им.Много обичах и аз да ходя там,да слушам разказите на баща му,ходил беше и на Бяло Море кото дете с керваните овце навремето.Овчарският му стаж около 60 години.От дете до старост все това беше правил,овце да пасе.Кучетата за които разказваше имах чувството че са безброй.Случки,случки патила....Обичаше да разказва и се радваше,че и тримата му сина бяха наследили овчарския занаят....
 Върнахме се ние от Илинден,а сменника на Бай Диньо загубил 26 овце.Пределил ги предния ден,защото много бягали на гъба,минали долу през реката и емнали отсрещния скат към върха.(на овцете все нагоре им дай да вървят).На другия ден,аз останах със стадото,бай Диньо отиде да ги търси.Един ,два ,три дни няма ги.Отчая се бай Диньо.Бре тия овце в дън земята ли потънаха.Знае им той тертипите,къде трябва да излезнат,но....няма и няма.По цял ден обикаляше ,връщаше се вечер скапан от умора,пък и годините му не са малко.
 -Бай Диньо утре идвам с тебе,ще ти стане лошо някъде ,после тебе трябва да търсим.Стадото ще оставим на тоя дето ги загуби.Редно е да ги пасе,плати му надница по голяма от твойта,а не намерим ли загубените ти трябва да ги плащаш.
 И на другия ден,взехме по една тояга и тръгнахме.Чакър като взехме тоягите и той с нас тръгна,по навик.Ама като подминахме кошарата се спря,чуди се кучето.
 -Дънди,мами Чакър да видим ще дойде ли с нас.Кучешки нос си е това.И почна да го вика Бай Диньо:
  -Нааа Чакър,на,айде с нас.
 -Почнах и аз,да го мамя и кучето като че ли разбра,тръгна с нас.Но върви на разстояние,няма го стадото му,а ние не спираме да го викаме.Хляб носеше бай Диньо,та и хляб му мяташе.
По едно време тъкмо минахме Чифлика,слушам тюмбелеци,идеше стадото от съседната мандра,с него 4 кучета имаше.
 -Бай Диньо,кучето,сега ще го сдавят тия кучета.
 -Остави го Чакър,той няма да им се даде,ще се оправи.Ти върви с мен и не обръщай внимание.
Ама аз страх ме е за Чакър,сам е,ония 4.Но вярвах на Бай Диньо,щом тъй е казал ,той го познава по добре,повече време е с него,познава и съседските кучета.
 Усетиха ни кучетата и се спуснаха към нас.И гледам аз какво ще стане.Чакър отиде край пътя и легна на нещо като стар мравуняк,на по високо от пътя.Дотърчаха тия кучета и към него,а той не мръдва,ръмжи и показва зъби.Тия лаят ,обикалят го,но не смеят да го яхнат и давят.
-Айде Дънди ,път има да вървим,казах ти Чакър ще се оправи.Той ще ни настигне.
Дойде овчарят на съседното стадо и си побъбрихме за минута.Знаеше ,че имаме загубени овце,но каза че и следа няма от тях,нищо не беше виждал.
 Продължихме си ние пътя.Доста време мина докато ей ти го Чакър,под пътя в гората иде.Успокоих се накрая.
Не мина много и Чакър по едно време се разла,изправи му се козината на плещите и сякаш стана по голям.Лае,носа му в земята,ту под пътя,ту над пътя.Вървим ние бързаме,че върха е далече,а кучето там върти се настръхнало и лае ли лае.
Подминахме доста,а кучето остана.Настигна ни по едно време и пак обратно с лай.Така на няколко пъти идва връща се.
Чудя се аз какво става,ама трая,притеснено ми е за овцете дето вече колко дни ги няма.
 Бай Диньо вика лае сигурно по дирята на ония кучета дето щяха да го давят.
Продължихме.Обикаляхме много,но нищо.Седем часа вървяхме.Като търсиш загубени овце,все ти се причува че някъде тюмбелек дрънка или овца блее и бързаш ли бързаш.Върнахме се на нашата мандра по тъмно.
 На другия ден казаха,че през деня от съседния бюлюк е липсала една овца.
 Замисли се бай Диньо и вика,кажете им на Многото хармане да търсят изпашата(остатък от изядена овца,най често кожа,който служи на овчаря да докаже,че овцата е убита от дивеч).Там трябва да е.
Точно там лаеше Чакър предния ден като минахме.От там беше минало и съседното стадо преди да се срещнем.
Намерили бяха кожата на овцата там изядена от мечка.Отърва се колегата да плаща.
 -Дъндииии,"казваше " ни Чакър вчера ,че нещо има там,ама пусто бързане да търсим ношите овце.За три дена станах като будала.А трябваше да се сетя ,че не лае кучешка диря.Косъма дето изправяше на плещите е за диво,не за куче.Казваше хайванчето,връщаше се,ама кой да го слуша.
И на нашите загубени овце(на повечето) намерихме изпашите само.Къде ние,къде колегата от съседната мандра.4 плати бай Диньо на собствениците им.


ЧАКЪР







 

 

[Mad Max]

  Слънцето беше се търкулило точно по средата на небесната шир и не мърдаше. Като че някой го бе заковал. Гюргя отвори очите си, за да види дали скоро ще се премести. Замаяна, опечена до костите си, наведе смирено глава и отново я положи под сянката, която образуваха последните няколко останали дракови листенца на храста където беше вързана. Бельо и Шаро се спогледаха, хвърлиха по едно око и към Канджа - старата кучка, която им даскалуваше. Видяха че се е проснала под дебелата черница, успокоиха се и заровиха глави в гюбрето под стряхата на стария козарник.
  Средата на поредното лято. Жегата пълзеше неуморно и събаряше каквото й се изпречи на пътя. Сетне сякаш спогодила се с останалите твари - червеи, мухи, бълхи и кърлежи, оставяше жертвите си в ръцете им безмилостно. Земята, като смъртен олтар - прашна и песъклива, чакаше жадно всяка капка какво и да е.. Кошарата, все по-често забравяна от сайбията си беше зарината до колене в кози борбонки - рай за гадините и пъкъл за стоката.
  Той обеща, че ще дойде най-късно в десет и ще изкара стадото на паша, но уви.. Все по-рядко удържаше на думата си и все по-малко милееше по стоката.
  Бельо светкавично сдави поредната коза, която се бореше за намаляващото с всеки миг скривалище от огненото кълбо. Най-накрая излезе под слънцето и легна върху чергата от собствени изпражнения.
  Пълно мълчание, никакво движение и абсолютно безвремие. Бръмченето на мухите пореше въздуха като с нож. Жесток е тоя балкан през всичките си сезони. Не прощава никому - и в подножията си, и във висините. Да се чуди човек защо им трябваше на тия хора точно тук да се спират и да се доверяват на нечий акъл и "мерак" за ортаклък.
  Сидер по това време обикаляше да търси козар. Знаеше, че Тошо няма да свърши тая работа, а така стоката не можеше да гледа.. Да се мъчи, когато навсякъде има паша..
- Колко е часа? - попита ме козаря, сякаш не знаеше, че прекалено закъснява..
- Пладне е! - отговорих с неприязън и добавих - По-добре ги отвържи тия кучета и ако ще пускаш козите, най-хубаво го стори по реката. Жадни са. Не ги ли чуваш като си блъскат рогата? А! И две яренца спирам. Болни - ще ги познаеш. Едното може и да върви днес. Пооздравя да му се ненадяваш..
- Ела хвани другото тогаз и го затвори на сянка. - с това разговорът приключи. Нямахме какво повече да си кажем, едва се търпяхме..
  Дълго гледах след него и стадото. Гюргя и Бельо се въргаляха от кеф че са пуснати. Изкъпаха се в реката и се сборичкаха. Отвреме на време намесваха някоя друга коза или яре в играта си и отнасяха или по тояга, или по псувня. Стегнат се за кратко и после пак се подхванат. И не само защото са кутрета! Каракачанското куче не е родено за синджир - свободолюбиво и своенравно е! Работата ще си я свърши, но предадеш ли го, не забравя..
...
  След тях едва-едва пристъпваше Канджа. Въпреки многото си години още може да напълни душата на човек мераклия за стока и кучища. Набита, не много висока, но широка кучка с дебели крака и плътен глас. С малки, дръпнати очета, тъмни като борова кора. Цялата покрита в сив плащ и небрежно нахлузила бели чорапи на ногата си. С груб и остър косъм като нрава й. Тази стокарка бе посрещнала и изпратила много хора, животни и вълци - на нея можеше да се вярва. Да разчита човек, че и да се отлъчат някъде кози, или ярета - тя ще остане при тях и няма да ги зареже докато не се появи някой да ги накара към кошарата. Като я погледна и всеки път ме побиват тръпки. Сякаш беше събрала целият ни свят в себе си и всичко й беше ясно, и до болка познато..
- Само веднъж съм я удрял.. - заразказва ми веднъж бай Георги. Тя си е негова и на Тошо кучка. Взели са си я от Сидер преди години, когато още Георги е пасял ткзс-арските овце. - С овците бях по високото. Канджа взе че се окучи в корените на един бор, близо до реката. Една заран, как си оставаше при кутретата, като ме виде да пускам стоката и почна да лае. А на нам, а на вам - търчи и лае.. Викам си на акъло - сигур й се доожда с овците, та иска да ми кажува дека не мож да остави челядта.. Убу ама.. Ет ти след неколко часа падина дожд. Ама дожд да видиш! Ум да ти зайде! Не мога да си върна овците. Реката придойде, а саята от другата страна. Найдох я една плитчина, ударих магарицата и оооп, по нея излезнаа всичките овци. Прибирам ги по темно и я мокър, влазям в колибата и гледам кутретата на Канджа си цицат от майкя си там де я спия. Яз я пъдя, тя ръмжи; я я пъдя, тя ръмжи.. Стопанка ти и мечката! Удрих я една тояга и тя бега отвонка. От там фанах та изкопах една дупка на кутретата, заслах я с найлон и що имах парцале и дрипи, навес им сторих и ги изкарах всичките. Кажи сега как е усетила че ке зайде таков дожд? И йоще ми е грех, но що да сторя.. Яз отвонка ли да легна?
...
  И с умиление всеки път, като разправя тая история допълваше как куче от Канджа ли беше родено, израствало Куче-мечта на всеки чобанин. До скоро освен тези кучета дето изброих по-горе, стадото вардеха и двама нейни сина. Гривчо и Мечо. На тях и Канджа и хиляда глави добитък не би им било много. Какви кучета бяха, не е за думане! И двамата бяха червени, огнени и бяха като едно. Така се сработваха, като юмрук. Е такова нещо да не те застига, ако си чужд и злонамерен. Колко вълци са прогонили, а и колко удавили и изяли - само те си знаят, понеже козаря дето ги чуваше /ако изобщо неговото можеше да се нарече чуване/ много пиеше и често оставяше стоката на самотек. Кучета от-до! Често се шегуваха със Седефчевите, че са точно като тях. Но завидяха им, и на тях, и на кучетата - та ги отровиха. И аз с глас плаках. Не заслужаваха да умрат по този начин.. Вълци да ги бяха удавили, друго щеше да ми е на сърцето - макар да не съм чувала до сега в бой да загива седефчев дамазлък.
  Така и не се разбра кой ги е отровил. Тайно в себе си имах подозрения, но ги зарових дълбоко, понеже без доказателство не беше право да лепя обвинения и приказки. Всеки път като погледна козите и ме хваща яд. По-голямо зло от двукракия вълк няма, това е истината! Заедно с братята, убиеца беше затрил и тартора на кучетата дето бранят овцете - Мърчо. И той беше куче, та Куче!..
  Най ми е болно, че вместо да си отиват в борба, или от старост, то двукраки ги ядат с пушкала или отрови.
...
  Добре, че Шаро се разла, та ме върна към реалността, че толкова работа ме чакаше..